Теодора Милева, 17 години: Има смисъл да преследваме мечтите си, защото никой няма да ги осъществи вместо нас

Теодора Милева е учила в 73-то средно училище „Владислав Граматик“, София, но от година и половина живее с родителите си във Виена.

Тя е автор и редактор в електронното списание “We Matter”, както и доброволец в неправителствената организация Social Hub, с която осъществява проекти по програмата Еразъм +.

Участвала е в много литературни конкурси, като в края на 2021 г. е финалист в “Млади поетики”. Нейни творби са публикувани в списание „Ах, Мария“. След конкурсна селекция наскоро получи място в литературния клас на популярния немски драматург Томас Перле (актуални негови пиеси се играят в Burgtheater и Deutsches Theater Berlin) в Literaturhaus Wien.

Създава свое предаване – “Опознай България”. Първото филмово състезание, в което участва, е “Писателските домове разказват”, където представя къща-музей “Димитър Димов”, живота и творчеството му.

Късометражният ѝ филм „От-до“ бе удостоен миналата година с наградата на младежкото жури в Стара Загора за най-добро операторско майсторство. Теодора е автор и на филм с биографични елементи за писателката Яна Язова – „Моята Мо“.

От юни 2023 г. води собствен подкаст ArthPath Podcast.

Интервю Елица Ценова

Какво те доведе във Виена и как се чувстваш в австрийската гимназия? Липсват ли ти българските приятели?

Здравейте и много благодаря за поканата в блога!

Преместих се във Виена заедно със семейството си преди година и половина, по инициатива на родителите ми, които бяха получили възможност за работа тук. Първоначално не бях уверена, че искам да подкрепя идеята – знаех, че предстои голяма промяна: смяна на училище, раздяла с българските ми приятели. Най-вече се колебаех дали ще успея да се впиша на новото място, дали няма да бъда посрещната с предразсъдъци като представител на различна култура. Смятам, че изборът на училище, в което със сестра ми да продължим обучението си, беше един от най-съществените моменти при идването ни. Спряхме се на GRG1 Stubenbastei и мисля, че това беше правилното решение – атмосферата в училището е изключително приятна, както и хората там – дружелюбни. Противно на българската представа, че австрийците са студени и негативно настроени към чужденците, успях сравнително бързо да се сприятеля с новите си съученици. Предварителното владеене на немски език, който бях изучавала в България, също имаше важно значение по време на приобщаването ми. За щастие попаднах на приветливи учители и съученици, което несъмнено улесни приемането ми като част от класа.

Къде откриваш основните разлики в учебния процес между гимназията ти в София и тази във Виена?

Бих казала, че основните разлики се откриват най-вече в методологията на преподаване. В австрийската образователна система дигитализацията присъства много по-изявено – пример за това е, че учениците имат възможност да водят записките си на таблет/лаптоп, а учителите често задават теми за самостоятелно проучване в рамките на часа. Направи ми голямо впечатление и свободата, която преподавателите в Австрия имат при изготвянето на уроците си. Например, за часовете по немски език учителят може сам да прецени коя книга ще бъде четена в час, както и дали ще се набляга повече на класическа или модерна литература. Съществена разлика има и при т.нар. „профилиране“ – в гимназиите в България то е много по-целенасочено и определени предмети, в зависимост от интереса на ученика, доминират чувствително във втори гимназиален етап (11-ти и 12-ти клас). В австрийските гимназии това се случва постепенно, като много от предметите са задължителни до края на обучението, независимо от профила на ученика.

Всяка от двете системи има позитивни и негативни страни – според моите впечатления в България младежите получават достъп до по-широка, но не толкова детайлна обща култура, докато в Австрия се обръща внимание на определени и по-малко на брой теми, които обаче биват изучавани по-разширено.

Какво е да си на 17 години през 2024 в центъра на Европа?

Вълнуващо е. Възможността за запознанства с хора от целия свят, излизането от вече познатата реалност… Много зависи от нагласата, която човек има. За мен това е приключение, предизвикателство. Динамиката на ежедневието ми също е различна: може би именно неговата забързаност ме научи да ценя повече времето, което имам лично за себе си. На 17 не си нито възрастен, нито дете, и ми се струва, че на тази възраст човек събира впечатления от заобикалящия го свят, които в последствие осмисля в по-голяма дълбочина. Животът във Виена със сигурност разшири мирогледа ми и ме направи по-самостоятелна.

Ти си само на 17 години, а вече имаш впечатляващо творческо резюме. Разкажи ни повече за работата ти по филмите, на които си сценарист, оператор, режисьор, диктор, а и участник. Какво те провокира да хванеш камерата и да разказваш визуални истории?

