текст: Елица Ценова
снимки: Катерина Коцакова
От седмици обсъждаме и планираме поход в Пирин. На мен ми е все едно къде – важното е да сме в планината. Искам да отидем някъде по-далеч от горещината, която задушава града това лято.
Обичам да пътувам, да сменям места, хора, пейзажи. Харесва ми да обикалям градове и да ги изследвам. Всеки град си има свой цвят и мирис. Париж е тъмночервен и мирише на кардамон с щипка лют червен пипер; Венеция е тюркоазено синя с аромат на зряла смокиня, с лек примес на шафран; Виена е бяла, украсена със златните орнаменти от картините на Климт и ухае на кафе и канела.
В градовете се отразяваме в хиляди огледала – витрините на магазините, стъклата на колите, очите на хората, с които се разминаваме. Затова и суетата не ме изоставя – от начина, по който сгъвам дрехите в куфара, до съчетаването на чантата с колана и очилата – всяко действие е подчинено на крайната цел – да видя собственото си доволно отражение в някое огледало.
Понеже съм навикнала на градските разходки, аромати и цветове, с лекота мога да заредя куфара с необходимата доза суета. Но с планината е друго. В ограниченото пространство на брезентовата раница може да се побере само това, което наистина трябва. Последиците от излишната суета се измерват в тежината и обема, които трябва сам да поемеш по стръмното. И ако мога да се спра само на два потника и две тениски, които не пасват съвсем на ризата ми, как да се примиря с факта, че трябва да ги сгъна на четири?! Цял следобяд гледах купчинката прилежно подредени дрехи. Преглъщах, въртях ги, премествах ги в различни посоки, пъхах ги внимателно първо в предния, след това в задния джоб на раницата, но така и не намерих начин да ги подредя “по градски”. Мисълта за това на какво ще приличат след като ги измъкна обратно и се наложи да ги облека измачкани, ме изпотяваше. Измачкана! Не можех и не можех да се примиря! Да, ама се наложи, нямаше накъде. Поех дълбоко въздух и засгъвах собствената си суета на четири. Подредих раницата само с най-необходимото.
Пирин! Дива красота – каменисто-зелена с дъх на мащерка! Толкова е свободно – вдишваш въздуха като антистрес таблетки, с всяка крачка се освобождаваш от грижите, от затисналите те мисли, от суетата. Тук няма огледала. Хората само се поздравяват и усмихват, но никой не те гледа съжалително-укорително-завистливо-нахално. Тук се стремиш да ти бъде удобно, за да вървиш бързо и да не пропуснеш някоя гледка, някой полъх, някое поточе. Тук се стремиш да се предпазиш от слънцето, за да не те нарани и на следващия ден да не можеш да продължиш. Тук не си сам, тук си част от групата и носиш отговорност спрямо нея.
В планината достигаме до невероятни гледки и величествени пейзажи след като сме положили много усилия – извървели сме стръмните пътеки, изкатерили сме каменистия връх, краката ни са одрани от гъстия клек и се огъват от умора като макарони. Дали пък точно заради това не е толкова голям възторгът ни? От какво се възторгваме повече – от кротката синева на езерото, сгушило се като сълза между зъберите или от факта, че сме преодолели себе си, умората си, страха си, за да достигнем до тази точка? Тук красивата гледка не е подарена, а достигната, не е даденост, а отвоювано право. Наслаждаваме й се от всички възможни ъгли, вдишваме ароматите й, запечатваме цветовете й и продължаваме към поредната височина, езеро, връх, към следващата красота.
Походът ни е само три дни. Толкова си отделихме, за да се насладим на свежия въздух, тишината и естествеността. Усетила мириса на изпотения от жегата град, сгънатата ми суета с вик изкача от раницата – бързам да обуя най-тънките токчета.
