Иванка Краева е родена и израснала в Бургас. Mагистър e по „Медия и реклама” от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. От няколко години тя публикува разкази и стихове в сайта за художествена литература „Хулите”. През 2015 година стихотворението й „Силуетите на кравите” е номинирано в Националния конкурс за поезия „В полите на Витоша” и е публикувано в същия алманах. На втората сбирка на българския литературен кръжок във Виена Иванка Краева представи издадената през 2013 г. книга
„Къде изчезна зимата“
„Докато четем, буквите ни разказват различни истории – тъжни, смешни, забавни, повеждат ни на пътешествия. Разсъждавайки върху това, си зададох въпроса: а какво ще стане, ако изпратим самите букви на пътешествие? Знаем колко е стара нашата азбука, сама по себе си претърпяла промени, за да достигне до нас в този вид, в който е днес. Като знаци тя продължава да ни удивлява, да носи магията на звученето и вибрацията в себе си. Затова и самите думи образувани от буквите имат различно значение.
Книгата започва с най-малката буква „Ъ”, която стои в началото на една-единствена дума – „ъгъл“. Странно, но е така – няма много възможности. Но това не означава, че другите букви не я обичат: те могат да я прегърнат и да я сложат някъде по средата, за да се чувства уютно и защитена. Път, пътуване, но може и да е пъчене – така буквите, образувайки думи, се забавляват и става весело. Те могат да пътуват да си стоят в къщичката, да мързелуват, да редят карти да плетат или да готвят. И всяка буква си има свой образ, характер, хоби, ако щете и занимание.
Е, понякога и да се карат. Но са винаги отговорни, могат да решават сложни заплетени задачи. В нашия случай тръгват на едно дълго пътешествие, за да спасят гората и животните, да върнат зимата, която този път е решила да си вземе отпуска и да си почива в пустинята. Но, естествено, на света няма само една азбука, така че имат възможността да се срещнат с латиницата, да поспорят с нея, макар и за кратко и да си подадат ръце в името на нещо добро. Да видят още по-стари посестрими, йероглифите. А те, от своя страна, да им разкажат друга приказка…“
Илюстратор на книгата е синът на Иванка Краева – Иван Краев.
„Къде изчезна зимата“ (откъс)
– Оставаш тук, – казаха буквите, – и ще чакаш! – Имаме проблем, – обърнаха се към мъглата, – ще ни помогнеш ли?
Никой до сега не беше искал нищо от нея. От радост тя се разреди като раздърпан облак и пак се събра на кълбо.
– Да, искам! – каза глухо. Нямаше как да изрази радостта си, пък и такъв й беше гласът.
– Нашият план е следният: отиваме на летището, там ще се качим на първия полет за Египет, но щъркелите трябва да дойдат с нас. Трябва да ги скрием. Ти, мъгла, ще имаш грижата за това.
Мъглата ги обви изведнъж и те изчезнаха.
– Не сега, не сега! – завикаха буквите. – Ние ще ти кажем кога.
Не след дълго, осем щъркела, цялата азбука и мъглата потеглиха. На летището се разбраха, че птиците ще чакат отстрани на пистата, докато не им дадат знак.
– Нямаме билети, – каза „Н“ – какво ще правим? Не сме латински букви, с нашето изписване няма да стане. Само някой от нас са същите като тях, а другите….
Настана мълчание, не се бяха сетили за това.
– Добре де, – каза „Д“ – ние сме добронамерени, смятам че ще се разберем. Добър ден! – пристъпи към тях „Д“.
Латинските букви се намръщиха, нищо не им говореше тази буква. Започнаха да въртят очи и да се подбутват важно. Мълчаха и не отговаряха. „А“ разбра какво става и се намеси, защото „Д“ започна да се чуства неловко. „А“ извика:
– Всички букви, които си приличат с латинските да изскочат напред и да дойдат при мен!
– Вие на какви се правите? – се изпъчи важно „В“ и се изду колкото може повече.
– Какво все не разбирате? – завика „К“.
– Само вас трябва да ви разбират! – сви юмруци „С“.
„И“ се промъкна е застана до латинското „N“ и започна да го обикаля в кръг, а то взе да примигва с очи и да се чуди, защото виждаше уж себе си, а не беше тя. Получаваше се нещо като огледален образ. Тогава тихо попита:
– Ти коя си?
– Аз съм „И“, – весело извика буквата. – А ти?
– Аз съм латинкото „N“, донякъде си приличаме но сме много различни като звучене. Но ми харесваш! – добави тихо.
В това време врявата се увеличаваше, а кавгата набъбваше като за бой.
– Говорите за естетика, – се чуваше да казва „Е“ – и какво, само вие ли имате естетически вид?
– Кой ви наби това в главите, не ви ли е СРАМ! – се разкрещя „С“.
– Толкова сте САМОДОВОЛНИ и запечатани като консерви! – крещеше „К“.
