В чужбина жената започва да гради живота си отначало, съчетавайки работа и семейство
Текст Елица Ценова
„Българката е не само красива, но и много силна жена. В чужбина тя трябва да се справя с куп предизвикателства и в повечето случаи успява. Дори смея да кажа, че в някои случаи жените са по-адаптивни и устойчиви от мъжете”. Това споделя Ирина Владикова, директорка на българското училище „Св.Кирил и Методий” във Виена и преподавател по български език и литература. Само преди две седмици тя бе удостоена с отличието „Българка на годината 2014“ на името на Света Злата Мъгленска на Държавната агенция за българите в чужбина.
Освен престижната награда, повод за срещата с нея е и Международният ден на жената 8-и март.
Ирина Владикова живее в Австрия повече от 25 години. Когато идва със семейството си във Виена, големият й син е в трети клас, а малкият – почти бебе. „Оказах се сама в чужда държава, без приятели и близки. Вярно, че бях заета с всички грижи за семейството, но ми тежеше липсата на социален живот извън дома, на среда”, припомня си тя първите години в австрийската столица. Тук няма на разположение баба, съседка или приятелка, която да се притече на помощ в нужния момент и всички предизвикателства на майчинството и възпитанието на децата са на нейните рамене. „По това време повечето семействата следваха класическата схема – жената се грижи за дома, мъжът – работи. Днес ситуацията е променена и повечето майки, които познавам, не само гледат децата си и се грижат за дома, но и учат, и работят, и творят. ”
Ирина Владикова не съжалява, че е оставила научната си кариера и много иска да намери своето място в чуждото общество. Прави опити да започне работа по специалността си, но по това време катедрата по българистика се намира в Залцбург, а други възможности на практика няма. Готова е дори да смени професията си и обмисля да учи нещо свързано с медицина, защото медицинските работници са търсени на пазара на труда. Тогава обаче започва големият проект, наречен българско училище.
Работа: Училище на петия етаж
„Не съм предполагала, че ще изградя училище. Всичко стана случайно, но ето вече повече от 20 години ние учим в него българчетата във Виена да пишат и четат на роден език.” Годините, в които заниманията по български се провеждат в залата за закуска в хотел „Папагено”, отдавна са в миналото и днес Ирина Владикова ръководи най-голямото българско училище зад граница, в което се обучават повече от 260 ученици. „Работата води живота. За мен е важно да бъда активна, а трудностите ме амбицират”, разказва тя. Тежките моменти в историята на школото не са малко – помещения, учебници, пренебрежително отношение, липса на подкрепа, болни амбиции и завист. С много женски инат и упорство училището набира сила и постепенно се превръща в една от най-важните и уважавани български институции в австрийската столица. На петия етаж в блока на дипломатическия комплекс на Кюнплац мнозина родители се запознават, обменят информация и сприятеляват, чакайки наследниците си да свършат поредния урок по български.
„Днес отношението към училището е по-различно. Навремето то беше нашето училище – всичко беше общо – и трудностите, и проблемите – всичко решавахме заедно. Сега родителите ни възприемат като даденост и често не си дават сметка, че ние не сме държавна институция с административен апарат, който да поеме бюрократичната работа. Настоятелството работи на доброволни начала, колегите работят през деня на други места и всичко останало, свързано с училището, правим сами и в свободното си време.”
Стимул и награда за труда и усилията са самите деца – техните искрени благодарности и усмивки са най-голямото вдъхновение за един преподавател. А учениците те казват за своята учителка, че е строга, но позитивна, усмихната и ведра и винаги проявява разбиране към ученическите им грижи.
