Мария и Валентин Миневски: С труд и взаимност всичко се постига

Текст Елица Ценова

Удоволствие е да се отдадеш на приказка с Мария и Валентин Миневски. През деня рядко се случва да седнат, затова ги „хващам“ вечер, почти по тъмно. Работа, труд, пътуване, обич, доверие, родина, училище. Това са думите, които най-често се въртят в разговора ни, сменящ непрекъснато посоката си – ту е в Австрия, ту се връща в България – динамичен и виеват като самия живот.

Австрия – работа, работа, работа

Валентин пристига в Австрия още през 1994 г, когато е на 16 години. Сръчен и силен той работи всичко – от строителство до дървообработване. „Тук открих друг стандарт – работех много, но и печелех добре”, споделя той и добавя: „Животът ме научи на много неща, но най-вече, че нищо не се получава даром. Добрата работа винаги се забелязва и оценява”. С трудолюбие и почтеност Валентин гради доброто си име и вече 30 години е добре познат във Валдфиртел. „В по-малките населени места хората се знаят, каквото и да се случи – всички научават. Това създава особена близост и всички си помагаме”. Едно от първите неща, с които младият мъж се захваща, е да научи немски език. „Имаше седмици, в които съм бил сам насред полето, няма с кого две думи да си кажеш. Затова всяка среща ми беше важна”. И така магазинът, улицата, местният ресторант се оказват класната стая, в която той запаметява думи и глаголни времена.

Важен момент от живота му в Австрия е къщата, която днес е дом на четиричленното му семейство. „Работех за един австриец и той ме настани в нея. Беше 17 януари, студ и вятър навън. Дойдох тук с едно одеалце, две вилици и два буркана ядене. Влязох – вътре топличко, уютно. Хареса ми”.

В тази къща се настанява и Мария с децата, когато през 2014 г. най-после се решава да се премести в Австрия. Дотогава тя е ангажирана със семейния ресторант в Брезово. Зад крехката ѝ външност всъщност се крие желязна работоспособност. „Беше време, в което този бизнес набираше сили в България, аз стоях до късно вечер в заведението и непрекъснато тичах по задачи”, спомня си тези години младата жена. Тя е сама с децата в България, а Валентин пътува всеки месец, за да бъде със семейството си.

Как оцеляват чувствата в този ритъм? Отговорът на Мария е категоричен: „Имахме толкова много работа, че не оставаше време да осъзнаем какво ни се случва. Ние си имаме пълно доверие и никога не сме и подлагали на съмнение връзката между нас”. И двамата са наясно, че дом не означава непременно голяма къща, защото всеки носи дома в себе си и полага ежедневни усилия за неговия уют.  

За доброто на децата

„Дълго не се решавах да се преместим в Австрия. Беше ме страх как ще се адаптирам, как ще се справя на съвсем ново и непознато място”. Накрая Мария решава, че образованието на децата и по-добрите професионални перспективи за тях са достатъчно важни, за да оправдаят радикалната стъпка в живота ѝ и семейството се събира в Австрия.

Промяната не е лесна за нея. Тя оставя интензивния социален живот в България и се премества в селце с шест къщи. Не знае немски, не познава други българи, остава у дома, за да се грижи за семейството. Двете момчета успяват да се адаптират сравнително лесно към местната образователна система и това окуражава младата жена. Тя записва интензивни курсове по немски, търси контакти както с местните, така и със сънародници в региона, включва се в бизнеса на мъжа си.

Семеен бизнес

Основният бизнес на Валентин в Австрия е отглеждането на коледни елхички. Макар и активният сезон да е от октомври до края на декември, той е ангажиран целогодишно с дръвчетата. В работата по садене, косене, торене, обрязване, опаковане се включва и съпругата му, помагат и двете момчета – Стойко (17 г.) и Георги (15 г.). „Децата трябва да се учат на труд, трябва да знаят, че се успява с усилия и работа”, убеден е гордият баща. В седмиците преди Коледа той наема работници за щандовете във Виена и Линц, където наред с кичестите елхички, предлага и домашно произведен боров мед.

„С работа човек може да постигне много и съм доволна от стандарта, който имаме. Мъчно ми е, че на връх Рождество, когато семействата се събират около трапезата, ние сме на работа – прибираме щандове, товарим дръвчета, пътуваме”. Така Мария измерва цената на успеха. Затова и пожелава на синовете си да познават трудностите в живота.

