Текст Петя Апостолова
Преди по-малко от шест години сбъднах мечтата си да започна следване в австрийската столица. И преди бях пътувала дотам, та добре знаех, че Виена е град на неограничени възможности. Богата на история, с висок жизнен стандарт, растяща икономика, добро здравеопазване и безплатно образование, Виена е седалище на много международни организации и център на архитектурното и изобразително изкуство в Европа. Под красивата обвивка на този толкова шармантен и величествен град обаче се крие една характерна особеност, която само хората, прекарали достатъчно време тук, могат да забележат и оценят.
Виена, освен топ дестинация за близо седем милиона туристи годишно, е и домакин на множество субкултури, изградени от емигранти второ или трето поколение, които всъщност са основният механизъм за поддържане на тази високо развита икономика. Така за няколко десетилетия, много преди моето пристигане, Австрия, и по-специално провинция Виена, се е превърнала в град-мащеха за много хора, някои от които гастарбайтери, а други просто мигранти. Тези фактори допринасят днес за етническото и културното многообразие в столицата, което от едни се тълкува като желан мулти-култи модел, а от други като поругаване на националната идентичност на страната. За това многообразие свидетелства непрестанният поток от хора, който създава среда, в която човек лесно може да се престраши да бъде такъв какъвто поиска, но и също толкова лесно да попадне под тежестта на самотата и социалната изолация.
Разбира се, всички сме много различни и едни, взимайки австрийско гражданство, приемат и австрийското самосъзнание. Други успяват да се приспособят към австрийското общество, остават тук завинаги и преглъщат леката носталгична горчилка, заседнала на гърлото. Трети, които не се интегрират толкова добре, предпочитат да не излизат от пределите на своята субкултура и живеят така, както биха живели в собствената си страна. Четвърти взимат това, за което са дошли или изобщо не го намират, а след това се прибират у дома.
Хората често ме питат защо искам да се прибера в България. Нима животът тук не е в пъти по-уреден, бюрокрацията сведена до минимум, а корупцията минимална поне на пръв поглед? Всичко това е истина, но
Що се отнася до мен, прибирам се, защото завърших образованието си, а то ми помогна да осъзная колко по-удовлетворена бих се чувствала да върша работата си на моя разкошен роден език. Защото преоткрих себе си далече от дома и сега съм повече от готова да му покажа откритието си. Защото срещнах любовта в чужбина, но искам да бъда българска майка на български деца. Защото не искам да преглъщам горчилката по отечеството си, а да пълня дробовете си с чистия планински въздух на Пирин и Родопи, да усещам галещия, нежен бриз на морето, напоен със сол и тъга по нещо отдавна отминало и да вдишвам парещия, сладък аромат на лавандула, носещ се от безкрайните лилави полета по пътя край село.
Не искам да живея в субкултура, нито да приемам чуждото за свое, а да бъда част от общество, което изконно ми принадлежи и не ми е дадено назаем.
Нямам нищо против страните на Запад, те дават и вземат по нещо от нас като почти всяко нещо в живота, но сърцето ми може да се стопли само от пламъка на едно единствено огнище – това на България.