На 16.05.2019 г. в аулата на Софийския университет бяха представени „Истина и справедливост“ и „Кристали“ – два сборника с интервюта, есета, публицистични текстове, фотографии и подбрани сентенции на доц. Кристиан Таков.
Кристиан Таков ни напусна на 11 юли 2017 г. „В центъра на неговата вътрешна вселена беше борбата със злото. Той знаеше, че страданието и злото не могат да бъдат изкоренени, но мечтаеше България да се превърне в земята на разтревоженото, уплашеното и респектираното зло. Изпитваше непоносима болка от представата за България като спа курорт на примитивното зло и като царство на кривите огледала. Бореше се поне за едно почтено и достойно реми между справедливостта и произвола. За него нямаше значение каква конкретна човешка маска носи злото и затова се въздържаше от поименни атаки.“ Това казва адв. Валентин Брайков в словото си, изнесено пред аудиторията на тържественото възпоменателно събрание в Аулата на Софийския университет.
За да си припомним размислите на доц.Кристиан Таков за правото, справедливостта и доброто, публикуваме едно негово интервю, дадено през април 2016 г. специално на Ния Гичева и Мирослав Мичев от сайта „Правосъдие за всеки„.
Каква е оценката Ви за конституционните промени, свързани със съдебната система? Оценявате ли ги като полезни, достатъчни, можеше ли да се постигне по-добър резултат?
Всяка промяна в тази система е полезна. Още от самото начало концепцията за конституционните промени беше ограничена, поради това, което бившият правосъден министър призна, каза, разгласи – че така или иначе е било забранено да се пипа прокуратурата. Но в този обем, в който, разбира се, бяха предложени, те бяха допълнително орязани, което още веднаж доказва, че май е верен старият принцип „да се иска много, пък – каквото дадат“. Така че смея да кажа, въпреки многото разочарования от неслучили се конституционни промени, все пак това, което се направи, е стъпка в положителната посока. За съжаление недостатъчна, за да бъдем доволни, да се успокоим и да престанем.
Как оценявате усилията на НГИ „Правосъдие за всеки“ да предизвика и наложи една реформа на конституционно ниво в съдебната система? Беше ли това опит за „клатене на властта” или беше просто усилие на гражданите да наложат своя дневен ред на конституционната реформа?
Оценявам го изключително положително, разбира се. Слава Богу, „Правосъдие за всеки” не е единственият фактор. Щеше да е страшно, ако беше единственият фактор, който се опитва да внесе някакви промени в съдебната система. Клатене на държавата? Ако под „държава“ разбираме тази изключително зле и неефективно, а отчасти мафиотизирано работеща структура, да, добре е, че клатите държавата. В този смисъл всеки, който се позовава на това, че се клати държавата, казва: „Клатите моя стол, моята позиция, моите властови механизми“. Т. е. нагло се отъждествява с държавата. Това не бива да притеснява никого. Това е абсолютно читаво проявление на енергията на гражданското общество, което може само да бъде приветствано и да се радваме, че я има. Което е едно малко чудо.
Защо според Вас гражданите не успяха да наложат този свой проект в парламента? До момента няма произнасяне от органа, до който е адресирана подписката, подкрепена от над пет хиляди граждани. Кой и какво всъщност е причината за този междинен неуспех?
Причините са, както обикновено, много. Като казвате „гражданите“, кого имате предвид? Петте хиляди, които са подписали исканията, или имате предвид всички пълнолетни български граждани? Става въпрос за това, че съдебната реформа не се яде. Тя не може да се пипне, директна полза от нея няма, за разлика от проблема за акциза върху ракията, цените на такситата и други, бих казал, лесно осеземи проблеми. Съдебната реформа е нещо твърде абстрактно, далечно, твърде трудно за обяснение. Дето се вика, тя е толкова многофакторна, многопластова, многовекторна и многопосочна, че дори човек, който непрекъснато се занимава с нея, малко трудно може да я наизусти и да я повтаря всеки ден, без да забрави някоя нейна подробност. А проблемът е, че понякога някоя дребна подробност може да обърне колата. И именно трудната обяснимост и липсата на директен ефект вероятно са довели до сравнително малкия обществен интерес. Хората разбират, че там някакви едни, дето не са им много ясни, се борят за нещо, което те не могат да усетят, да разберат непосредствено. Това е въпрос на ниско гражданско правосъзнание, на слаба образованост. А тези, които противостоят на съдебната реформа, дето се вика – те си действат „при неизбежна отбрана“. На тях няма какво да се сърдим, няма какво да анализираме сега подробно кой каква простотия е направил, за да спре гласа на гражданите да се чуе. Искам само едно нещо да кажа. Като казах „петте хиляди ли имате предвид“, в никакъв случай не искам да звучи това нещо подценяващо. Защото никога добрите неща и сериозните промени не се правят от мнозинството. Тези промени се правят от твърде малко на брой хора, които знаят какво искат. И дай Боже да успяват!
