В Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост разговаряме с Дарина Тонкова – създател и ръководител на българското училище „Дунав“ с филиали в Линц и Залцбург
Интервю Елица Ценова
Как протича един Ваш работен ден в българското училище „Дунав” в Линц?
От понеделник до четвъртък съм ангажирана с административна работа. В петък преподавам на учениците от 5-и до 11-и клас, в събота водя часовете на 3-и и 4-и клас, а неделите са посветени на прекрасните ни деца в Залцбург.
Най-натоварен като че ли е съботният ден. Тогава в училище се събират най-много деца. Идват и техните родители. Аз отивам преди всички. Отключвам и подготвям помещенията. Малко преди 10 часа училището започва да се пълни с народ. В събота имаме часове по български език и литература за всички класове от 1 до 4. Паралелно с тях вървят занятия по музика, рисуване и роден край. За мамите и татковците също сме помислили. Докато техните малчугани се обучават на четмо и писмо, ние им предлагаме курсове по немски език. Организираме и образователни кафета за родители, на които дискутираме теми, свързани с образованието и възпитанието на децата.
Преди година заработи и филиалът на училището в Залцбург. Трудно ли се организира учебният процес в две учебни заведения?
Всичко е въпрос на добра организация и на правилните хора, които да се заемат с нея. Учителите ни в Залцбург са прекрасни. Катя Илиева, която в събота води занятията на 1-и и 2-и клас в Линц, в неделя преподава на децата от 1-и до 4-и клас в Залцбург. Тя е прекрасен човек и преподавател, който се радва на любовта и уважението и на децата, и на родителите. Тази година тя бе удостоена и с престижната грамота „Неофит Рилски“ на МОН за особено големи заслуги като учител. Гордея се, че в училището ни работят хора като нея.
В Залцбург предлагаме и курсове по народни танци. Двете ни преподавателки Ирина Симони и Ирина Петрова успяват за кратко време да създадат хореографии, с които очароват родителите на различните организирани от нас празници. Учебната ни база в Залцбург също е много добра. Класните стаи са оборудвани с най-модерните технологии. Естествено, винаги има нещо, което куца. В Залцбург това е липсата на голяма зала, в която децата да изучават народните танци.
Срещате ли подкрепа от страна на МОН и българското посолство във Вашата работа?
Българското ни училище е част от голямата мрежа на българските училища зад граница, за които МОН се грижи по Постановление 334 на МС. Българското посолство също осъзна с времето, че българските училища са изключително важни за запазването на българското у сънародниците ни, решили да напуснат България и да заживеят в чужбина. Да, работя в тясна връзка с посолството ни във Виена. Дипломите, които издаваме на нашите ученици, се подписват от посланика.
Межди другото, голям принос за създаването на филиала в Залцбург имаше нашият почетен консул там г-н Ерио Хофман. Той беше човекът, който намери първите помещения на филиала ни там.
Пред какви предизвикателства е изправен българският учител в чужбина?
Предизвикателствата са много. Да си български учител зад граница е преди всичко кауза. Човек трябва да е непрекъснато в добра кондиция и да е готов да жертва много от свободното си време в името на каузата. Като се замисля, аз свободно време като че ли нямам. Непрекъснато трябва да се вършат разни задачи, да се водят разговори с родители, да се мотивират самите ученици… И въпреки всички трудности мисля, че каузата си струва. Доволна съм, когато видя блясъка в очите на моите ученици. Вдъхновявам се, когато видя усмивките по лицата им и се радвам като малко дете, когато ги виждам всяка седмица да прекрачват прага на училището.
Какви трудности срещата децата, родени в Австрия, при усвояването на майчиния си език?
Децата по принцип са много „удобни“, що се касае изучаването на езици. Те учат език само, ако смятат, че им е нужен. Трудности имат много от децата от смесени бракове. Ако детето знае, че и двамата родители могат да го разберат на немски, не вижда причина да се мъчи да говори и на български. Тук в помощ идват българските училища. В тях децата намират подходяща среда, в която да упражняват езика, също така виждат, че не са единствените, които говорят този език.
Във Вашето училище отбелязвате всеки български празник и не пропускате да запознаете децата с традициите и обичаите. Защо тази извънкласна дейност е важна за Вас?
