Еснафщината, старият начин на мислене, тупането в гърдите – тези черти на българина не ми харесват, казва музикантът
ИНТЕРВЮ Юлия Атцмансторфер
На 27 януари в Бад Ишъл, Горна Австрия, изключително успешен концерт изнесе българският саксофонист Владимир Кърпаров съвместно с афроамериканския джаз пианист Келвин Шолар, с когото се познават от Берлин. В известната гостилница „Им алтeн Зудхаус“. Нашият сътрудник Юлия Атцмансторфер проведе специално интервю с г-н Кърпаров, което предоставяме на читателите на „Българите в Австрия“.
Съвсем накратко, Владимире, за тези, които слабо те познават или не те познават – как така един български саксофонист стигна до Германия и се установи в Берлин?
Ще започна оттам, че в България чак толкова саксофонисти няма, за да е проблем, вече не е проблем човек да стигне където и да било. Когато аз заминах за Германия, все още не беше толкова лесно, имаше визи и т.н. Тогава, пък и сега младите хора се стремят при първа възможност да излязат в чужбина, да пробват от другия свят, да се научат на нещо, да получат образование. За съжаление някои млади хора тръгват сляпо. Срещнах доста такива в началото и в Хамбург, и в Берлин. Родителите им са ги „напомпали“, че в България всичко е ужасно и че няма бъдеще. Така младежите отиват в чужбина, където се чувстват също не на място и нямат нито мотивация, нито знаят за какво са отишли. Някои от тези млади хора за жалост си изгубват времето, младините, които са много важно време за градене на нещо. Така че, ако става въпрос за това как съм го направил – аз
БЯХ МОТИВИРАН, ЧЕ ИСКАМ ОЩЕ ДА УЧА
въпреки че имаше достатъчно неща, които да върша в България. Поне шест пъти в седмицата свирех по клубове с различни музиканти. Навремето, точно в периода, преди да замина, свирех и с „Уикеда“. Свирих и отделно с джаз групи. Всъщност всичко си беше много хубаво. Изкарвах пари. Ходеше се с по кръчми всяка вечер. Това, което е прекрасно, всъщност са приятелите. Но чисто в личен план като творец, като музикант нямах развитие и това ме дръпна. Не знаех къде точно отивам, но покрай брат ми, който вече беше в Хамбург, заминах – и не съжалявам. Много неща научих. Искам изрично да кажа: който си прави планове да заминава, да си премисли какво иска! Първо да помисли кой е, какъв е и как се казва и след това да тръгва на път. Защото, ако не си сигурен в себе си, където и да живееш…
Това значи, че ти си тръгнал целенасочено. Помогна ли ти стипендията, с която замина?
Естествено че ми помогна. Всъщност в началото нещата бяха много трудни, особено финансово. Имах някакви спестявания от България, докато свирех активно, но в Хамбург не познавах никого, нямах никакви участия. Дори ми се наложи да работя в една фирма, която ремонтираше жилища. Беше много интересно, защото го приех като някаква игра. Но това беше решаващо, за да си изкарам хляба за месеца. Така че началото не беше лесно.
Но това време вече е минало…
Е, да, това мина. Но имах много време да се занимавам със себе си и да свиря. Това е, което в България ми липсваше откъм време. Бях доволен. В студентското общежитие можех да свиря по цял ден.
… И да се развиваш! На какви инструменти свириш в момента?
На какъв тип може би? На тенор и сопран саксофон, но също и алт саксофон, който използвам повече за народна музика, доколкото мога да я свиря. Винаги казвам, че все още се уча на тази музика, попивам от записи, от приятели като Недялко Недялков, Пейо Пеев, Петър Ралчев, Мартин Любенов – все хора, които индиректно ме дърпат, вдъхновяват. Те в момента са движещи в модерната народна музика в България. Така че алт саксофонът пасва на тази музика. Понякога свиря и на баритон саксофон за брассекция в оркестър. И на кларинет свиря понякога, но е по-добре да не го казвам.
Владимире, австрийците не могат да си представят къде е България, още по-малко как звучи българска народна музика на саксофон. За тях ти си екзотична птица. Разкажи ни нещо повече за музиката, която създаваш.
