Книгата на Роман Хаджикосев „Пътуващият българин“ ни представя 25 интересни пътеписа от периода между Освобождението и Втората световна война
текст Антон Цветанов
Ако попитате някой живял в България чужденец да опише българина с 4-5 думи, то „пътешественик“ определено няма да е между тях. Разположени на исторически кръстопът на народите, сякаш все чакаме някой нас да навести, вместо ние да инвестираме времето и енергията да отидем на друго място. А може би това е вкорененият ни инстинкт, че ако отидем другаде, някой ще се намърда на уютното ни местенце. Или поне така е било преди времето на масовизацията и поевтиняването на пътуванията. Обхватът на българските пътешественици през Средновековието е бил до Истанбул или Виена за алъш вериш, или до Русия – ако си монах.
Книгата на Роман Хаджикосев „Пътуващият българин“ е сборник от 25 пътеписа на българи, който обхваща периода между Освобождението и Втората световна война. Анализът на автора (доцент по нова българска литература в Югозападен Университет „Неофит Рилски“, Благоевград) в началото на тази сбирка е много интересен сам по себе си, тъй като безпристрастно описва и систематизира тенденциите в пътеписите по това време и ги съпоставя с по-късни работи от периода след 9-ти Септември 1944 г. Личи си, че самият той обича да пътува и е подходил не само с професионализъм, но и с любов към съставянето на книгата. За него са еднакво важни както работите на безспорни гении като Иван Вазов и Алеко Константинов, така и на недотам обръгнали в литературата хора като Григор Тошков, преминал пеша от София до Париж през 1900 година. Сбирката обхваща географски ширини от САЩ и Аржентина до Япония. За мен лично беше откритие разказът на Георги Вазов (брат на Иван Вазов) „В пустините на Средна Азия“ . Забавлявах се с предоставянето на две гледни точки на едно и също пътуване на Яворов и Ана Карима, които очевидно не са се долюбвали и изполват стрелите на литературата един срещу друг. Ана Карима определено губи този спор, но това едва ли е изненадващо. Изненадващи са откровеността и липсата на преструвки, с която са написани мнозинството пътеписи. Изненада ме и описанието на страни, за които имах съвсем различна представа как са изглеждали по това време.
„Пътуващият българин“ е книга, която определено заслужава да намери място в домашната библиотека. Тя е важна, защото можем да видим през погледа на прадядовците и прабабите си колко малко сме се променили самите ние, макар и днес да стигаме от София до Ню Йорк не за месец, а за по-малко от 12 часа. За мен беше удивително да видя как практически всеки пътепис отделя голямо внимание на това кое колко струва („Всичко това удоволствие ни излезе по 10 рубли на човек. Халал да са.“). Или как нравите при пътуване не са се променили чак толкова, колкото си мислим. Днес в самолетите можем да видим сънародниците си да се държат по същия начин, както навремето в корабите и треновете. Но най-важното е, че всеки допир с чужда култура е повод да сравним с нея собственото си развитие и ценности и да определим собствения си път.
Единствената ми критика е, че книгата е издадена в ограничен тираж от няколкостотин бройки (Университетско издателство „Неофит Рилски“) и може да бъде закупена само в книжарницата на Югозападния Университет – Благоевград. Такава книга заслужава да бъде прочетена от много повече хора.
