102 години от Добричката епопея и премълчавания героизъм на българската конница
Текст Даниела Горчева
Назаем от Дневник
В дните между 5 – 7 септември 1916 г. се водят боевете на българската армия с румънската и руската, станали известни като Добричката епопея. В тази битка се решава съдбата на България.
Десетилетия наред героизмът на ген. Колев, на неговата конница и на българската пехота, разгромили и гонили „освободителите“ обратно чак до тяхната граница, е премълчаван.
На 16 юни 1913 г. започва т. нар. Междусъюзническа война. Българската армия се бие срещу довчерашните си съюзници Сърбия и Гърция, заграбили земи с българско население и предприели етническо прочистване чрез жестоко насилие. От 20 юни до 17 юли 1913 г. българската армия изтласква сръбските войски и им нанася поражение при Княжевац, Пирот, Кочани и Царево.
На 19 юни 1913 г. Гърция се включва във военните действия, но армията й е спряна в Кресненското дефиле и обградена. На 27 юни 1913 г. Румъния обявява война на България и без почти никаква съпротива стига до Враца. При Белоградчик се среща със сръбската армия. Видин остава в обкръжение.
Из Карнегиевата анкета: „Румъния, насърчена от Русия… също нахлу в България, когато тази страна се беше изправила срещу армиите на Гърция, Сърбия и Турция…“
Нататък, събитията са известни. България преживява първата си голяма национална катастрофа.
Из спомените на д-р Георги Чакалов: „Една област от 8000 кв. км. плодородна земя, в която нямаше и помен от румънския народ, бе откъсната от България и предадена на Румъния. Душата на българина от тази област бе покрусена. Голяма изненада беше за нас, демобилизирани подир Междусъюзническата война, да намерим родния си край поробен. Всички учреждения в ръцете на чужденци, дори наименованията на улиците сменени с румънски.„ (вж. „Такива бяхме“).
Година по-късно избухва Първата световна война. На България не й остава никакъв друг шанс, освен да се включи на страната на Централните сили, защото Антантата ( Великобритания, Франция и Русия) не иска да се накърняват интересите на заграбилите български територии балкански съседи: Гърция, Сърбия и Румъния.
През септември 1915 България сключва военна конвенция с Германия и Австро-Унгария, а няколко дни по-късно и с Турция (след корекция на границата в Източна Тракия). На 1 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия. Русия бърза да обяви война на България и в дните между 14-27 октомври 1915 г. Варна е подложена на унищожителна бомбардировка от руска ескадра.
На 1 септември 1916 година България влиза във война с Румъния, за да си върне Добруджа. Румънската армия превъзхожда по численост и по брой на оръдия българската. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия. На румънска страна срещу България воюва и „освободителката“ Русия, включени са и сръбски части.
В тази неравна битка се отличава конницата на генерал Колев.
Първи победи
Многочислена румънска дивизия поема към Тутракан като спира в селата Кочмар и Карапелит, където издевателства над българското население. Румънците, уверени – поради своята многочисленост, не се страхуват от малобройните български сили. Обаче… внезапно ги връхлита конницата на генерал Колев.
Писателят Йордан Йовков, офицер и военен кореспондент, описва тази битка в разказа си „Триумф“: „Конната дивизия настъпваше. Румънските линии не удържаха. Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиляди копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. „
Докато голяма част от българската армия е ангажирана в боевете край Тутракан, към освободения Добрич се отправят многочислени руски и сръбски сили, командвани от руски генерал. Боевете за Добрич се водят на 5, 6 и 7 септември и положението е критическо, защото падне ли Добрич, пада и Варна.
Имперските щения на Русия
За повечето от българските офицери и политици антибългарската политика на Русия става ясна още по време на Съединението и последвалите го събития с отвличането и детронацията на княз Александър Батенберг. Сега обаче, неминали и 40 години след Освобождението на България, истинските цели на имперската политика на Русия стават известни и на целия български народ. И дори русофил като Иван Вазов разгневено възкликва в стихотворението си „На руските воини“:
„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?“
Наивното русофилство на хора, неопитни в политиката, е попиляно от суровата реалност. Защо обаче Русия помага на Румъния в нейната пладнешка кражба на заселената само с българи Южна Добруджа? От „братски чувства“ ли? Не, разбира се! Русия неотклонно се стреми към завладяването на Проливите.
Руският генерал не случайно не откликва на молбите на румънците да изпрати подкрепление в Тутракан, защото целта на Русия е, докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан, руските войски да настъпят към Добрич, оттам към Варна, Бургас и Цариград.
Докато румънците, както пише командващият българските войски в боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев, нямат интерес да водят завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а само да запазят заграбената преди три години българска Добруджа, то не така стои въпросът за Русия: „А русите, обратно, имаха интерес да се води срещу България настъпителна война… Това желание явно личи от заповедта до 61 дивизия, номер 608: „Ние стъпваме на края на започнатото от времето на Екатерина Велика дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев, Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или България, където ни се попадне да влезем.“ (Вж. „Добришката епопея“, стр. 154.)
Отбраната на Добрич
За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасена от генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва в спомените си полковник Георги Малчев:
„В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: „За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно. Тук поне геройски ще се мре.“
Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече. Войници и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.
При това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха настъплението. Помислих, че е това е една маневра от тяхна страна, за да дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват, постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се по фланговите ни противникови части.
Докато недоумявахме, зърнах откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето си и ми рапортува:
„Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.“
Този ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо „ура“ съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се предаде по целия фронт и тил, като по радио. Тази сцена се разигра на 7 септември.“ (Вж. Цочо Билярски, съставител. Генерал Иван Колев, добруджанският герой, сборник. Изд. Анико, София, 2008 г., стр.318-319.)
В книгата си „Добришката епопея“ генерал Кантарджиев пише:
„Русите са били напълно уверени, че ще осъществят заветната си историческа мечта като са били разчитали не само на численото надмощие на бойните си сили над нашето такова, но още и, главно, на легендата, че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика!“
Криви им излизат сметките на „братушките“ обаче. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята конница:
„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“
Победите на генерал Колев имат обаче жестока цена. Отказал да спи в предвидените за офицерите по-добри условия, той споделя несгодите на своите войници и спи на полето с тях, а често и не спи с дни. Стресът, влагата, студът разклащат здравето му и на 29 юли 1917 година той умира от туберкулоза във Виена.
Стогодишнината от смъртта му почти не бе отбелязана в българските медии. И това не е чудно.
След съветската окупация на България през 1944 г. за десетилетия бе наложена забрава и забрана не само на спомените и документите, изобличаващи антибългарската политика на Русия, но дори художествената литература бе старателно прочистена и цели поколения българи не знаеха нищо за славните победи на конницата на генерал Колев.
И днес все още не са възстановени паметните плочи пред НДК с имената на загиналите българи във войните за национално обединение. А тези плочи са свидетелство не само за героизма, себеотрицанието и патриотизма, но и за единството на българската нация. Изписаните имена на загиналите български войници и офицери са християнски, еврейски и мюсюлмански – защото българи, евреи и турци заедно бранеха своята родина България и загинаха за нейното обединение.