Мисля, че
АВСТРИЙЦИТЕ СА ДОСТА ДОБРЕ ЗАПОЗНАТИ С БАЛКАНСКАТА МУЗИКА
понеже са близко до Балканите. Но западноевропейците наистина не правят разлика между отделните стилове и отделните региони. Разликата между сръбската, българската и румънската музика е огромна, въпреки че има много сходни неща. В основата си аз съм джаз музикант и така съм се развивал, с отделни „примеси“ на соул и поп музика, но използвам и елементи от българската народна музика, доколкото, пак казвам, я познавам. Понякога използвам елементи и мелодии, които звучат по „сръбски“ или „румънски“ начин, както и четвърт тонове от турската музика. Смесването на стиловете не беше умишлено.
Музиката за мен е страст. Никога не съм правил нещо насила, родителите ми също не са ме карали. Брат ми вече беше музикант, мен за друго ме гласяха – с езиците и математиката. Получи се пристрастяване към народната музика. Когато съм се опитвал да свиря народни неща, не са ми достигали възможности и съм използвал фрази от джаз музиката. И така нещата започнаха да се смесват по естествен начин. Сега вече осъзнавам какви неща мога да правя, как се подреждат и така вече са по-осмислени, естествено. Надявам се тази година да издам или поне да запиша втория си албум. И тогава ще има повече яснота за това, което се е получило от тази симбиоза.
Извор на какво за теб е българският фолклор?
Извор на енергия, извор на идеи. Той ме вдъхновява. В същността си народната музика, орнаментиката, ритмите, мелодиите, женското, мъжкото пеене, текстовете имат невероятна енергия. Независимо от това че сме българи, че познаваме тази музика и имаме някакво лично отношение към нея, ако като музикант човек погледне към нея в глобален мащаб, ще ù се възхити.
ЩЕ Я СМЕТНЕ ЗА МИСТЕРИОЗНА, ВЪПРЕКИ ЧЕ ТЯ НЕ Е МИСТЕРИОЗНА
Тя е много естествена, дори и да звучи сложно. Българският фолклор е успял да се съхрани във времето и да се развие. Фолклорът е нещо много силно, както например пещерите в Родопите или по други местенца в България, които, само като ги видиш, ти настръхва кожата. Така е и с музиката.
В квартет „Кърпаров“ свирите грък (Димитрис Кристидес), германец (Хорст Ноненмахер), американец (Келвин Шолар) и ти. Как така успяваш да убедиш музиканти от цял свят да свирят джаз с елементи на българска народна музика? 
Ние сме се събрали най-вече заради това, че свирим мои композиции. В тях се комбинират тези елементи. Аз предпочитам с времето да говоря повече за личности. Хубавото на Берлин му е това, че там живеят хора от цял свят, от всички националности. Всеки от музикантите се стреми да направи нещо свое, нещо оригинално, нещо, което го движи отвътре, кара го да гори и кипи. Сега, това дали звучи по този начин или по друг, или прилича на нещо, или е комбинация от някакви стилове – това вече е второстeпенният момент на цялата идея. Така че това, че свирим заедно с Димитрис, свирили сме и в други групи, е, защото ние си пасваме като тип музиканти. Това, че той се интересува и свири неравноделни ритми, че слушаме един и същи тип джаз, са второстeпенни неща. Ние като тип хора, като начин на мислене и на усещане си пасваме, затова и свирим заедно. Невинаги всичко е гладко, има и леки конфликти, но това е нормално.
Ще те питам и за една друга формация. Тя се нарича „Форколор“ и в нея са немските ти колеги Катарина Томсен, Флориан Трюбсбах, Андре Симиоти. Какви са бъдещите ви музикални планове?
