Мартина Шопова-Янев, журналист: България отдалеч изглежда по-добре и с много голям потенциал

Интервю Лора Филева

Назем от Дневник

Какво означава да си българин във Виена?

Да си българин във Виена е да се откриваш сред близо 20 хиляди истории, които не могат да бъдат определени само чрез статистика. За период от седем години в този град не съм срещнала две еднакви истории, всяка е уникална.

Въпреки това опитът ми във Виена предизвиква асоциации с времето, което прекарах в Бордо преди 20 години. Освен разликите в държавата и езика някои от тях включват и влизането на България в Европейския съюз (ЕС), което кардинално променя живота на емигранта, поне в контекста на ЕС. Този процес вместо напрежение и трудности включва изпълнение на формалности, търсене на средства, с които да увериш държавата, че можеш да се самоосигуряваш, и така нататък.

Другата разлика с живота отпреди 20 година в чужбина е близостта до България. Въпреки че Виена е далеч от София, тя е достатъчно близка, за да можеш да организираш връщането си в рамките на ден или два.

Да бъдеш емигрант във Виена е по-скоро парадокс, защото, въпреки различния език, ти си в обстановка, която напомня на идеалния вариант на София. Присъствието на достатъчно българи те кара да забравиш, че си далеч от дома. Тук нямаш усещането, че си извън България.

Какво ви отдалечава най-много от България?

Съжалявам, ако звучи патетично, но се чувствам много далече от драмите и от безплатната лошотия. Това са неща, за които чувам от близки хора, но лично аз вече ги изживявам по-малко.

Под „лошотия“ разбирам всяко несправедливо действие, което може да те засегне в ежедневието. В „Аз, меланжът“ има реплика на жена, участвала в проучването, което „Меланж Булгарен“ направи, та тя казва, че тук е твърдо спокойно, чак я хващат дяволите, а друга казва: „Тук законът е за всички, не както в България – за едни го има, а за повечето го няма.“

Това е много ключово, защото тук усещането, че закона го няма, че не можеш да разчиташ на първична справедливост, по-скоро отсъства.

Хората, попадайки тук, приемат като част от живота това, че той върви по правила. Не върви по настроения, не върви по портфейла ти, не върви някакви други бутони, които сякаш натискат реалността в България. Във Виена човек става спокоен да е.

Да е с всичко, което това съдържа и може да съдържа, с всякакво различие – религиозно, расово, сексуална ориентация, човек тук е спокоен да бъде.

Има ли сте неприятни случки, в които например да сте се чувствала отхвърлена или недобре приета?

Една от малкото ми неприятни случки имах в университета. При едно упражнение, в четвърти или пети курс, което трябваше да направим групово. Моята група се състоеше от мен, натурализирана румънка и един австриец.

От самото начало той беше предубеден, видя имената ни и не реагира с особена радост на така сформирания екип. През цялото време това момче пускаше бележки, свързани с това дали имаме същото разбиране за качеството на работа, дали говорим езика достатъчно добре и всичко това ставаше на фона на правописните грешки, които той правеше.

В рамките на тези наши отношения съм запазила неприятен спомен, защото макар да бях в университета, макар на хартия да имах добро ниво на немски, нямах тази свобода да се заям с този човек. Впоследствие се оказа, че той има най-ниска оценка от класа, но си спомням как това 20-годишно момче наистина ме уязви. Това не ми се е случвало дотогава в университета.

Там ме впечатлиха с това каква е реакцията на очевидни, мога да ги определя ненужни, въпроси, когато се задават на преподавател. Никога за годините, в които учих, не видях преподавател, който да отговори с насмешка или да оцени по лош начин задаването на въпрос, който може би е ненужен. Много ме впечатлява културата на говорене пред аудитория, които моите състуденти на 19-20 години имаха.

Във Франция не е достатъчно да говориш езика и да спазваш правилата. Там трябва да станеш малко полуфранцузин, за да може да се интегрираш, да ходиш, да говориш, да ядеш по определен начин. Австрия сякаш дава много повече независимост. В моя живот тук под 10% са австрийци. Хората, с които общувам, са отвсякъде, такава, каквато е и Виена. Повече от половината тук са с чужд произход и ако ти спазваш общите правила, не пречиш на другите, може спокойно и да живееш в собствена среда.

Този натиск да се интегрираш в австрийското общество, сякаш го няма. Ти спокоен и свободен да живееш в създадените от Австрия условия, стига сам да ги продължаваш и поддържаш. Никой не те натиска да си с австрийска националност.