Чувствах, че има какво да споделя. Че искам да споделям. Определени теми, мисли, с които всеки човек рано или късно се сблъсква – носталгията към родното, което сега е далеч. Спомени за хора и събития, останали назад във времето… В ежедневието ни не винаги се замисляме по тези въпроси, въпреки че те са неизменна негова част.

Преди се занимавах единствено с писане, но постепенно се зароди и желанието да превъплътя част от идеите си в действителни, визуализирани образи. Винаги съм проявявала интерес към филмовото изкуство, но самата аз започнах да творя в тази област към края на 2020-та година, когато получих покана да представя къща-музей „Димитър Димов“ във филмовия конкурс „Писателските домове разказват“, организиран от Министерство на образованието и науката, Българска академия на науките и Национален литературен музей. Работата по късометражния филм беше изключително вдъхновяваща, имахме възможността да се докоснем до личните вещи на автора, както и да пресъздадем историята му по един нестандартен и докосващ начин. Филмът получи отличие, което насърчи участието ми в още подобни конкурси като „Каузи на фокус“ и „Разкажи ми…“. Темата на всеки мой нов проект е различна, но ми се струва, че срещата между минало и настояще винаги е загатната по някакъв начин.

През юни 2023 ти започна нов проект – ArthPath Podcast, който представя интересни личности не само от България, но и такива, живеещи в чужбина. Вече чухме разговорите ти с директорката на българското училище „Св.св.Кирил и Методий“ Ирина Владикова и със създателката на българския читателски клуб Славена Николова. Какви хора намираш за интересни?

Най-вече дейните хора. Хората, които създават и не се страхуват сами да бъдат промяната, която искат да видят около себе си.

Подкастът е на културна тематика, затова и на фокус в епизодите са съвременните творци и будители – техните проекти и инициативи, които заслужават по-широка популярност и към които ние също можем да бъдем съпричастни.

Подкастите на Теодора Милева може да намерите ТУК.

Какво да очакваме през тази година, имаш ли нови идеи и планове за филми и подкасти?

Със сигурност! В момента работя по нов филмов проект – късометражен игрален филм, разглеждащ сблъсъка между миналото и настоящето във въображаемата реалност; срещата на възрастния човек с неговото детство. Надявам се, че филмът скоро ще бъде завършен и достъпен за гледане.

Епизодът, който предстои да бъде публикуван в подкаста, засяга именно въпроса за образователните системи в България и Австрия (условно разделени на източна и западна), представени през погледите на двама млади учители – Веселин Геренов (преподавател по български език в България) и Каролине Алтон (преподавателка по немски език в Австрия). И двамата ще отговарят на едни същи въпроси, като ще споделят с нас както впечатленията си от училищното ежедневие, също така и отношението си към образователната система, от която са част – какво в нея им харесва и какво биха променили. Епизодът е изключително интересен и смятам, че съпоставянето на две различни гледни точки със сигурност създава една добра представа за общия план. 

Ти пишеш поезия и проза, снимаш филми, правиш подкаст, но и си отлична ученичка както в австрийското, така и в българското училище във Виена. Как организираш ежедневието си?

Не винаги е лесна задача да балансирам ученическото си ежедневие с дейностите, с които се занимавам извън него. 40 часа седмично в училище не са малко, но с добра организация човек може да намери време за всичко, особено ако му доставя удоволствие. Определянето на срокове за изпълнението на дадени задачи също е полезно, въпреки че аз предпочитам да планирам ежедневието си по-спонтанно и да запазя елемента на изненадата, доколкото това е възможно.

Какво обичаш да правиш извън творческите занимания?

Харесвам да излизам с приятели, да пътувам – опознавайки чужди култури, човек преоткрива и своята. Намирам време за посещения в галерии и музеи, силно препоръчвам и литературните четения. Не бих отказала и разходка в града или сред природата, независимо дали насаме или в компания.

Имаш ли ясна представа с какво ще се занимаваш, когато завършиш училище?

Все още нямам съвсем ясна идея за специалност, обаче със сигурност ще бъде с хуманитарна насоченост. Международно право например би било добра възможност. Интересуват ме също езикови науки и журналистика.

На каквото и да се спра, не мисля да пренебрегвам творческата си дейност, така че тя със сигурност ще присъства под една или друга форма и в по-нататъшните ми занимания.

Младото поколение често търпи упреци, че е прекалено дигитализирано и задоволено. Ти как би отговорила на такива обобщения?

Не мисля, че твърдението може да бъде отнесено към всички млади хора. Дигитализацията винаги ще нараства – всяко ново поколение е по-дигитализирано в сравнение с предходното, докато задоволяването му зависи повече от семейната среда. Съвременната техника може както да спестява, така и да губи нашето време. Отговорността за това е индивидуална и действително не всеки млад човек успява да я поеме. Проблемът не е в технологията, а в нейната прекомерна или неправилна употреба.