Семейство: Цветя за микровълновата печка
Учителската професия е изтощителна и поглъща много време, а от това най-често страда семейството. „О, синовете ми са ме ревнували много от училището”, признава Ирина Владикова. Родителските срещи, вечерните часове и особено репетициите в събота и неделя за театралното представление на 24 май, неведнъж са били повод за упреци от децата й. „Искам да поднеса огромен букет цветя на микровълновата печка, която неведнъж ме е спасявала в уморените вечери.”, смее се директорката, но признава, че без подкрепата на съпруга си и търпението на синовете нямаше да успее. „Мъжът ми много ми е помагал – докарвал е учебници с колата от България, помагал е при всяко местене и ремонт и най-вече ме е подкрепял и е вярвал в смисъла на това, което правя.”
Деца: Интеграцията е дълъг процес
Ирина Владикова е майка на две вече пораснали момчета. Тя много добре знае какво е да пуснеш детето си в чужда езикова среда и да го оставиш само да се справя. Все още й тежат началните ученически години на големия й син, който влиза в класната стая с ограничени познания по немски и без нито един приятел. „Трябваше да се оправя с неща, които не съм очаквала, не съм знаела. Оказах се абсолютно неподготвена, а го разбрах късно.” Адаптацията на новото място не е лесна и родителите невинаги си дават сметка какво изживяват децата, стъпвайки в непознато училище. За тях тази промяна е голям психологически шок и те се нуждаят от много подкрепа и разбиране. „Ние като родители имахме големи очаквания, сърдехме си, когато той не успяваше, а всъщност много малко сме му помагали.”, все още с болка споделя Ирина Владикова. Затова и така присърце приема проблемите на българчетата, които посреща в училището и съветва родителите да бъдат търпеливи. Не е едно и също дали едно дете ще израсне във Виена, чувайки езика още в детската градина, или ще дойде вече пораснало, с изградени навици, и ще започне всичко отначало – букви, приятели, учители. Нужни са поне три години, докато то се отърси и си стъпи здраво на краката. От опит Ирина Владикова признава, че не всички австрийски учители приемат децата ни и имат подчертано отношение към тях, независимо колко са добри и способни. Това е много тежка ситуация за всяка майка, която в чуждата среда по-трудно намира начин да реагира на несправедливото подценяване.
И точно тук като истинска пазителка на родния език Ирина Владикова вижда мястото и ролята на българското училище. В него децата се запознават с корените си и се научават да уважават българските обичаи и традиции. Тук е мястото, където те могат да бъдат себе си. „ За няколко дни не се става австриец, паспортът не е входен билет за това общество. В него ще бъдеш приет само като знаеща и можеща личност, личност, която носи с гордост своя национален произход. Уважаваш ли себе си, ще те уважават и другите.”
Жената: сила, сълзи и цветя
Ирина Владикова обича и се наслаждава на вечерите, които прекарва със семейството си. Тогава се чувства спокойна и може да си позволи да се отпусне. Признава, че е емоционален човек и сълзите лесно напират в очите й – било заради книга, музика, стих. Но и усмивката – ведра и искрена – винаги е готова да изгрее на лицето й. Вдъхновяват я добрите хора и благородните постъпки, радва се на цветята и не пропуска да изгледа всеки филм с хубава история. Убедена е, че българката е красива и силна жена. В чужбина тя успява да докаже качествата си, защото е интелигентна, умна, можеща, борбена, адаптивна. „Българката е способна да направи чудеса за децата си, готова е на всякакви жертви за образованието им, всеотдайна и любяща е.”
Наградата: Признание за целия екип
Ирина Владикова пое статуетката за Българка на годината 2014 развълнувана и просълзена. „Бях много изненадана, не очаквах.”, признава тя. Приема отличието като признание за вложения през годините съзидателен труд. „Знам, че сме на прав път, че това, което правим, е важно и значимо. Много хора имат дял в изграждането на училището – основатели, преподаватели, родители, посолство. Това е награда за цялата българска общност, защото без нея, нищо няма да се случва.”
Повече за Ирина Владикова може да научите и от филма на Райна Манджукова:
____________________
Още по темата:
Ирина Владикова е Българка на годината 2014
Българският език в чужбина – как да го изучаваме