Училищни предизвикателства

Една от най-важните ѝ задачи през първата година в Австрия е да намери училище, в което децата ѝ да продължат да учат майчин език. „Ние живеем точно по средата между Линц и Виена и доста се чудих на къде да пътуваме. Сърцето ме заведе в българското училище „Орфей” в Линц”. Така всяка събота семейството пътува по 150 км, за да посещават децата заниманията по роден език. „Понякога им беше криво, че в почивния ден вместо да се наспят, трябва да станат отново в 7.00 и да пътуват час и половина, за да учат. Но аз съм майка и за мен е важно те да владеят езика си. Каквото и да се случи след години, на където и да поемат, те ще могат не само да говорят, но и да четат, и пишат на български”.

Покрай уроците по български Мария се запознава и с ръководителката на училището Мариета Ридъл. И двете са активни, инициативни и с желание да разпространяват българското слово. В разговорите им се ражда идеята за създаване на филиал в Кремс, който Мария поема. „Постепенно намерих отново себе си. Пак имам много работа – семейният бизнес и училището запълват изцяло времето ми и това ме прави щастлива”, споделя тя.

Ковид пандемията носи нови предизвикателства. Учебните занимания са затруднени, срещите и проектите замират. През 2020 г. няма как да се направи тържеството за 24 май в зала. Тогава почти на шега Валентин предлага учениците да се съберат в двора на къщата. Идват много повече от очакваното деца и родители и се получава чуден празник. „Когато всички запяха „Върви, народе възродени” ме изпълни такава гордост! Тогава реших, че всяка година ще събирам хората у дома”, споделя вълненията си домакинът.

Инициативата наистина се разраства и за следващия празник той поръчва курбан, подготвя и българска скара. Гостите също допринасят според желанието и възможностите си за общата трапеза. Зелената поляна и красивата гледка към околните планини се оказват прекрасен декор за празничната програма на учениците и за кръшните български хора, които се извиват там. „Всяка година тържеството става все по-хубаво и това ми носи огромно удовлетворение и мотивация да продължавам да го правя”, казва Валентин.

Българското училище „Орфей“ с филиали в Линц и Кремс отбеляза 24 май (галерия)

Училище „Орфей“ с празник на буквите в полите на Алпите

Подготовката за събитието не винаги е лесна и организаторите до последния момент са под стрес в уточняване на детайли и изпипване на подробности. Ден преди тазгодишния празник Мария е убедена, че нищо няма да се получи и е много изнервена и уморена. „Когато видях празнично облечените децата на поляната, разбрах, че всяко усилие си е заслужавало и че следващата година пак ще отворим дома си за сънародниците ни”.

Родолюбие без граници

Запалена от работата си в училището, преди година Мария решава да следва „Педагогика” в България. Тя е получила разрешение да взима две академични години в една календарна и упорито учи за изпити. „Явно не мога да избягам от родовата традиция”, казва тя през смях и с твърдото убеждение, че „когато завърша, ще работя в училището и така няма да се налага непрекъснато да търсим педагог”. В момента Мария е ангажирана с преместването на филиала в Кремс в нова сграда, където заниманията вече ще са на едно място и екипът ще разполага с няколко зали. Талантливите българчета ще продължат да участват в проекти и състезания, да творят и разучават стъпките на българските хора.

Родолюбието на семейство Миневски далеч не се измерва само в народните носии и българското знаме, развято на празник. То е в ежедневната всеотдайност да направиш нещо хубаво, да дадеш без да искаш в замяна, в щедростта и подкрепата за всяка българска инициатива. Двамата са убедени, че децата трябва да познават корените си, затова и дават всичко от себе си не само техните момчета, но и останалите българчета в региона да имат възможност да учат българска история, език и култура. И всяка година превръщат дома си в сцена за изява на учениците, които с песни и танци показват уважение към знанието и словото и гордост от постиженията на България.

Седнали един до друг те говорят с въодушевление и ентусиазъм за училището и работата, кроят планове, споделят мечти. Човек неизбежно усеща и дълбоката спойка помежду им – те естествено се допълват и доуточняват, но не си противоречат. Личи си, че са сработен екип, свикнал да преодолява препятствия с много работа и взаимна любов.

Материалът е част от поредицата „Българите в Австрия – портрет в 21 век“