– Каквито сте вие, такива сме и ние – беше се включила „Р“ – РАЗБИРАТЕ ли? – и размахваше показалец пред носовете им. – Азбуки, ние сме всички едни азбуки, с които си служат хората – дали сте на тези и ли на онези няма значение.
Латиницата още се дуеше, изтъкваше като причина кои букви били по- стари.
– О-о-о, я стига сте се перчили! – много ядосано ги разблъска „Я“. – Всички сме стари и си имаме история, няма какво да си мерим!
„Щ“ се разположи важно и вече всички се смесиха.
– Ще ви разкажа нещо за нас, – каза тя. – Ние сме ГЛАГОЛИЦА – най старата славянска азбука, а глаголица идва от „глагол“ означаваща „дума“. Такова е и названието на буквата „Г“ – и тя я бутна напред, – а ГЛАГОЛАТИ означава говоря – продължи „Г“. – Затова глаголицата поетично се е наричала „знаците които говорят“.
Всички мълчаха .
– Хайде да играем на една игра, – запляска „Х“, – ние ще ви кажем нещо и ако вие имате букви да го изпишете, тогава ние няма да пътуваме, но ако нямате ще направите всичко възможно за да тръгнем.
– Какво правиш? – задърпаха го другите букви.
– Знам какво правя, – каза „Х“ – сега ще видите. – Е съгласни ли сте?
ОК – беше отговорът. „ Х” прошепна нещо на буквата „Ц“ и не след дълго се появи изречението. “ ЦАНКА ЦУНКА ЦОНКО – ЦОНКО ЦУНКА ЦАНКА“ Всички зачакаха. Латинските се занареждаха бързо бързо, но нещо не се получаваше – нямаше я буквата „Ц“ . „Х“ запляска щастливо и завика:
– Ще ви дам още, искате ли?
Латиницата мълчеше. Всички мълчаха и чакаха. Тогава като по даден знак буквите от латиницата подадоха ръка на глаголицата. Всички завикаха и заговориха едновременно.
– Хей спрете, хайде да решим проблема! – замаха „Х“. Буквите спряха глъчката. – Надяваме се, че ще ни помогнете, чухте нашата история. Времето отлита, а с него и самолета, – каза „Х“.
За кратко всички се събраха накуп, чуваше се само едно шумолене. В същото време, в залата с пътниците, настана суматоха. На гишетата за проверка на документи и попълнени формуляри служителите нещо недоумяваха. Виждаше се само, че размахват бели листи, а опашката ставаше все по-голяма. Причината беше липсата на букви – всички се бяха измъкнали от формулярите и бланките стояха празни. Латиницата се опитваше да направи билети за азбуката и за щъркелите. Не след дълго всичко си дойде на мястото. Изведнъж на бланките отново всичко си беше точно и без грешка. Азбуката цялата сияеше щастлива, всички махаха за сбогом, а латиницата скришом им намигаше. Преминаха без проблем и се запътиха към самолета. Трябваше да се качат на малък автобус. Изведнъж чуха около себе си хората да възклицават и да показват нещо.
– Вижте, вижте, по това време щъркели и то не един, а няколко!
Да, наистина в края на пистата се виждаха да стоят щъркели. Колко необичайно и странно. Но докато всички обръщаха глави, за да ги видят, най- неочаквано се появи гъста мъгла, която ги покри и те изчезнаха. Само там, никъде другаде нямаше мъгла. Освен това тя някак плавно се насочи към самолета. Буквите гледаха тревожно, това беше последният етап, само да успеят да се качат всички.
– Ами чаршафите, взехме ли ги? – започнаха да се питат.
– Да, – каза важно „Щ“ – всичко съм взела и приготвила, само чакам подходящия момент.
Вече вървяха към стълбичката на самолета, а мъглата ги чакаше там на първите стъпала. Никой нямаше представа какво става. „Щ“ първа потъна в бялата пелена, разтвори сака, извади чаршафите и извика:
– Хайде, крилатковци, сега е ваш ред! Бързо се обличайте и влизайте!
