Швейцарският изследователски институт „Готлиб Дутвайлер“ нареди българина на 63-то място сред 100-те най-влиятелни мислители в света
През 2008 г. Иван Кръстев бе на 85-то място в класацията на Foreign Policy за стоте най-влиятелни интелектуаци в света. Днес той изпреварва хора като Джордж Сорос, Тим О’Рийли или писателя Габриел Гарсия Маркес.
Иван Кръстев, който от няколко години живее и работи във Виена, бе последният гост в рубриката „Автограф“ на списание „А4„. Предлагаме Ви отново интервюто с него.
Иван Кръстев: Кризата промени усещането за бъдещето
„Какво” и „Защо” са въпросите, чийто отговори ще търсим през 2013
Интервю Елица Ценова
Г-н Кръстев, вие вече 3 години живеете и работите във Виена. Как изглежда българският политически живот погледнат отвън?
Видян отвън и отвътре българският политически живот е много различен. Обикновено родината е страната, в която нещата, които се случват ни дразнят. В Австрия наблюдаваме много процеси, които не харесваме, но те дълбоко не ни интересуват. Четем за скандалите, свързани с корупция в австрийския политически живот, само като информация. В България, поради факта, че това е нашата страна, познаваме много хора, възприемаме случващото се по съвсем друг начин. Излизането навън силно опростява начина на възприемане на света, но го прави и леко нереален. Отвън можем да разберем защо се случват определени събития, но не и защо хората преживяват по един или друг начин случващото им се. Това няма как да се разбере, дори ако се следи всеки ден информационният поток, идващ от България. Вярно, с интернет е възможно да се напусне физически страната, без да се напуска нейното информационно пространство и човек продължава да следи всички български сайтове. Но си мисля, че дори и тогава, липсата на всекидневен живот прави погледа към случващото се малко изкуствен.
Как според вас българските общности в чужбина могат да се включат по-активно в българския политически и социален живот?
По много причини и за разлика от други държави, България не е имала досега голяма диаспора, която да е важна за нея. Общностите зад граница не биха могли да повлияят на политическия живот просто с гласовете си, но спред мен, те могат да бъде важен елемент в политическия дебат в България. Знаейки как се развиват важните процеси в други държави, българите в чужбина могат да бъдат добър коректив на случващото се в страната ни. Силата на диаспорите е, че те са добре потопени и в двете култури. Излизането навън често води до много по-положителни оценки на неща, които са били пренебрегвани в ежедневния живот вътре. Навън хората често са в ситуация да разкажат родината си и по правило те са по-националистично настроени. Това е един позитивен национализъм, който липсва на политическия ни дебат, защото българинът непрекъснато страда, че някой може да се окаже по-нещастен или по-песимистичен от него. Тези особени характеристики ги няма в общността зад граница, защото тя е по-принцип е по-опитимистично настроена.
В последните години се промени и начинът на общуване между хората, напуснали страната и тези, решили да останат. Вече я няма идеята за граница, тоест влизането и излизането не е нещо „за винаги”. Има много хора, които сега са навън, но утре ще се върнат в България и обратно. Преди години самият факт, че някой е излязъл, обиждаше този, който е решил да остане и този тежък избор разделяше хората. Сега вече не е така, защото никой не е напълно излязъл и никой не е напълно решил да остане. Тази година един е навън, но на следващата нещата могат да се променят без някой да се изненада.
С какво ще запомним 2012 година?
Тази година, без да е свършила, е много важна за Европейския съюз (ЕС). Особеното в нея е, че за първи път неща, които изглеждаха немислими, изведнъж станаха мислими и това рязко промени дебата вътре в ЕС. Досега въпросите за разпадането на Евросъюза, на еврото бяха обсъждани от хора, които искаха да демонстрират екстравагантна гледна точка. Тази година те станаха неизменна част от общата дискусия. Това не значи, че ЕС или еврото ще се разпаднат. Но вече имаме друга ситуация, в която разбираме, че решенията, направени от правителствата започват да имат дълготраен ефект върху това как изглежда ЕС. Вече се вглеждаме в начина, по който различните общества преживяват кризата. Ако до скоро я възприемахме като нещо абстрактно, то тази година тя изведнъж загуби чисто икономическите си измерения и започнаха много по-ясно да излизат политическите й очертания. В страни като Австрия кризата почти не присъства на улицата, може да я има в банковия сектор, във вестниците, но не е част от личния живот на хората. Докато в Гърция и Испания животът е променен, и е променен не само, защото хората получават по-малко пари, а защото се променя като цяло усещането за бъдещето. То престана да бъде проект и се превърна в източник на несигурност. От тази гледна точка това е най-важното, което се случи през 2012 г. – мнозинството от европейците си дадоха сметка, че вече нищо не може да бъде приемано просто като естествено. Изведнъж бъдещето се появи с всичките си възможности, рискове и страхове и за голяма част от хората това е голяма психологическа промяна.