Това е така. За мен е важно децата не само да могат да пишат и четат на български език, но и да знаят културата и традициите на България. Това е важно за формирането на тяхната идентичност. Има и един момент на носталгия. Докато посрещаме Дядо Коледа, правим мартенички, боядисваме великденски яйца или правим икони на Св. Георги, ние се потапяме в един наш си, много близък до сърцата ни свят. Атмосферата винаги е прекрасна и наситена с хубави емоции. Родителите винаги присъстват на тези наши събития. Получава се една приемственост между поколенията.
Подготовката на всяко тържество обаче е свързана с много допълнителен труд. Какво остава скрито зад усмивките и аплодисментите?
Всеки един празник при нас е много внимателно обмислен и планиран, защото той е част от учебния процес. Децата научават много повече, правейки нещо и участвайки активно в дадено мероприятие, отколкото, ако са само пасивни слушатели. Ето, например, последният ни празник. Беше на 6-и май и посветен на Гергьовден. Ние не вкарахме децата в класните стаи да им разказваме кой е бил Св. Георги, а направихме Ден на отворените врати, при който всеки можеше да дойде и да добие със собствените си очи представа какво правим в българското училище. Бяхме направили различни кътчета по интереси. Докато в единия ъгъл на залата деца рисуваха икони на Св. Георги, в друг ъгъл други деца си правеха книжни, посветени на темата. В дъното на залата се пееха песни, малко по- нататък пък вървеше мултимедийна презентация за България. Имаше и кътче, в което показахме на деца и родители красотата на българските бит и култура. Не бяхме забравили и кръшните български хора. Въобще….имаше за всекиго по нещо. И определено смятам, че на този ден децата научиха много.
В българското училище „Дунав” родителите също са активно ангажирани посредством инициативата „Кафе за родители”. Как избирате темите, които да се представят на срещите? Допринасят ли родителите за развитието на училището?
Вече имам зад гърба си над 25 образователни кафета за родители. В началото избирах темите по мое усмотрение или от списъка с теми на Института по междукултурна педагогика, който е и инициатор на кафетата. С времето родителите започнаха сами да идват при мен с предложения. Много често каня лектори отвън, но също толкова често се опирам и на собствените си хора. Сред нашите родители има юристи, учители, лекари, икономисти, които с удоволствие изнасят лекции по избрана от нас тема. По отношение на темите се допитвам до родителите какво би им било интересно и полезно. Образователните кафета са веднъж месечно. Нашите родители обаче се събират всяка седмица и си правят собствено кафета. В училището има окачен списък кой кога е отговорен за това. Една хубава традиция, която е по идея на родителския актив към училището.
Какво Ви натъжава и какво Ви радва в работата в работата като учител?
В работата ми ме вдъхновяват моите ученици. Радват ме усмивките, които виждам по лицата им, радва ме всяка една среща с тях. Часовете ни в събота са до обяд. Много често се случва да не мога да си тръгна преди два часа. След училище децата продължават да искат да играят заедно, а родителите им, увлечени в разговор, забравят да си тръгнат. Радвам се, че атмосферата при нас е ведра, усмихната и освободена от излишно напрежение.
Естествено, пътят на учителят не е посипан с рози. Има и много трудни моменти, през които ми се е налагало да минавам. В навечерието на 24 май обаче предпочитам да мисля само положително.
Какво Ви държи толкова позитива и енергична?
Българското училище не е основното място, където си изкарвам прехраната. Работя и в австрийско учебно заведение. Там работата ми е спокойна и лишена от напрежение. Прибирам се в къщи и забравям. С българското училище е различно. Непрекъснато трябва да мисля как да направя така, че нещата да се случват още по-добре, как да мотивирам децата и да запаля родителите им по идеята. Това ми коства страшно много сили и енергия, но и за миг не съм си мислила да се откажа. Българското училище е мястото, където са моите емоции, то е онова кътче България, което съм пренесла със себе си на 1500 км далече от родината и което ми се иска да завещая на бъдните поколения. Радвам се, че го има. Радвам се, че има много осъзнато хора, които вярват в идеята и помагат нещата да се случват. Радвам се, че има много българчета, които, макар и далеч от България, отделят от свободното си време, за да научат своя майчин език. Младите хора трябва да знаят миналото на предците си и да не забравят своя роден език. Тук искам да изразя уважението си към многото мои колеги – български учители зад граница, които се борят в името на тази кауза.
Какво ще пожелаете на своите колеги и ученици по случай 24 май?
Уважаеми колеги, мили ученици, поздравявам Ви с най-светлия български празник 24 май! Желая Ви здраве и творчески успехи и нека никога не забравяме думите на великия Вазов „Че и ний сме дали нещо на светът и на вси славяни книга да четат!“
Честит празник!