Този саксофонен квартет е новата ми страст вече от година. Моя беше идеята да започнем. От Гьоте институт в България много ни помогнаха за три участия, които имахме преди около година. Другите трима музиканти са невероятни. Познавам ги отпреди и се възхищавам на всеки един от тях. Толкова бях доволен и щастлив, че те се съгласиха да го направим, понеже всеки е много зает. Това за мен беше най-невероятната симбиоза. Не съм имал такъв случай досега. Естествено, ние си изпратихме нотите по имейл, всеки се беше подготвил, знаеше се какво ще се свири. Събрахме се и репетирахме два пъти в Гьоте институт в София. Сами се учудихме на това как нещата се получават без усилия, защото
ВСИЧКО ОПИРА ДО ЖЕЛАНИЕ
Всеки имаше огромно желание. И тогава, независимо от това колко е труден нотният материал, доколко една музика, доколко едни хора са различни и като характер, и като музиканти, има ли го желанието – нещата се получават. За мен това беше перфектната комбинация от музиканти, хора (като характер непроблемни, дружелюбни), музика. В Русе като свирихме, стана някаква магия. И ние го усетихме. Още си го спомням. И всички ме питат за това. Просто се получи. Тази година мислим да запишем диск. Нещата опират до финанси, но ще се разбере до месец-два. Дано да успеем да свирим повече с този квартет.
В Австрия често бъркат България с Румъния, едва ли не светът свършва там, където са границите на бившата Австро-унгарска империя. С кои три думи би описал България, така че тя да остане в съзнанието на хората?
Е това с трите думи е много трудно. Как да направи човек синтез…
Какво е България в твоето сърце? Това, което никоя друга страна не може да бъде за теб?
На първо място е човешкият фактор. Това са приятелите, които имам там. Човек много повече се смее, докато е в България, много повече се радва и забравя за момент (този момент може да трае два-три часа) за всичко друго.
Приятелите, настроението или българската душа, българският характер? Третата дума?
Слънцето!
Климатът?
Думите ще станат повече от три. Миризмите.
Подправките ли имаш предвид?
Не. Нали знаеш – тръгваш по улиците и усещаш миризми.
На печени чушки?
Например. Или на баничарница. Дори хората си имат определена миризма. Аз явно имам изострен нюх. Разпознавам хората по някои миризми. Нямам предвид лоши миризми. Според мен българите си имат характерна миризма, освен че имат и характерен поглед. Случвало ми се е да разпозная българи на улицата, без да съм ги чувал. И на други хора им се е случвало.
По мириса само?
Не, не, по погледа само.
На кое място в България би завел чужденец, какво би му показал? Вече спомена пещерите в Родопите.
Да, пещерите. Връх Перелик. Това лято свирих за първи път там, над Смолян. Също е страхотно място. Ще го заведа и в Созопол. Това ми е най-любимото място. Там като че ли ми е хвърлен пъпът. Познавам и хора, и кръчми, въпреки че градът се промени много. Там се чувствам много силен. Ако трябва да взема важни решения в живота си, бих ги взел в Созопол, защото ще имам повече заряд.
Какво ти липсва и какво не ти липсва от родината?
Липсват ми хората. Но някои от тях не ми липсват, колкото и това да звучи абсурдно. Колкото съм бил щастлив с приятелите си в България, толкова съм се чувствал и наранен от хората там, дори отблъснат, отвратен. Има някои неща в характера на българина, които все още са много непроменени. Не знам кога и как ще се променят. Най-общо казано, това са
ЕСНАФЩИНАТА, СТАРИЯТ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
несоциалното мислене, тупането в гърдите. Един пример е шофьорът на такси, който си пуши цигарата и ти надува музиката. Неуважение. Липсва нормално човешко отношение. А в другия момент, както ти казах, можеш да си в ситуация с приятели. С тях ми се е случвало да забравя, че живея в Германия, и да ми изглежда абсурдно, че съм там, да се питам какво правя там. Това се случва в Созопол. Така че и в двата случаи това са хората, от които някои много ми липсват, а други просто не искам да ги виждам.
Какво ти предстои в близките месеци и кога ще могат да те чуят българските ти почитатели на живо в България?
