Рога, маски, копита и пръчки, от които наистина боли. Кой придружава свети Николо в Австрия? Каква е легендата свързана с Крампуса?
Текст Нора Динчева
Легендата
„Крампус“ е популярен обичай, който е разпространен не само в цяла Австрия, но и в повечето страни от алпийския регион. Известен е и в Унгария, Чехия и някои части на Хърватия.
Името на обичая идва от старонемски Krampen (Kralle), което означава дълги нокти като на птица и от южногерманския диалект (Lebloses, Verdortes). В превод – нещо безжизнено, изсъхнало. Тъй като тази традиция е регионална, а не религиозна, името варира според мястото, където се провежда.
Визуално аналог на „Крампуса“ в България може да се приеме, че са кукерите, но това е само на пръв поглед. В Австрия този страшен и начумерен приятел има за цел да плаши и наказва непослушните деца и обикновено придружава Св. Николо. Приликата му с дяволоподобни същества е видима и умишлено подчертана. Не случайно църквата отрича ритуала, но по този начин на определени малки населени места, например в Тирол, обичаят е заел почетно място в местните традиции и продължава да се развива и пази. Дяволски рога, синджири, сигнално червено, изплезени езици и дълги пръчки не са реквизити от филм на ужасите, а реални хора, облечени в страховити костюми. В нощта 5-ти срещу 6-ти трябва да бъдете внимателени по коя тъмна уличка завивате, за да не си навлечете гнева му.
В България кукерството е също добре познато, особено в периода между Месни и Сирни Заговезни или между Коледа и Богоявление, когато с помощта на шумните и пъстри маски в народното творчество се гонят злите духове, пропъжда се студът и се извършват обреди за плодородие през идната стопанска година. За разлика от алпийските си събратя кукерите са карнавални фигури – мъже, предрешени като зверове или типични персонажи ( бабата, дядото, царят, бирникът).
Среща с Крампус
Рано се стъмва, и понеже все още не познавам града, профилите на сградите ми се струват еднакви. Въздухът е остър и щипе върха на носа ми. От един месец съм във Виена. Завивам по малка уличка в центъра на града. Анагасе е самотна, спомен от миналите времена, нищо общо със шарената й сестра Кертнерщрасе. Винаги ме е привличало редуването на мрачно и светло, пъстро и сиво само, и то само в рамките на няколко метра, запазена марка на столиците в стария континент.
Малко преди Музея на музиката, чувам чанове зад гърба си. Искра минава през замръзналото ми сърце. Но докато успея да се отдам на носталгични мисли за родния си край, дяволско изчадие ме настига. Винаги съм се славела всред приятелите си с пренебрежение към мистични обстоятелства и видимо несимпатични същества. Но този път беше различно. Крампусът навлезе в моя физически свят, мърморейки нещо непознато. Изветно време не спираше да ме налага с дебел сноп малки жилави пръчки. Болеше ме, не говорех немски. Мислех си, каква нелепа съдба, в центъра на Виена да срещна самия дявол. За щастие моят Крампус разбра сравнително бързо, че жертвата му няма и понятие за неговото съществуване, още по малко за поучителния му бой. Подаде ми приятелски ръка, без дълги нокти, докато смъкваше тежката си маска и ме убеждаваше, че е просто човек, решил да се позабавлява.