Според вашите наблюдения как се отразява животът в чужбина на възприятието за това какво се случва в България и на гражданската активност?

Положително. Отдавам го на близостта и на шареността на австрийското общество. Това ни дава възможност да се съизмерваме с други хора от държави, които са ни съседи – Сърбия, Хърватия, Румъния.

И те също имат своя интеграционен път.

Хората стават по-чувствителни към това какво е обществен ред, какво е гражданско общество, каква е ролята на политиката в живота на всеки един от нас, какъв е смисълът да разбираме от нея, какъв е смисълът да предявяваме права, да изискваме да се спазват нашите.

Като цяло ми се струва, че българската общност в Австрия е по-информирана и по отворена към това какво става в света, в обществото, в Европа към това какво става в двете държави – в Австрия и в България, отколкото хората в България.

Може ли човек да е политически активен от дистанция?

Да, може и да доброволстваш, например в организацията на изборите до това да поддържаш регионални организации на политически партии, които се занимават активно с правене, мислене и развиване на политика в България.

Как изглежда България от Виена?

На мен лично България от Виена е по-хубава, отколкото ми изглеждаше България в България.

Това е допускам, защото, когато махнеш сивото, калното, неприятното и злобното от ежедневието, остава хубава  страна, и природно, и с много потенциал. Който се вижда много добре отстрани – толкова много на толкова малко пространство

Това, което ми слага розовите очила, са хората. Аз познавам суперталантливи, изобретателни, можещи хора, възхитителни личности в България, които са потенциал. България изглежда близка, но по-хубава и с по-голям потенциал.

Какво ви липсва най-много?

Само хората. Както и някои храни – варено геврече, може би не може да се вземе вече. И едни банички от пазара „Иван Вазов“, които ги затвориха.

Представяте ли си да се върнете някакъв момент в България?

Аз нямам усещането да съм си тръгнала кой знае колко. Аз се връщам достатъчно често както на всекидневна база в информационното поле, така и физически. Живеем в Европейския съюз, не се чувствам много избягала, много отдалечила се.

От работата ви покрай филма как ви се струва българската общност във Виена? Има ли специална интеграционна процедура, която всеки трябва да мине, за да бъде част от нея?

Достатъчно е да излезеш и да се запознаеш с хора, които са в твоето поле на интереси. Хората правят много и различни неща, много са развити. Тук възможността да се надграждаш е изключително осезаема и е като някакъв спорт на общността. Не мисля, че има код или процедура, моите познанства и приятелства, станаха покрай моите интереси. Общността е голяма. Ако прекараш един ден по основните места във Виена, няма как да не чуеш български.

______________

Българската общност в Австрия – анализ на изследването, проведено от Меланж Булгарен

Една общност в два портрета – премиера на късометражни филми, посветени на българите в Австрия

_____________

Какво ви изненада, докато заснемахте филмите?

Целият замисъл беше да се оставя да ме изненадат. Исках да се получи така, че все едно не съм там, където снимам, т.е. хората да не обръщат толкова внимание на това, че там стои един човек с телефон.

Потвърди се едно мое предположение, че Виена не е само най-хубавият град за живеене, Виена е най-хубавият град за обитание. Защото колкото и врати да отвориш, каквото и да има зад тях, това обикновено са много хубави места.

Дали са хора, които работят в замъци, или чиито кабинети са в стари хубави сгради със собствен чар. Просто тази хубост на Виена е навсякъде – на улицата и зад вратите. Филмите бяха възможност да се уверя в това. И другото нещо, което ме впечатли, беше отвореността и колко много неща правят хората. Никой не седи със скръстени ръце.

Как избрахте хората, които влязоха във филма?

Исках да отговарят най-вече на статистиката от изследването, което направихме с „Меланж Булгарен“, и там профилът е повече женски, повече в една възрастова група, занимава се с различни неща.

Какво е бъдещето на филмите?

Завърших и английския, и немския превод на филмите. Довършвам и френските субтитри. Това се прави единствено с идеята, да ги видят повече хора в чужбина, защото това, което получавам като обратна връзка и желание от хората, които са снимани, е да ги има на повече езици, за да могат да ги покажат на средата си. Ако правилно се ориентирам, в тези филми могат да се припознаят и български общности извън Австрия и ако това е така, може би на тях също ще им е интересно да покажат разказите, които ги засягат.