На 13 май в Благоевград живот и здраве. Пада се в петък. В Благоевград ще има джаз фестивал. Тромпетистът Венци Благоев ми се обади. Това ще е сборна формация на „Акустична версия“ с Георги Корназов, италианския тромпетист Белмондо, който живее в Париж, и мен. Значи тромбон, саксофон и тромпет и „Акустична версия“ – Христо Йоцов, Антони Дончев и предполагам, Георги Дончев. Това ще е още едно предизвикателство. Ще свирим авторски неща. Така или иначе „Акустична версия“ винаги е била за мен „джазът“ в България, без да пренебрегвам когото и да било друг. Това са хората, които са направили толкова много, така са дръпнали в тази музика и за мен са били винаги невероятна институция. Имам предвид постиженията им в съхраняването и развитието на джаза и личния характер, който внасят като музиканти в този стил. Те са неповторими като начин на звучене. Всеки един от тях като музикант е нещо уникално. Те са си създали свой стил и предполагам, че го развиват. Отдавна не бяха свирили. Сега пак започнаха да свирят. Така че съм много щастлив, че ще свиря с тях и че са ме поканили. Не знам това Венци Благоев ли го е решил, но го намирам за хубав повод, след като от няколко месеца не съм си ходил в България, да мога да отида отново.
Остава ли ти време за личен живот от толкова много пътешествия?
Да, естествено. Аз съм от хората, които мрънкат. Боря се с това. И приятелката ми казва, че съм мрънкащ.
ГЛЕДАМ МРЪНКАНЕТО МИ ДА Е КОНСТРУКТИВНО
И между мрънкането, свиренето и работата, понеже много неща са ми се насъбрали напоследък, се опитвам да отделям време и за личен живот. И един час да имам, за да отида на хубав италиански ресторант с приятелката си или с приятели – за мен това е страхотно. Нямам определено хоби. Опитвам се да си оставям време да бъда мързелив. Това ни го казваха в училище по психология: „Оставяйте си всеки ден време да бъдете мързеливи!“. Това е много важно за психиката на човека и креативността му. Трябва да намираш време да излизаш за по половин час на улицата, да изпиеш по едно кафе и да поблееш малко, да изключиш. След това си суперактивен и продуктивен.
Желая ти много творчески успехи и здраве!
Благодаря ти!
Надявам се скоро да можем да се срещнем отново на някой концерт.
Със сигурност!
Ще има ли второ идване в Австрия за тази календарна година?
Да – на 6 май във Виена с Ненад Василич и Балкан бенд. Ненад е много симпатичен басист, който възстанови дейността си с групата. Така че това ще е следващото ми идване в Австрия. Ще действаме и за повече идвания тук. Имате езера, планини и хубави хора. Трябва да се идва по-често.
_____________________________________________________________
Маг. Юлия Атцмансторфер е българка. В първите стъпки на клавирната музика я подкрепя и насърчава майка ù, която е учителка по музика. На шест и половина започва седемгодишно обучение по пиано и солфеж при Петър Карагенов в детската музикална школа във Враца.
След като завършва 7. клас, издържа приемните изпити в две училища в града – в езиковата гимназия и в СОУ по музика, изобразително изкуство и хореография. Избира музиката. Емилия Прокопиева, учителка по пиано и музиколожка, събужда в нея интерес както към сцената, така и към теорията и историята на музиката. В гимназията по изкуства Юлия Атцмансторфер участва във всички училищни концерти, изнася клавирни рецитали с произведения от Бах, Моцарт, Бетовен, Шопен, Менделсон, Скрябин и Владигеров. През 1991 г. свири Първи клавирен концерт на Бетовен с Врачанската филхармония. През 1994-та завършва гимназията по изкуства с профилирано обучение по музика и специален предмет „Пиано“.
Музикалното си образование продължава в българското елитно висше училище по музика ДМА „Панчо Владигеров“ – София. Следва музикална педагогика и музикознание в Теоретико-композиторския и диригентски факултет при една от най-забележителните български музиколожки проф. Киприана Беливанова. През 1998 г. се дипломира като бакалавър по музикална педагогика, а през 1999-а – като магистър по музикознание.
След завършване на висшето си образование работи като библиотекарка, учителка по музика, пиано и история на музиката. Пише активно, дава частни уроци по пиано в Германия и е сътрудничка в проект на Висшето училище по музика и театър в Хамбург. Завръщайки се в България, става водещ на авторско радиопредаване.
През 2003-та се премества в Австрия, където е омъжена за ммаг. Петер Атцмансторфер. От 2008-а е на държавна работа като учителка по музикално възпитание и пиано. В момента работи в частна католическа гимназия в Гмунден.
