Интервю Елица Ценова
Съвсем скоро ще навършите 57 години. Не е ли малко рано за мемоари? Защо решихте да се потопите в миналото на рода си и да запишете спомените си?
Да вървим по ред. Първо съм на 67 (просто като всяка уважаваща се фолк певица крия ЕГН-то) и затова младея. Второ – никога не е рано да напишеш нещо, на което усещаш, че му е дошло времето.
Освен това, вероятно тук ще Ви учудя истински: този текст беше готов още през 2008-ма. Но да успокоим читателите: това са класически мемоари само донякъде, всъщност си е нормална книга за четене, в която познатото „От Авраам се роди Исаак; от Исаак се роди Яков; от Яков се родиха Юда и братята му“ заема малка част.
Сигурно е много приятно да имате в рода си личности като прадядо Ви Иван Стоянович-Аджелето, баща ви Иван Стоянович, майка Ви Ани Бакалова и т.н. Тежи ли все пак родовата история?
„Много приятно“? Знам ли… Никой не ме е питал дали искам да се родя техен внук или син. И нямам никаква заслуга за славното минало, то ми се предаде без излишни приказки. А това, ако човек гледа сериозно на нещата, всъщност си е тежък кръст, при това до гроб.
Не мрънкам, просто отговарям.
Кои са подводните камъни при едно по-продължително пътешествие в миналото и спомените?
История се пише хладно и с дистанция. Често боли, но няма как иначе. Плачеш и пишеш.
Има ли опасност, задълбавайки в миналото, човек да започне да се идентифицира с някой от предците си?
Именно от това смятам, че трябва да се пази обективният разказ. А иначе, да, човек трябва да може да погледне нещата през призмата на героите си, да мисли в тогавашен контекст. Но идентификация, пази Боже!
Интересно е, че предавате спомените си за предците си през погледа на дете, а децата имат различно светоусещане. Ако погледнете на този отминал свят с очите на 50-годишен, друга ли картина виждате?
Почвате да намалявате възрастта ми, което ми харесва!
На въпроса: опасно е да пишеш спрямо очакването на читателя или моментното си настроение, защото неизбежно изкривяваш разказа. Доколкото е възможно споменът трябва да се предава автентично, а последващото усещане може просто да се прибави, без да разваля оригиналното ухание.
На какво ухаеше детството Ви?
Ще Ви излъжа, давайки само един отговор.
На много неща, повечето май сезонни? Зимата – острото вдишване на леден въздух, който някак те пречиства, но с едновременното усещане, че ще ти сцепи дробовете; пролетта – с първите цветя и затоплянето на земята, с онази особена мараня над ливадите; лятото – на морски водорасли по скалите край Созопол, есента – на печени чушки. И какво ли още не: мокро куче, майчин парфюм, синкав пушек от старите съветски коли в софийския център, тамянът в черквите. И миризма на нощно измитите улици, няма я вече!
Има ли личност, която е оказала най-силно влияние върху оформянето Ви като човек?
Абе, човек! То така ли се става човек, че да мога да назова само един помощник!? В детството май баба ми Бина (българските баби, за тях и един паметник като „Шипка“ би бил малък!). През пубертета – леля ми Жана, тя ми бе изповедник и другар в голяма степен, то е особена възраст, трябва ти възрастно „алтер его“.
Какъв искахте да станете като малък и какво Ви насочи към историята?
Не помня да съм искал специално да ставам пожарникар, милиционер или плочкаджия, макар да не е невъзможно да съм го споменавал. С историята бях заразен от много малък и при всичките отклонения, забежки и дребни маневри, ѝ останах верен.
В България се забелязва една силна носталгична тенденция към социализма. Ако оставим настрани младостта, хубаво ли беше това време?
Да разделим въпроса. Носталгията е необективен и нездрав копнеж по минало време, зад който обикновено се крият конкретни причини. Най-честата причина е копнежът по ерекцията, която не винаги трябва да се бърка с постулатите на управляващия строй. Аз имам ясна оценка за периода на т.нар. „зрял социализъм“, за тоталитарното време, и мисля, че тя проличава в текста. Но, в края на краищата, книгата ми не е пропагандна брошура или манифест, че да натрапвам някому вижданията си. Много държа на това картината на миналото да е нюансирана, цветна, недидактична, което по никакъв начин не бива да я лишава от категорична принципна оценка.
Как изглеждаше Виена по времето, когато Вие сте били студент тук?
Тъй като по-късно пред годините често съм се връщал във Виена, имам ясен спомен за периода 1989-2006 г. Тогава тя носеше в по-голяма степен непознатия в други столици шарм на ретро автентичност и онази странна симбиоза между имперска симпатичност и силна културна и икономическа роля на мост към Изтока. Имаше квартални кръчми, нямаше толкова мигранти, беше някакъв оазис, оцелял почти музейно между великото минало и неясното бъдеще. Тогава Виена създаваше сигурност, днес понякога малко ме напряга.
Израствате изцяло в комунизма, но трябва да се реализирате в съвсем друго време. Как бихте охарактеризирали своето поколение?
Е, заварих падането на комунизма на 22 години, да не смятате, че съм бил израснал цялостно? Но животът в три системи – тоталитарната, преходната и днес, демократичната, даде на поколенията, родени през 60-те и 70-те години едно уникално качество да можеш да оцеляваш и да напредваш в различна среда. Бяхме станали странни амфибии, хем на сушата, хем във водата. От немай къде станахме, де, никой не ни е питал.
Вие бяхте председател на Инициативния комитет за връщането на тленните останки на цар Фердинанд в България. Защо беше толкова важно това най-после да се случи?
Цар Фердинанд е български държавен глава 31 години – така трябва да гледаме днес на неговото завръщане във втората му родина. Това е зряла позиция на европейци и фактът, че практически всички власти у нас, въпреки партийната им окраска, споделиха това отношение, им прави чест. И дано дискусиите около личността и делото му продължат, защото и като историци, и като граждани имаме какво да проучим и научим повече за този дълъг период от новата ни история.
Да очакваме ли още спомени и продължение на книгата „Несвършващото време. Спомени“?
О, да. И не само спомени. Работилницата върти на пълни обороти!
Ще се радвам да се видим на живо с Вашите читатели!
Проф.Петър Стоянович ще представи мемоарната си книга „Несвършващо време. Спомени“ на
5 юни (сряда) 2024 от 18.30 ч.
в БКИ „Дом Витгенщайн (Parkgasse 18, 1030).