от Митко
Целия мрачен неделен предиобед си мислех, че най-смисленото нещо, което мога да направя е да отида и да гласувам. Защото имам гражданска позиция и искам да си я изразя. Въпреки че времето навън сякаш крещи – стой си у дома, стой си у дома! Да, но аз вече се чувствам почти като Скакалец, затиснат в тишината на тясната квартира и няма нужда кандидатът за президент на родната република Светльо Витков да ме подканя отново: „Хайде, мойто момче, знам, че го желаеш”.
Тръгвам, а страшно ми се иска да има поне още една причина, за да си облека якето. И в този момент причината се появи под формата на приятелката на една друга приятелка, която имала билет за филм, на който не може да отиде.
И ето поемам към избирателната секция, където ме чака група от хора, кротко подредени в опашка. В интерес на истината организация има, хората са любезни и скоро стигам до заветните бюлетини и още по-заветната урна – вече съм горд гласоподавател.
Сега вече спокойно поемам към кино „Урания”. Имам честта да гледам „Място сред звездите” (Position among the stars”). Салонът е пълен. Да си призная за първи път ще гледам филм от програмата на Виенския кинофестивал и въобще, за първи път съм част от събитие, за което обикновено чета в пресата. Филмът е трилогия за едно индонезийско семейство. Има всичко – стари и млади хора, християнство и ислям, бедност и богатство, град и село. Филмът тече бавно, камерата се плъзга по въздуха, спира по лицата на отделните членове на семейството и улавя техните движения. Приказките са малко, диалогът е сбит, но нямам усещането, че нещо не съм дочул или недоразбрал нещо. Понякога погледът на бабата Румиджах към внучката й Тари буди усмивка, понякога странна тъга. Точно, както в нашия си живот.
Хубав филм, но на мен като пирон в главата ми се е забил трейлъра на фестивала тази година: The 3 rs. Дейвид Линч е надминал себе си. Направо ме разби, както би изпяла група „Хиподил“. Не че г-н Линч някога се е интересувал от това какво мисли публиката за неговата работа. Но онзи човек, който с чук бие земята, а тя пищи от болка се заклещи в мозъка ми. Ако училището убива въображението ни, способността ни да екпериментираме, да бъркаме и да се поправяме, какво се случва после с нас? Превръщаме ли се в тъпо обезверени насилници? Може би ако малкото пате с неуверени движения все пак успее да оцелее, то има шанс да се превърне в нещо различно от безсмислен побойник.
Днес съм гласувал. И съм гледал страхотен филм. Неочаквано добра комбинация, която ми дава право на надежда. Е, сега вече ще послушам Джон Ленън и ще си помечтая.
