Интервю Люси Цихон
Разкажи ни нещо за детството си и защо реши да станеш лекарка?
Отраснала съм в малко селце близо до град Плевен. От пет годишна моя мечта беше да стана лекарка. В основното училище имах учителка по биология, която по-рано е била преподавателка в Математическата гимназия в Плевен. Тя забеляза моя интерес към биологията и ме подготви за изпита за паралелката с биология и химия в Математическата гимназия в Плевен, в която ме приеха на тринадесет години. Там също имах късмет, защото се явявах на олимпиади, на които се представях отлично и ме приеха без изпит в Медицинския факултет в Плевен. Но, тъй като исках да уча в София, се явих на изпити и ме приеха и в Медицинска академия, където завърших медицина.
Как се оформи решението ти да станеш хирург?
В процеса на обучение обиколихме всички болници в София, в различни отделения и специалности: вътрешни болести, кардиология, детски болести, алергология и други. Всичко беше много интересно, но това, което ми направи впечатление е, че всъщност има заболявания, които не могат да се лекуват с лекарства, а хирургията е специалността, която ще ми даде възможност да помогна на хората не само медикаментозно, но и с операция.
В хирургията, особено коремната, доминират мъже. Това беше ли предизвикателство за теб?
Да, аз завърших през 2007 г. и в хирургията в България бяха предимно мъже. Всички завеждащи отделения, които познавах, бяха мъже. Единствено в Първа хирургия в Александровска болница имаше една жена завеждаща хирургично отделение. Отделението, което ме привлече и в което започнах, беше панкреатичната хирургия във Военната болница. Бях там по разпределение и в него работеха само мъже и една жена, която се пенсионира. Приех това като предизвикателство.
Никога не съм се съмнявала дали ще издържа физически и психически, толкова ми беше интересна тази работа, толкова бях отдадена, че никога не съм се притеснявала. Това беше място, в което се чувствах себе си.
В началото много от колегите се опитаха да ме разубедят, колеги на високи постове, те виждаха, че имам потенциал, но знаеха, че ще е трудно и искаха да ме предпазят. Предлагаха ми работа като анестезиолог. Аз бях работила като студентка като санитарка и медицинска сестра в различни отделения и ме познаваха и ми предложиха да стана детски лекар или реаниматор в Трета градска болница. Асистирала съм при детски сърдечни и коремни операции и ми предлагаха да остана в интензивно отделение. На мен обаче работата с деца не ми доставяше толкова удоволствие както с възрастни хора, защо с тях можех да снема анамнеза по-лесно. В разговор пациентът казва какво е заболяването му и, ако внимателно слушам оплакванията му, мога да поставя диагноза. При децата това не е така. Във Военна болница работих шест месеца като доброволец, без заплащане, надявах се, че в един момент ще мога да постъпя там. Започнах да специализирам, приеха ме. Дори съм си тръгвала разплакана от операция от това, че се опитваха да ме разубедят. Но за мен това беше мястото, където аз исках да работя.
Кое беше най-трудното, когато се премести в Австрия?
Това беше крачка, която не исках да направя, но моят съпруг искаше да се преместим. Аз предпочитах да работя в България, да лекувам български пациенти. И дори, когато се подготвях за езиковия изпит и учех, имах тайната надежда, че ще си остана в България и ще работя до старини. Това не стана.
Когато човек получи опит и натрупа знания и умения, и когато издържи един изпит, очаква да се качи на следващото стъпало. Да има развитие.
Това не успях да го постигна в отделението във Военна болница. Може би, защото имах много тежка бременност и се наложи да постъпвам често в болница. Общо отсъствах година и половина, а това за хирургията е доста дълго. Там всичко е динамично, има много промени и нещата, които бях подготвила и исках да реализирам след майчинството, за да отида на по-високо ниво, не се получиха. Мястото беше заето от друг човек и аз трябваше да започна отначало. Тогава напуснах.
Бях научила много там и исках да го практикувам. Исках да оперирам, да имам свои пациенти.
