Обединението на нацията, до което доведе трагедията на 11 септември, бе голямо, но продължи кратко. Войната срещу тероризма е пагубна в чужбина и доведе до разделение в Америка
На заем от в-к „Сега“
Веднага след атентатите от 11 септември 2001 г. тогавашният съветник по националната сигурност Кондолиза Райс привика екипа си от старши експерти и ги помоли сериозно да помислят „как да извлечем полза от създалите се възможности“. Голяма надежда се възлагаше на обединеното в гнева, тъгата и страха си общество. Администрацията на президента Джордж У. Буш се опитваше да извлече максимално възможния политически ефект от това. „Смятам, че 11 септември бе един от тези големи трусове, които ни отварят очите и изострят вниманието ни“, заяви Райс пред списание „Ню Йоркър“ шест месеца по-късно.
10 години по-късно начинът, по който Америка отговори на терористичните атентати, показа три неща: ограниченията, пред които може да се изправи огромната й военна мощ, относителният й геополитически упадък и степента на поляризация на политическата й култура. Оказа се, че е неспособна да спечели войните, в които сама избра да участва, да плаща за тях и да постигне консенсус по тези въпроси. Комбинацията от ограничаване на свободата у дома и военна агресия зад граница доведе до това, че никой не се чувства в безопасност, а животът на много хора е застрашен. Убийството на Осама бин Ладен предизвика толкова голяма радост и защото почти всеки друг американски отговор на атентатите от 11 септември се смята за частичен или за пълен провал.
Националното обединение, до което доведе трагедията от 11 септември, се оказа голямо, но и продължи кратко. Сплотяването на американците около националния флаг бе истинска емоционална реакция на сполетелите ги събития, а патриотизмът е не само допълнение към политическата култура на този народ, но е основна и най-важна част от нея. Атакувани като нация, жителите на САЩ напълно логично почувстваха необходимост да се обединят.
Освен скръбта на приятелите и семействата на жертвите
в националната тъга имаше и елемент на нарцисизъм,
който се прояви в политиката и ясно пролича в тона на много от коментарите за терористичните удари. За някои проблемът не бе в това, че е станала подобна трагедия, а че подобно нещо може да се случи точно в Америка и на американците. Умението да съчувстват на други народи, които са преживели подобни трагедии, и желанието да предотвратят такива страдания в бъдеще се изпариха, когато се появи необходимостта да се отмъсти за атентатите. Изглеждаше все едно само американците могат да чувстват болка, а смъртта на цивилни жители на други държави не бе толкова важна.
Този нарцисизъм бе илюстриран най-добре в отговора на бившия вицепрезидент Дик Чейни, когато наскоро му бе зададен въпрос при какви обстоятелства би се противопоставил на възможността Иран да използва т.нар. водни мъчения срещу американци. Малко преди това Чейни обяви, че продължава да подкрепя правото на Америка да използва подобни тактики, за да получи необходимата й информация. „Имаме задължения към нашите граждани, заяви той. – И правим всичко, за да ги защитаваме“.
Колкото и извратени да изглеждат сега подобни възгледи, скоро след атентатите те се приемаха доста добре. Точно тогава бяха направени и много от грешките, на базата на които бе изградена американската външна политика в следващите 10 години.
Тероризмът направи това
„Терорът преди всичко е страхът от извършването на следваща атака“, пише Арджун Ападурай в книгата си „Страх от малките числа“ (Fear of Small Numbers). Администрацията на Буш се страхуваше точно от това. „Следващия път може да не се издига само дим, а да се оформи атомна гъба“, заяви Райс. „Достатъчно е само веднъж да бъдат точни. Ние трябва да бъдем точни по всяко време“.
Проблемът е, че администрацията се оказа права за много малко неща. Мащабни акции срещу хора от държави с преобладаващо мюсюлманско население доведоха до изпращането на 1200 души в „центрове за превантивно задържане“; проведени бяха разпити на 19 000; създадена бе специална програма, по която бяха регистрирани над 82 000, но нямаше нито един обвинен в тероризъм. В продължение на десетилетие възможността САЩ да смажат „Ал Кайда“ все още почти изцяло зависи от преговорите с Пакистан и сключването на сделка с талибаните в Афганистан, където в последния месец Америка даде най-много жертви от началото на войната. А изобщо не е станало и дума за Ирак.
