Ирен Филипова е художник, който пише стихове. Живее и работи във Виена. „Сънище“ е първата й стихосбирка и е илюстрирана с нейни картини. Книгата бе представена през октовмри 2018 г. в БКИ“Дом Витгенщайн“. тогава нейният редактор Валентин Дишев каза: „“Сънище“ е книга, която чупи стереотипите. Но не защото си го е поставила за цел, (няма нищо по-ужасяващо от чупенето като цел), а защото предоляването на ограниченията, свободата като прекрачване (и танц) са в основата на „органиката” на тази книга, част от нейната плътна пластика, освободена от излишното“. С Ирен Филипова говорим за силата на думите, за четката като изразно средство и за мястото на поезията в дигиталното ежедневие.
Интервю Елица Ценова
Как би се описала с едно изречение?
Когато съм добре, съм амфибия.
В кой отрязък от денонощието се раждат стиховете ти?
Стиховете се раждат там, където има някаква врата. Рано сутрин, вечер, нощем, в моментите, когато денят си поема дъх, но общо взето се появяват и правят каквото си искат…
Казват, че, ако една книга ви е развълнувала истински, то тя е била написана за един единствен читател. Ти за кого пишеш?
Не съм чувала за това. Аз пиша за себе си. Описвайки и играейки с различните стимули преминаващи през мен, осъзнавам себе си, „другия” и до някаква степен безкрайното, от което съм част… Като някакъв неспокоен, любопитен синапс. Често съм изненадана по различни начини от текста. Стихът, излязъл веднъж, се превръща в нещо със собствен живот. Все още се уча, че макар да носи мои белези, следва да уважавам неговата сувереност. Всичко това може да звучи адски сериозно, но всъщност носи голяма доза удоволствие и забава.
Марин Бодаков пише във в.„Култура”, че „Сънище” е „много приглушена книга” и подчертава, че в нея има „изящни находки”. Как се роди тази стихосбирка?
Раждането беше дълго. Книгата беше планирана преди 2-3 години. Сегашният вариант няма нищо общо с първоначално планираното. Общо взето писах до последния момент. Голяма е заслугата на моя издател Валентин Дишев с прекрасната му, фина редакция и убеденост в значимостта на моята работа. Важна беше ролята на приятелите, които вярваха преди мен, че стиховете ми трябва да видят бял свят. Трябва да спомена, че представянето в „Дом Витгенщайн” беше истински празник. Още се говори за това събитие. Но ако ме питаш за най-дълбоката ми мотивация за текстовете, то тя е именно ужасната ми страст по невидимото. Мястото, в което то търси контакт с обективната реалност, ме притегля с магическа сила. Може би това има връзка с казаното от Марин Бодаков за „изящните находки”… всъщност, надявам се.
Стиховете ти са едновременно кратки, експресивни и съзерцателни. Имаме ли нужда да забавим ритъма на днешното ежедневие?
Има кратки, има и относително кратки стихове. Старая се да се отърва от излишества.
Имаме нужда не само да забавим ритъма, критично важно е да се научим да „спираме света”. Крайно невротизирани сме от натиска да догоним скоростта на технологиите и въобще на света, които впрочем сами сме създали. Боим се, че ако веднъж спрем, ще изпуснем самолета и другите вече ще са фатално далеч. Страхът от забавяне и спиране се отнася към страха от смъртта. В тази връзка е важно какви са вярванията ни за живота, смъртта, творението… Модерният човек има бляскавата и ужасяваща свобода да избира вярванията си, които впрочем веднъж установили се, искат много бързо да се „ъпдейтват”. Такъв е духът на времето. Кошмарният обем информация, упояващи забавления и атрактивни „гурута” не ни улесняват. Хубаво е, че има хора, които успяват да останат будни и сравнително неизкушени от крайности в опасната гротеска, в която светът се е заиграл.
В изкуството времето спира, светът спира. Любовта и изкуството живеят в тишина. Душата е напълно тиха. Това ни е нужно сега и е спешно!
Ти самата търпелива ли си?
Опитът ме учи на търпение.
Какво е поезията за теб – пристан, призвание, дар?
Поезията е същинското. Кодът на вселената. Съгласието на душата със съществуването -каквото е и същевременно неин спасителен изход. Назовавайки невидимото, стихът отключва всяка врата. Всеки, който „може да пътува върху шапка”, знае това (би казал Лудият Шапкар).
Има ли място поезията в съвременния динамичен дигитален свят?
Има и още как. Както виждам, пада голямо четене и предлагане. Разбира се, е нужен филтър за многотията, но хората се ориентират според вкуса си така или иначе.
Ти си и художник. Рисуването и поезията допълват ли се? Случва ли се да си раздвоена относно желанието си какво искаш да правиш?
Рисуването и поезията са различни езици. Понякога на единия мога да кажа нещо много по-ясно, отколкото на другия.
Има ли мечта, от която си се отказала? Имаме ли нужда от мечти?
Аз съм човек, чиито мечти по-скоро се осъществяват. Ако мечта е същото нещо, което ти имаш предвид. Аз бих го нарекла визия, нещо, което си представям, проект…
Съвременната наука, която се занимава с човешкото съзнание доказва, че мозъкът не различава възприятието на истинско цвете от цвете, което добре си представяш. Реагира със съответните химии по еднакъв начин и на двете, знаеш какво означава това – всичко е химия и пр. Така че, „мечтата” е много важна и преди, и след като се е реализирала. Тя съществува и диша. И тъй като всяко нещо преди да се роди е било идея, а в този случай ние имаме известна доза повече власт, се изисква отговорност. С мечтите човек е дете и бог, който си играе и така расте…
Ако можеше да избереш епохата, в която да живееш, това щеше да е…
Не вярвам в способността на хората да предават обективно информация за каквото и да е, камо ли за други епохи. Не мога да знам какво е било, знам само истории. Когато измислят машина на времето, бих искала да срещна някой голям поет от бъдещето. Но въобще бих живяла в един друг свят с по-малко гравитация и с повече топлота.
Имаш ли конкретен план какво искаш да направиш през следващите месеци? Взимаш ли спонтанно решения?
Имам непрекъснато планове. В общи линии – ново издание на „Сънище”, нова книга, нова изложба, но най-важното е как ще се изненадам.
видях те съсипана
беше така нежна
ухаеше на ранено дърво
не търсеше спасение
искаше да се смалиш във болката
да си фрагмент
басма мъх прах хелий
да се умножаваш изтънявайки
високо
небулата може да се смуче
като захарен памук
паяжинеста гърда блещукаш ли
набъбваш ли
с млечно нов свят
устата ми се пълни с пясък
евкалиптът изчезва
там ли си
не съм ли твое дете
твоя рана
твой сън
________________
Още по темата:
Българският литературен кръжок във Виена представя Ирен Филипова
Осми март: Стереотипи, неравенство и лични нужди – четири въпроса и шест жени
