Интервю Елица Ценова
Завършила сте история на изкуството, а след това сте работила в художествена галерия. Кога и как се оказахте свързана с театъра?
Първо бих искала да благодаря за това интервю и вниманието, което ми отделяте. Също така искам да поканя всички ваши читатели на спектакъла „ С гръб към залеза“, защото ще се смеят, ще плачат, пак ще се смеят и ще преживеят нещо, което не са изпитвали преди. Никога досега Стефан Вълдобрев, Александра Сърчаджиева, Петър Антонов и Ива Тодорова не са се събирали на обща сцена и аз горещо ви препоръчвам да видите това.
Сега се връщам към въпроса ви. Аз пиша от много отдавна, но в началото изпитвах огромен срам да показвам творбите си и пишех тайно. За това знаеха няколко мои много близки хора. Много по-късно, когато вече работех в картинната галерия на моето семейство, мой приятел ми каза, че е обявен конкурс за камерна пиеса в театър 199 “Валентин Стойчев“. Конкурсът беше анонимен и той ме убеди да рискувам. Никога до този момент не бях писала пиеса, но много обичах театъра и бях прекарала доста време там, гледайки различни постановки. Оказа се, че писането на драматургия е моят начин да изразявам себе си. Пиесата, с която кандидатствах се изля на един дъх. Спечелих конкурса, а режисьорът Галин Стоев прочете текста ми хареса го и предложи да го режисира. Така започна всичко, абсолютно случайно. Произведението ми се казваше „ Малка пиеса за детска стая“ и се игра 15 години на сцената на театъра, спечели много награди и продължава да се поставя по цял свят.
Мисля, че съдбата понякога ни подава шансове, от които трябва задължително да се възползваме. Също така трябва да сме смели и да имаме сетива да забележим тези възможности, защото те не винаги са очевадни.
Вие пишете театрални пиеси. Какво Ви подтикна към драматургията? С какво Ви привлича този жанр?
В театъра група хора се събират и започват да ваят фигури от написани думи, от идея или от „сънища”, както казва Шекспир. След определен брой седмици в резултат на това се появява материален обект, наречен представление. То не е точно обект, нито е точно материя, а е опит, случване, което има шанса да променя и най-дълбоко утаените представи, съзнанието и моделите на чувстване на гледащите го. В този смисъл, това е алхимия. А драматургията (или думите) са материала в тази лаборатория за емоционални процеси, които могат да бъдат единствено и само съпреживени. Благодарение на тях театърът се превръща в място място, където много хора могат да сънуват един общ „сън“.
Къде се чувставате по-уверена – при изграждането на образите в своите пиеси или в своите книги? Това два различни вида писане ли са?
Писането е състояние на духа. То не е задължение, нито е професия. Писането е необходимост, която трябва да задоволиш независимо от жанра.
Аз съм разказвач на истории и чувства. Изпитвам наслада, когато разказвам.
Единствената разлика между писането на пиеса и роман е, че първото спада към така наречената приложна литература – текст, който няма да се чете, а ще се изрича. И, ако ти се иска да разкажеш една история, която ще бъде изречена от други хора, твоето място е в театъра. За мен няма никаква разлика. Опитвам се да се наслаждавам.
Промени ли се отношението Ви към театъра откакто Вашите творби се поставят толкова успешно на сцената?
Винаги съм изпитвала изключителен респект и възхищение към това изкуство. Сега може би малко повече, защото видях колко е трудно. Театърът e история за силата на думите и за това, как от летливата им субстанция се ражда материя и реалност. Драматургията използва сцената, за да възпроизведе парче от света, където героите интензивно обменят енергии. Наблюдава и изследва човешки състояния, за които трудно се намират определения. Това кара зрителя да участва в общото споделяне, да пренастрои стратегията си на гледане, за да създаде своя собствена реалност, в която той и героите делят общ свят. И това е много вълнуващо. И много отговорно.