Кои са въпросите, които ще ни занимават през 2013 година?
Ако до преди 2-3 години основните въпроси, на които си отговаряхме бяха „кога” и „как” (кога Сърбия ще влезе в ЕС, как ще се реформира българската съдебна система), то кризата направи най-важни въпросите „какво” и „защо”.
През 2012 г. се питаме какво правим или защо правим едно или друго нещо, а през 2013-2014 г. ще търсим отговорите. ЕС вече няма да съществува в познатия ни вид. Ако досега еврозоната бе разделена на бедни и богати, делението вече е на кредитори и длъжници и това формира друг тип отношения. Богатите живеят по-добре от бедните, но пък бедните нямат усещането, че те непременно диктуват начина им на живот, докато сега кредиторът има реална власт върху длъжника.
Едно от интересните неща, които излизат в момента от проучането на общественото мнение в Европа е, че в южните държави (Португалия, Испания, Гърция) хората като цяло са много критични към политиката на финансови рестрикции, идваща от Германия и Брюксел. В същото време обаче, те са готови да подкрепят създаването на общи европейски институции, защото вече не вярват, че техните национални правителства могат да се справят с кризата. На север е обратно. Хората там подкрепят като цяло политиката на финасови рестрикции, но не са готови да подкрепят общи европейски институции, защото вярват повече на националното си правителство, отколкото на европейското. Появява се странен парадокс – готовността за повече Европа се толерира с много силно разочарование от демокрацията.
С какво си обяснявате този парадокс?
Страните, в които избирателите в най-голяма степен са загубили вяра, че гласът им може да бъде чут и да произведе промяна, са най-готови да дадат повече власт на ЕС. Това е една различна динамика и как тя ще сработи е нещо, което ни предстои да видим. Но си мисля, че ако от 2008 до 2012 г. икономистите бяха тези, които доминираха дебата за Европа, то все повече и по-важна става политическата динамика в отделните страни. А тя е много различна. Тук вече се появява и историческият опит на държавите – напр. традиционният страх на немците от инфлация или на англичаните от безработица. Тук ще се включи и опитът, който имат източноевропейците, тъй като една от причините, поради които на нас кризата ни изглежда по-малко драматична е, че ние сме в това състояние вече 20 години. За нас състоянието на по-висока несигурност и промяна е станало част от ежедневието. В този смисъл ние психологически сме много по-подготвени за тези промени. Не случайно балтийските републики успяха да подкрепят политики, които в други страни биха били немислими. Те успяха да направят съкращения по-големи от тези, които се искат в Гърция, но за тези хора промяната, лишението да изстрадаш нещо днес, за да си по-добре утре, е част от собствения им опит вече 25 години. Съвсем друг е опитът на австрийци и холандци. Мисля си, че този тип въпроси стават все по-важни. И всеки, който иска да разбере какво става в ЕС, вече няма да е достатъчно да се интересува от европейските институции, да познава само собствената си страна и да следи само Германия. Днес вече имаме нужда да се интересуваме от политическия живот в страни, от които преди това не сме се интересували. Именно тук диаспората би могла да играе изключително важна роля за България. Вече има българи във всички страни на ЕС и техният глас и опит да се обясни какво се случва във всяка отделна страна е много важен. Защото само тези 28 картини събрани заедно могат да кажат какво може да се случи през 2014 или 2015 г.
Визитка: Иван Кръстев е политолог, председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки (IWM) във Виена. Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика и член на борда на фондация „Ерсте”. Иван Кръстев е главен редактор на списание Foreign Policy Bulgaria, член е на международния редакционен съвет на списание Europe’s World и Transit – Europaische Revue.
През 2008 г. Иван Кръстев е на 85-то място в класацията на Foreign Policy за стоте най-влиятелни интелектуаци в света.
Швейцарският изследователски институт „Готлиб Дутвайлер“ нареди Иван Кръстев сред 100-те най-влиятелни мислители в света. От института обясняват, че направената класацията е опит да се подредят съвременниците с най-голямо интелектуално влияние и с най-значими идеи за човечеството. Един от критериите е бил обвързаността на интелектуалците в различни мрежи и разпространението на идеите им, или т. нар. links and likes. Анализите показват кой от мислителите по какъв начин е свързан с различни държави и къде се разпространяват идеите и теориите му, къде те се обсъждат или прилагат.
Преценени са 200 души от цял свят, работещи във всички дисциплини на науката, и от тях са подбрани стоте най-влиятелни. Иван Кръстев е единственият българин и заема 63-о място заради идеите си за демокрация и доверие.