Щъркелите се наметнаха и заприличаха на група араби. Мъглата ги съпровождаше нагоре по стъпалата плътно и неотлъчно. На самия вход стана толкова неясно, че стюардесите успяха да видят едни билети и малко странната арабска група. Стори им се странна заради ръста, нещо дребнички им се видяха. Но „Щ“ ги буташе отзад да не се помайват, а и за тях беше странно да се качват в такава машина, пък си беше и страшничко. Как те, които сами могат да летят и преминават големи разстояния, да се оставят на тази голяма, метална птица да ги прибере в търбуха си и да ги върне обратно. Но нямаха избор – магнитните линии вече ги нямаше, слънцето се беше наклонило още повече и пътят за назад беше изтрит. Стюардесите се чудиха каква е тази мъгла и то точно на вратата, толкова влажна и лепкава. Ставаше им судено и затова побързаха да пускат пътниците навътре. Най-после цялата група успешно влезе и се настани по седалките мълчаливо. В същото време мъглата се разсея и се отправи към прозорците на самолета. Долепи лице, за да види за последно своите приятели. Толкова беше щастлива, че успя да им помогне. Те поклащаха мълчаливо глави за да не събуждат любопитни погледи. Хората влизаха шумно, търсеха си местата и наместваха багажи. Не след дълго се чу ревът на моторите и самолетът бавно тръгна по пистата. После отлепи тяло от нея и полетя в небето. Щъркелите гледаха недоумяващо. Често срещаха самолети по време на полетите си, но отдалеч. По принцип пътищата им не се пресичаха, за да не си пречат. Сега гледаха отвътре навън облаците, градовете, планините, а в същото време си почиваха. Това, което изминаваха за дни, сега щяха да изминат за два часа.
В това време, зимата я караше в някакво полусънно състояние. Току се пробуждаше и отново заспиваше. Само дето не можеше да замърка. От време на време,през нея преминаваше по някоя мисъл, но тя беше толкова нагрята от жегата, че не можеше да я разбере. Само успяваше да хване НЕ МИ Е МЯСТОТО, после нещо като ТУКА, а друг път ТЪРСИ НЕ МЕ НИКОЙ. Но на последък имаше една мисъл, която нещо не можеше да разбере, само се опитваше да я разгадае, но не успяваше, толкова се беше нагряла и разтопила. Та мисълта беше ИЗЧЕЗНЕШ ЗАВИНАГИ. Зимата не разбираше за кого става въпрос и я заравяше в пясъка, да не й пречи. Дааа, а на пустинята гостенката отдавна й беше не омръзнала, ами досадила. Чудеше се не само как да я изгони, но и на кого да се оплаче. С тези ветрове не се разбираше, не искаше да приказва с тях, знаеше им нрава, все нещо щяха да искат в замяна. Към кого другиго тогава можеше да се обърне, кой друг минаваше през нея. Замисли се, да, камилите, те търпеливо и бавно прекосяваха големите й дюни. Преди им устройваше капани, да ги отклони от пътя, но те винаги се оправяха, нали заедно отраснаха и й знаеха номерата. Сега ги заобича, някак си, станаха й мили, дори си помисли как ли ме търпят, защо не се откажат от мен. После се сепна:
„Ами ако се откажат, кой ще минава, кой ще ми разказва по нещо и хората няма да ги има – не че ги искам всичките де. И какво, ще остана на малките дребосъци дето се ровят из мен, правят си дупки, припълзяват под пясъците ми и се дебнат един друг“.
Въздъхна, нищо, нищо не можеше да измисли. През това време самолетът вече кацаше на пистата. Вратите му се отвориха и от там заизлизаха пътниците. Последна се появи малката група от странни араби, която слезе по стълбата и след като всички преминаха покрай тях, най-неочаквано се преобрази в малко ято щъркели. Но тук никой не се учуди, нито им обърна внимание, а и те бързаха да отлетят от летището, за да не пречат. Чакаше ги друга, важна работа.
– Трябва да стигнем до реката! – затракаха птиците.
Предстоеше им още един полет, но по-кратък. Те се издигнаха и буквите видяха жълтия цвят на пустинята, наоколо нямаше нищо освен пясъци. Опитваха се да зърнат нещо, макар и малко, било храстче или дърво – нищо подобно, панорамата беше една и съща, монотонно жълта, а отгоре – само синьото небе. Не след дълго, те забелязаха зеленина, а това означаваше вода. После видяха голямата река Нил, която бавно и спокойно се носеше в своята посока. Само тук имаше живот и зеленина. Кацнаха в близост до водата, но по-скоро до същото това място, което бяха напуснали преди опасния полет и тайното решение. Трябваше да ги видят че са тук .
– Хей, къде се изгубихте? – завикаха първите им приятели – Всички ви търсиха.
Долетя и водачът на ятото – старият щърк. Беше готов да накаже безумието на безрасъдното им пътешествие, но след като ги видя всички заедно затрака щастлив с човка силно и продължително, за да чуят и останалите и да разберат, че бегълците са се завърнали. Доближи се до своята смела дъщеря и тихичко й каза:
– Вече съм спокоен, щом успя да се върнеш, значи си научила много неща от мен, а това означава, че следващият път, ти ще поведеш младото ято към дома.
Ако, проявявате интерес към книгата и искате да се сдобиете с нея, свържете се директно с авторката, която живее във Виена на имейл i.kraeva@abv.bg
________________
Още по темата:
Българският литературен клуб във Виена представя своя най-млад член: Елица Панова, 16 години
Българският литературен клуб във Виена представя: Лили Марева
Новооснован литературен кръжок във Виена събира почитатели на литературата
Соня Тодорова: Писането на родния език е чудесен начин за преодоляване на носталгията
