текст Елица Ценова
Обстановката в лагера в Харманли се успокоявала, казва Цветан Цветанов. Битите са превързани, арестуваните ги чака разпит. Както винаги, тепърва ще се изясняват причините за случилото се, защото държавата ни никога не е подготвена, не предполага, не знае до къде ще доведат действията й.
В социалните мрежи обаче продължават да свистят думи-камъни – обиди, заплахи, закани. Омразата ни залива, маскирана зад евтин патриотизъм и желание да „защитим домовете и семействата си”. Омраза, която избива в агресия и насилие. Омраза, заради която хората спират да мислят, спират да задават резонни въпроси, спират да търсят фактите.
Тревожно и тъжно е колко малко хора задават въпроси. Някой попита ли бежанците какво точно ги провокира, за да се вдигнат на бунт? Някой интересува ли се колко са били полицаите, кого, как и кога са били? В последните дни в лагера не са допускани външни лица – журналисти, доброволци, обучители. Обяснението е обявената несъществуваща карантина – зараза няма, но нали хората отвън трябва да се успокоят. Бежанците нямат информация. Тепърва излизат данни, че чужденците в центъра са били лъгани, имало е редица злоупотреби от страна на ръководството на лагера, че условията, в които живеят, са повече от мизерни.
По-лесно е да твърдим, че „са си получили заслуженото”, че са „неблагодарни” и да се „махат откъдето са дошли”. По-лесно е да твърдим, че всички са терористи, изнасилвачи, крадци. Поставянето под общ знаменател улеснява мразенето.
И пак към въпросите. Много по-добре ли живеехме преди да дойде „мигрантската напаст“? Пенсиите и детските надбавки по-високи ли бяха? По-сигурни ли се чувствахме, че съдът, държавата, институциите ще защитят интереса и правата ни? Повече ли вярвахме на полицията? Точно тези 3000 души ли са най-големият проблем на кажи-речи нефункциониращата ни държава?
Далеч съм от мисълта на рисувам романтичен образ на бежанците. Една част са наистина измъчени бягащи от война хора. Други търсят по-добър живот и са готови да се борят за него. Трети са опасни и агресивни. Но всички се превърнаха в удобно извинение за доминиращата ксенофобия и грубия национализъм.
И пак към въпросите. Кой има интерес от подобен конфликт точно сега, когато предстоят предсрочни избори? Къде отиват парите, получавани от ЕС за поддържане на бежанските центрове? Наистина ли сме толкова първични и зли в реакциите спрямо непознатото?
Случаят с Харманли има много общо с политическото кривогледство на политиците ни, които отново се опитват да заметат реалните проблеми, карайки ни да вярваме в евтини идеологически клишета. Има много общо и с опитите на различните патриотичните формации да „яхнат” гребена на вълната, всявайки страх и тероризирайки психически обществото с несъществуващи заплахи и проблеми. От бежанците ще се опазим, но как ще се опазим от нас самите, след като допуснахме да ни превърнат в немислещи страхуващи се марионетки?
Някои вече предлагат „радикални решения” на проблема. Добрите решения обаче рядко са радикални и често са свързани с добре обмислени плавни стъпки в една посока. Стъпки, които трябва да бъдат предприети от държавата, които да се изпълняват от работещи институции, следвайки върховенството на закона.