Всъщност вярвам, че НГИ успя да изнесе в съзнанието на гражданското общество важността на съдебната реформа и да артикулира сравнително успешно, че изчиствайки съдебната система, тя ще изчисти всичко останало. Тоест, че трябва там реформата да е наистина дълбока. Смятате ли, че трябва да се продължат усилията?
Въпроса го възприемам по-скоро като реторичен. Не само че трябва да се продължат, трябва да се интензифицират и, искам да кажа, няма определен статус, в който да кажем: „Вече си свършихме работата“. Ако погледнете и чуждестранни образци, и исторически, ако се върнете назад, всяка една правораздавателна система е в непрекъснат процес на промяна, подобрение, напасване към злотворни въздействия. Т.е. това е една борба със злото, която няма да има край. Тя трябва да бъде водена вечно, за да не тръгнем да потъваме надолу. И именно поради прекалено дългата дезинтересираност, над две десетилетия, от цялата тая пробематика, в момента имаме това ужасяващо усещане за несправедливост.
Кристиан Таков, Лозан Панов и гражданското общество
Съвременните будители и революцията на духа
Марш на правосъдието – разбий тишината
Да, всъщност идеята на „Правосъдие за всеки” е тази фраза да се изпълни с реално съдържание, а не просто да бъде един кух лозунг.
Това няма да е еднократен акт. Това ще бъде непрекъснато усилие, което не трбва да се банализира в никакъв случай. Дето се вика, нещата се случват, поради желание на достатъчен брой хора, на хора на решаващи позиции и не на последно място, поради случайност – т.нар. феномен на черния лебед. Понякога нещо много неочаквано служи като катализатор. Спомнете си назначаването на депутата от ДПС Делян Пеевски през 2013 г. за шеф на ДАНС. То отпуши цялото това обществено недоволство, което тлееше, беше твърде аморфно. То му даде възможност да се концентрира. За съжаление, управляващата политическа – в никакъв случай това не е елит, не е и класа, то е сбироток по-скоро – показа, че е годна да се учи от грешките си и други подобни голямогабаритни простотии оттогава не са допускани. Те заработиха по стари, изпитани методи на разводняване, на размиване, на изтощаване, на банализиране, на отвличане на вниманието. Всички те са към 10-15 метода, които обаче, макар и да са известни, действат на хората за съжаление. Вече ги прилагат. Научили са се да ги прилагат, но всеки пък от тези методи си има свой „антидот“. Така че, бих казал, няма смисъл да се упорства в един и същи начин на съпротива, на искания, на борба, а трябва да се реагира спрямо обстоятелствата. В един от предните въпроси казахте: „Можеше ли да се случи и повече?“ Истината е, че при този парламент, тази нагласа, това отношение към държавността, вероятно не е можело да се случи повече. Мнозинството в народното събрание няма, така да се каже, конституционна идея. Те нямат наистина съзнание за необходимостта от повече държавност, повече западноверопейска цивилизация в България. На тях им е добре така. И те, според мен, искрено не виждат причина да правят някаква промяна, защото тя може и да послужи другиму, но не на тях. Това е причината.
Как си представяте Вие, какво би дало тласък на гражданското ускорение, за да се случи една дълбока съдебна реформа сега?
Черен лебед. Разбира се, готовността на гражданското общество да реагира на този черен лебед. Смятам, че вие сте един от сензорите или един от реакционните механизми на това гражданско общество. Защото си спомняме, че протестите от 2013 година, колкото и спонтанни и могъщи да бяха, бяха изключително некоординирани. Изминаха седмици и дори месеци в дирене на мрежи в обществото, на естествени лидери, които за съжаление така и не се откроиха. Или пък може би е логично, че не са се откроили, защото тази цялостна ситуация нямаше едно единствено проявление, нямаше един единствен фокус. Твърде много бяха натрупаните проблеми. Сенсибилизираното вече гражданско общество обаче работи. Аз съм дълбоко убеден, че работи не само в областта на съдебната система, а и в множество други области. И да не забравяме, че има невероятни реакции на безобразни ситуации и много често, все по-често, тия безобразни ситуации се предодвратяват от ракцията на гражданското общество. Така че, аз смятам, че трябва да бъдем изключителни оптимисти. България се събужда ужасно бавно, търка очи, обръща се отново на другата страна, вика: „Хайде да си подоспя малко“, но вече е ясно, че слънцето е изгряло и е високо. И че ще се става.
Значи спокойно можем да си пожелаем „Правосъдие за всеки“ и „Съдебна реформа сега“?
Не спокойно, а изключително уверено можем да си го пожелаем.