Тогава чрез социалната мрежа с мен се свърза австрийски представител на фирма, която наема хора и ми предложи място в болницата в Ротенман, градче, което дори не знаех къде точно се намира. Заминах за три дни, в които човек може да участва в операции и да разгледа болницата. Хареса ми. Предложиха ми работа, бяха ни осигурили дори жилище, детска градина за детето. Получихме желаните социални условия, които в България трудно се постигат, и за това се съгласих. Всъщност работа не беше трудна, беше по-различна.
В България работех в отделение за трансплантация на черен дроб, туморни заболявания, правехме големи операции с резекция на много органи. В Ротенман имаше лечение на всякакъв вид заболявания, много често не хирургични и с пациенти на всякаква възраст. Там имаше предимно спешна хирургия, но в малък обем, например счупвания, възпалена жлъчка, херния… Имаше голям поток от линейки. Правех всичко от рентгенови снимки, ехографии, до смяна на тазобедрена става. Но тежките случаи се транспортираха в град Леобен и хирургичната намеса беше в малък обем.
Хирургията не ми тежеше. Най-трудно ми беше да виждам недоверието в очите на хората, особено в началото на работата ми в болницата Barmherzige Schwestern във Виена, когато се представях на пациента като лекуващ лекар. Тук идват за елективна хирургия, планови операции и пациентите обикновено са с тежки заболявания. Те виждат чужденка, жена и то дребничка, и това ги притесняваше. Трябваше да си изработя портфолио, с което да ги успокоя.
Какви според теб са основните разлики в практикуването на медицинската професия в България и в Австрия?
За разлика от България в Австрия работата на хирурга е предимно в операционната. Ако си назначен като хирург, няма да приемаш болни в отделението. Още от първия ден на назначението ми започнах да оперирам, често със студент за асистент. Освен това тук се дава подробна информация на пациента, какво точно ще му правят. Аз трябва да им кажа, че ще ги оперирам, понякога сложни операции и да разкажа операцията и възможните усложнения. Тук е задължително информираното съгласие, което пациентът трябва да подпише, нещо, което в България няма. За мен тези неща бяха нови.
Но учудването и вълнението, когато започнах да получавам чрез секретарията хвалебствени имейли от доволни пациенти, беше неописуемо. Аз не исках да виждам недоверие в очите на хората. Сега почти не се случва, защото си изградих начин, по който мога да се представя на пациентите си.
Друга разлика е, че тук има повече възможности за обучение и то в платени дни, системата стимулира лекарите да се развиват.
Също в България няма разговор веднъж в годината с началника, на който служителят трябва да сподели какво иска да направи, в каква област желае да се развива и началникът казва конкретно с какво може да му помогне. Аз съм тук осем години и виждам как се развивам и какво постигам и няма значение дали си чужденец, дали си жена или мъж и сравнявам с десетте години стаж в България.
Защо се премести в Barmherzige Schwestern Krankenhaus?
В болницата в Ротенман правех операции, които не бяха достатъчно сложни, те бяха повечето по спешност, по принуда. Съпругът ми не искаше да се местим, защото се чувстваше добре в Ротенман и ценеше нашите социални придобивки. Аз бях добре платена, но усещах, че това не е моята хирургия, тази, за която бях подготвена и бях специализирала. Попаднах на обява от болницата Barmherzige Schwestern, явих се и след разговор получих мястото. Тук за разлика от Ротенман нямаше нищо подготвено за мен, заплатата е по-ниска, жилище си търсиш сам, няма гараж в болницата, няма осигурена детска градина за детето ми, но аз бях много мотивирана. Исках да се развивам, да уча нови неща. Исках да работя в областта на минимално инвазивната хирургия, с малки разрези, да правя големи операции, да лекувам онкологично болни.
Какви са новостите в областта на хирургията? Кажи ни няколко нови неща.
Хирургията е област, която се развива доста динамично. Това, което за мен е водещо, е въвеждането на така наречените стандарти в лечението на злокачествени заболявания. В последните години навлязоха нови критерии, които обособяват как точно да се правят тези операции, което улеснява и стандартизира онкологичните операции.