Когато пишете една пиеса, представяте ли си и определени актьори, които ще изпълняват ролите?
В повечето случаи си представям, да. И започвам да чувам гласовете им. Това е моя лична техника на писане. Тя не е универсална, нито е задължителна.
Пиесата Ви „С гръб към залеза” ще гостува във Виена на 6 октомври. Бихте ли ни представили с няколко думи тази своя творба?
Това е една ужасно смешна и много нежна история за четирима души, които са се изгубили и се лутат из обърканите си чувства и копнежи. Освен това в пиесата има много вкусни рецепти и… балет. Благодарение на режисьора на постановката Димитър Коцев-Шошо и на директора на Арт театър Берлин – Катя Костова, имах невероятния късмет да видя в ролите актьорите, чиито гласове бях чувала, докато пишех: Стефан Вълдобрев, Александра Сърчаджиева, Петър Антонов и Ива Тодорова. Изумителен актьорски състав, който успя да надгради моето произведение, по такъв начин, че всеки път, когато гледам постановката, аз се превръщам в развълнуван зрител.
„С гръб към залеза“ е може би най-нежната ми пиеса. И една от най-смешните.
______________________
Пиесата „С гръб към залеза” с премиера във Виена
Билети може да закупите онлайн ТУК, както и в българския магазин Pilgram – Bulgarische Lebensmittel, Pilgramgasse 15, 1050 Wien.
______________________
В центъра на пиесата е любовта, погледната от различен ъгъл. Любовта ли е най-голямото Ви вдъхновение?
О, да! Любовта е огромен, неразгадаем океан от чувства и усещания, за който медицината така и не даде смислено обяснение, затова ние хората на изкуството продължаваме да опитваме да я разгадаем. Любовта е свързана с оцеляването, с вдъхновението от живеенето, с дишането, с радостта и с концепцията за щастие. И точно по тази причина, колкото и отговора да откриваме, те генерират още толкова нови въпроса.
Надявам се, че след представлението „ С гръб към залеза“ всички ще отворим сетивата си за това огромно емоционално море наречено любов…или влюбване. Моята голяма страст, моята голяма тема като автор, която аз винаги ще следвам, а тя винаги ще ми предстои.
Пристигате във Виена със звезден актьорски състав. Имахте ли думата при избора на актьори?
По принцип имам, защото това е част от начина ми на писане. Този път обаче актьорите надхвърлиха мечтите ми и героите на сцената са много по-интересни от тези, които аз бях описала. Това е магията на театъра и когато се съчетае с огромен талант се получават чудеса.
Вашите пиеси са преведени в много страни. Усещате ли разлика в тяхното звучене на различни езици и пред различна публика?
Моят начин на писане се оказа универсален и е разбран навсякъде. Може би е от темите, за които пиша. Не знам. Гледала съм постановки по мои текстове и в Европа, и в Япония, и в Русия. Ако са направени добре, звучат еднакво достоверно. Имам една любима дума – синестезия (от гръцки syn, „заедно“ и aisthesis, „усещане“). Тя означава смесено възприятие или състояние, в което въздействието върху дадено сетиво води до едновременно, спонтанно и неконтролирано усещане за възприятие в друго. Театърът е синестезия или необичаен кръстосан разговор между сетивата. Моментно случване, за което след това няма доказателства. Единствената устойчива част е текстът.
Посещавате често Виена. За какво не Ви стигна време последния път, което много бихте искали да направите или видите сега?
Идвала съм във Виена много пъти със семейството ми. Този град е изумителен и много ми се иска да напиша пиеса, действието на която се случва тук. Този път след представлението „ С гръб към залеза“ ще се срещна с публиката, а в тези срещи винаги се крият много истории за разказване и за споделяне. Очаквам всичко това с огромно вълнение и творчески копнеж.
Даже сега ми хрумва първото изречение: Това се случи в най-красивия град на света…