Ефективният отговор на атентатите от 11 септември, който наистина би задоволил американското общество по онова време, вероятно изобщо не съществува. Комбинация от дипломатически натиск, целенасочени операции на разузнаването и по-ясна външна политика щеше да бъде най-успешният вариант за отговор. Веднага след ударите трябваше да бъдат предприети по-спешни, строги и правещи силно впечатление мерки. Тогава обаче се чуваха само гръмки обещания и декларации, а тези, които настояваха за предпазливост и сдържаност, бяха сравнявани с Невил Чембърлейн (б.р. британски политик от Консервативната партия, министър-председател в периода 1937-1940 г. и привърженик на политиката на омиротворяване на агресора).
Дори и сега, когато се появиха съмнения дали е било правилно бомбардирането на Афганистан, често се задава въпросът: „Със скръстени ръце ли трябваше да стоим?“. Като че ли, ако не се предприеме военен отговор, изобщо няма да се смята за отговор и е по-добре да се действа, макар и неефективно и с цената на много невинни жертви, отколкото да се направи нещо, което ще даде резултати и ще донесе по-малко драматични последствия.
Несъгласните с тази логика в САЩ първоначално бяха малцинство, чието мнение бе отминавано с пренебрежение, осмивано или те дори бяха хулени от мнозинството. Малко след атентатите тв водещият в Ей Би Си Тед Копъл покани в студиото си индийския автор на романи и противник на войната в Афганистан Арундхати Рой и го представи по следния начин: „Някои от вас, зрителите, може би повечето от вас, няма да одобрят това, което предстои да чуят тази вечер. Не е необходимо да слушате. Но ако все пак го направите, трябва да знаете, че несъгласието понякога се появява в необичайна форма…“
Времето течеше, а броят на несъгласните започна да се увеличава
Най-важният фактор, който определя отношението на американците към една война, е дали смятат, че тя ще бъде спечелена, обяснява Кристофър Гелпи, който е преподавател по политически науки в университета Дюк и е специалист по обществените нагласи в сферата на външната политика. Когато стана ясно, че американците затъват в Ирак, националното единство отстъпи място на сарказма, недоверието и взаимните контраобвинения, които днес характеризират американската политика.
Отговорът на атентатите от 11 септември не създаде подобно разделение – година преди атентатите президентските избори бяха решени от съда, – но задълбочи, подкрепи и оформи разединението в обществото повече от половин десетилетие преди икономическия срив. Това бе основният въпрос в изборите през 2004 г. и през 2008 г., когато надеждата бе в Обама, а страхът – в Маккейн и Пейлин. В международен аспект победата на Обама означаваше закъснелия, с повече нюанси и по-ясен отговор на атентатите от 11 септември, който даде сигнал, че Америка е готова отново да си взаимодейства с останалия свят и да изпълнява международните договори.
За съжаление обаче промяната в тона, стила и до известна степен в съдържанието също се оказа недостатъчна. Вярно, Обама унищожи Бин Ладен, администрацията му планира да изтегли войските от Ирак и Афганистан и изразът „война срещу тероризма“ бе изваден от употреба. Но те запазиха много от най-проблематичните елементи на тази война, сред които затвора в Гуантанамо, извънредните мерки и военните трибунали, а войната в Афганистан се задълбочава.
Междувременно арогантността, демонстрирана от Райс, че Америка може просто да оформи света по свое желание, отстъпи място на отрицанието и на спорадични пристъпи на безсилен гняв. Нараства ислямофобията, думата „мюсюлманин“ стана обидна, а войната в Ирак очевидно е успешна.
През 2004 г. съветник на Буш (смята се, че това е бил Карл Роув) се скара на журналист от в. „Ню Йорк таймс“ за това, че пише за „общност, базирана на реалността“, което означава хората, които „вярват, че решенията идват от старателното изучаване на действителността… Светът обаче не е устроен по този начин. Сега сме империя и с действията си създаваме наша собствена реалност. Вие старателно изучавате тази реалност, но ние отново ще действаме, създавайки нови реалности, които също ще трябва да изучавате пак, и така нещата се подреждат по местата си. Ние сме актьори в историята… и всички вие изучавате това, което правим“.
Светът обаче не е устроен по този начин. И реалността от последните 10 години показа колко неправилна е тази риторика.