Друга новост е лечението с роботизирани системи, ние имаме от 2022 година робот „Да Винчи“ последна генерация, най-вероятно следващата година ще получим още по-нов робот. С навлизането на роботиката лечението се преобърна. Това е прецизна работа, може да се видят лимфните възли, много малки съдове. Друго важно за мен е новата флоресцентна диагностика, която е с вкарването на багрило чрез вените, което остава в областта на туморните клетки. Ако се приложи в определен интервал преди операцията, може да обагри тумора и лимфните възли, където се дренира лимфата. Когато се вкара венозно по време на операция с инфрачервена светлина, може да покаже кръвоснабдяването на органи и така може да сме сигурни, че когато правим анастомозна връзка, тя ще зарасне добре. Най-честото усложнение след такива комплицирани операции е нарушаването на кръвоснабдяването.
Какви са предимствата на операциите с робот в сравнение с класическите методи? Има ли недостатъци?
В днешно време не дискутираме дали е по-добре хирургията с робот, ние знаем, че това е следващата стъпка. Този вид хирургия няма недостатъци, операцията се извършва по стандартизация. Хирургът има повече прецизност и стабилност, може да вижда в 3D изображение там, където оперира, може в момента на операцията да използва ултразвук, скенер и магнитен резонанс, това е част от така наречената „технология на бъдещето“ (future technology). Отворът е минимален, хирургът има три „ръце“, с които работи и една камера, която сам управлява и няма нужда от втори хирург-асистент. Освен при тумори, използваме робота и при други сложни хирургични интервенции с цел по-бързо възстановяване на пациентите и по малко болки. Аз работя с този робот след обучение, много тестове и изпити за лиценз.
Как се подготвяш за предстоящите операции?
Аз правя големи операции, един от трите хирурзи съм, които работят с робот, това е всеки понеделник. В останалите дни също извършвам сложни операции, понякога обучавам други лекари, но в повечето случаи това се случва при големи операции. Подготовката ми се състои в това, няколко дни преди операцията да разгледам всички изследвания на пациента, да видя скенер на цялото тяло, да видя точно къде е туморът, какво е кръвоснабдяването, да видя точно от къде минават съдовете, да прочета какви придружаващи заболявания има. И предния ден да го видя и поздравя. По време на операцията понякога слушам музика, това ме успокоява и вдъхновява.
Кое носи най-голям стрес за теб при една операция? А най-голямo удовлетворение?
Общо взето работата с пациенти винаги ми носи удовлетворение. Стресиращо е, когато има непредвидена ситуация и колегите ми се притеснят, ако операцията протича по-дълго от предвиденото или има силно кървене и аз трябва да внеса спокойствие в екипа, който е далеч от мен, защото не съм точно до пациента.
Как виждаш своето бъдеще?
Този въпрос ми задава моят началник всяка година. За мен целта винаги е била да бъда добър лекар, да предлагам на моите пациенти най-новото и модерно лечение, най-доброто за тях и те да са доволни. Аз съм намерила клиниката, в която мога да внедрявам нови неща. Бих искала в бъдеще да започна да преподавам, да се хабилитирам и да правя повече обучения. Виждам, че все повече специализанти идват при мен, питат ме, учат се и това ми доставя огромно удоволствие и радост, защото искам да предам по-нататък новите неща, които съм усвоила. Тук е много добре развито менторството, лекарите с опит обучават младите специалисти. В бъдеще тенденцията е също всички профилактични ендоскопии/колоноскопии да се правят в ординациите, не в болниците и това е, което искам да развивам и да включа в частната си практика. Имам много пациенти, дори и такива, които идват от България.
Визитка
Д-р Радослава Стоянова, специалист по обща и висцерална хирургия, диагностика и лечение на хирургични заболявания в коремната област и на щитовидната жлеза. Тя е главен лекар (Oberarzt) в хирургията на Barmherzige Schwestern Krankenhaus Wien
Лекар по избор ( Wahlarzt), работи с KFA, частен прием.
Контакти:
Адрес: Ordination Dr. Stoyanova
Mariahilferstr.111, Stiege 1. Top 2, 1060 Виена
Телефон: 0670 507 4197
Имейл: office@chirurg-wien.com
Уебсайт: www.chirurg-wien.com
.){kind=link}