На последната сбирка на Българския литературен кръжок във Виена в БКИ „Дом Витгенщайн“ се събраха много хора с вкус и отношение към книгите. С интерес бе посрещнато представянето на дебютния роман на Соня Тодорова „Перлите на Ади Ландау“, както и книгата на Димитър Драндийски „Априлското въстание 1876 в пресата на Австро-Унгария“.
Приятна изненада поднесе и младата Ирен Филипова, която прочете свои стихове. Тя е завършила Национална художествена гимназия ‘‘Илия Петров‘‘ и Академия за свободни изкуства ‘‘Жул Паскин‘‘ в София. Освен че рисува, Ирен се занимава с психологическа астрология. Още в училище започва да пише стихове като често прави собствени илюстрации към тях. За свои учители и вдъхновители смята поети като Силвия Плат, Е.Е. Къмингс, Виргиния Захариева, Леонард Коен и др.
Специално за читателите на Меланж Булгарен Ирен Филипова представи някои от новите си стихове и една картина.
Една тънка чертица
Утро час
минута
отсечка.
Мижа послушно върху ескалатора.
Три
две
секунда
крачка.
Отварям вратата.
Говоря възпитано
на четири чужди езика.
Моят не говори никой.
Разправям стари истории..
Дезинфекцирано – средно, без политика.
Час, два, девет, минута..
Крачка,
назад
и затварям вратата.
………………………………
Вечерта,
виждам двойки преяли с очаквания.
Поръчват десерти под сребърни свещници.
Подават си лъскави прибори.
Думите изгасват в пепелника.
Свеща превръща сенките им в хищници.
По късно, в домовете си крещят.
Замлъкват. Преглъщат на сухо.
Тя плаче, а той е объркан бездруго…
Любят се.
Заспиват. Сънуват цунамита.
Събуждат се.
Заспиват. Събуждат се…
Един ден се поглеждат в очите.
Насочват показалци и стрелят!
Оцелелите
посещават Венеция.
Гондолиерът им пее „Ааамоооре..“
и те се завръщат усмихнати.
Прегръщат се. Пускат се.
В кръг.
…нескончаемо.
Така за тях Времето спира.
…………….
Времето е наше дете.
Aз и ти – Земята и Небето.
Ние и нашата невъзможна история…
Слепени с една тънка чертица.
Далеч в Хоризонта.
Завинаги.
Вечно вися над едно Бездъно.
Над едно серпентиново гърло – гладно и жадно.
Държа се за клепача на ръждясал будилник.
10, 20, 40 години стискам.
Чакам, сигурно, времето да ме изчегърта от ръба.
Да ме изрони ръждата.
Да ме отлюспи от тиктакането.
Да цопна в някоя топла локва с попови лъжички.
Бистра локва с гледка към морето.
Да гледам след корабите.
С корона от лотоси и напращели комари.
Да се люлея по вятъра като млада тръстика.
…до края на лятото.
И сигурно ще се намери един добър моряк да ми придърпа вълните,
че да плясна с опашка и да си ида…
У дома.
един площад с катедрала, 18:10 ч., през Август
красиво е
орнаментирано и чистичко
романски стил и готика
отсреща
жан-пол готие
витрини, файтони
приветливи хора, които ходят често в паркове
или на някой скъп остров
помежду тях
азиатци ближат жадно сладолед
италианци надвикват върха на камбанарията
жълтокоси момичета получават sms‘и по пейките
…има и други
случайно действащи лица
красиво е – дали не забравих да кажа
красиво като лицето на млада вдовица
нарисувано от Леонардо и Бош едновременно
….
каменни хидри се цъклят от горните етажи
само аз и един богомолец ги виждаме надвечер
но днес не им се връзвам
днес си гледам краката с отсечени коренища
как дрящят по паветата
оставят кървави резки
гледам да видя от кога кървя
не мога…
много отдвна е
от някога, след стълбите на родния ми дом
в един чужд,
много ярък спомен…
