Д-р Емел Емин – от Плевен до Клагенфурт в сбъдването на една мечта

Текст Бояна Узунова, студентка специалност „Публицистика и комуникационни науки“ във Виенския университет

Емел е на 4 годинки, заболява я главата и решава да се самолекува. Намира някакви хапчета вкъщи и ги поглъща. Събужда се на следващия ден в Университетската болница в Плевен. Точно там ще стажува след години…

„Може да звучи банално, но наистина така се случи. Винаги съм казвала, че искам да стана лекарка, за да помагам на другите така, както помогнаха на мен.“

Споделя, че навярно още нещо е оказало влияние върху решението ѝ. Майка ѝ е медицинска сестра, ето защо от малка е свикнала с бялата престилка и стетоскопа. Играта с тези предмети засилва вярата ѝ, че мечтата ѝ е постижима. Още повече се приближава до реализирането ѝ, когато е приета в местната Математическа гимназия, паралелка „Биология и химия“, а по-късно и в Плевенския медицински университет.

Нещо различно, нещо друго

Родена е в града над „Кайлъка“ през знаковата 1994-та, но е израснала в Аспарухово и Левски. Там започва да изучава немски език в 5. клас. „Аз съм човек, който не следва масата. Затова, когато бях изправена пред дилемата английски или немски, избрах второто, докато всички останали заложиха на английски. Исках нещо различно, нещо друго.“ Освен това преподавателката ѝ била омъжена за германец и живяла известно време в страната на Гьоте, благодарение на което Емел имала възможността да изгради стабилна езикова основа.

Повторението е майка на знанието

Влизайки в гимназията обаче, се оказва, че трябва да премине през същото обучение още веднъж, тъй като паралелката „Биология и химия“ била със задължително изучаване на първи чужд език английски, немският бил втори. Смеем се едновременно. „И нали разбираш – трябваше три години да уча същото, което и предните три. Но всъщност повторението си имаше и добра страна – успях да затвърдя материала.“

„Еразъм“

По време на следването в Медицинския университет чуждите езици не били в центъра на приоритетния кръг и плевенчанката ги оставила „висящи“. Авантюристичният ѝ дух обаче – не.

„Аз съм човек, който обича да пътува, постоянно търси и се стреми да опознава новото. Затова и още след втори курс тръгнах по обмени и стажове в чужбина всяко лято.“ Уловката се криела там, че за някои от програмите „Еразъм“ се изисквал сертификат по английски език. „И ето пак този английски! Борих се, учих, взех сертификат, но бях решила, че няма, няма да се откажа от немския!“

По този начин връзката ѝ с немския предопределила желанието ѝ да стажува в немскоговореща страна. И започнала да търси. След известно време познати споделили с нея уебсайт, който съдържал списък на стажове в болници за студенти по медицина, подредени по рейтинг. „И ей така, гледах рейтинга и пращах имейли. Писах на над 30 болници. Първият ми позитивен отговор дойде именно от клиниката в Клагенфурт“.

Емел изключително много се зарадвала – това била болница, пет пъти по-голяма от българските, третата по големина в Австрия и с великолепно реноме в цяла Европа. А като добавим и красотата на Вьортерзее…

„И така дойдох в Австрия. През 2018-а. По „Еразъм“. През лятото. Заради клиниката в Клагенфурт.“

И останала. Търсила си квартира за двата месеца през лятото и попаднала на толкова мило семейство австрийци, с което моментално станали близки. Малко след като поживяла в Клагенфурт, хазяинът ѝ рекъл: „Ама не може само стаж. Трябва да останеш, да работиш тук“. Младата лекарка се засмяла, отвърнала му, че това е и нейното желание, но не се знае дали ще се сбъдне.

Върнала се в България, учила още по-упорито през следващата година, взела си изпитите, дипломирала се на 02.12. и на 26.12.2019 била в самолета за Австрия. Без сертификат за владеене на немски език, без работа.

„Да, точно така, просто заминах. Празнувах Нова година тук, в Австрия. Реших, че трябва да я посрещна там, където искам да я прекарам.“

Ключът да помагаш на другите

Като че ли няма човешки разказ от 2020 г., в който вирусът COVID-19 да не е имал знакова роля. Историята на Емел не е изключение. Пандемията забавя плановете ѝ, но момичето успява да започне следдипломен стаж в същата болница в Клагенфурт, успешно полага изпит по немски на ниво С1, а също и още един – Fachsprachprüfung (само за медицинската терминология) – пред лекарската камара по медицински немски.

„Интересното е, че този изпит ми беше по-лесен от обикновения езиков за ниво С1. Не знам, може би защото си в свои води и напрежението е по-малко. Е, и фактът, че изпитващите лекари изобщо не бяха сухари, помогна! В интерес на истината бяха с чувство за хумор и освен че успяха да ме изпитат, доста се и посмяхме! Въпреки това никой не издаде дали съм го взела, или не, и тръпнех в очакване през следващия ден, за да чуя резултата.“

Разбира се, че го взема! Подава документи за лекарската листа на Австрия и от август месец 2021 г. започва специализацията си в педиатричното отделение след 9-месечно обучение.

Емел  разказва още, че за да бъдеш лекар, не е достатъчно желанието да помагаш на другите. Да, това е ключът. И той отваря вратата към човешката ангажираност.

Просто не се отказва

„Добре де, но не е ли твърде трудно? Не си ли искала да се откажеш?“, питам събеседничката си.

„О, всеки иска. Не познавам студент по медицина, който в някакъв момент да не се е замислял дали да не прекъсне, или да не смени специалността. Аз лично винаги съм искала и мечтала да работя като педиатърка, но и при мен са се прокрадвали такива мисли. Просто не се отказах. Нали „Победителят е мечтател, който никога не се отказва“ (Нелсън Мандела).

Животът в Клагенфурт

Разпитвам я за тънкостите на професията, за трудностите. Усмихва се многозначително. И заговаря за комуникацията с родителите, която понякога се оказва по-сложна от тази с децата. „Възрастният човек малко или много контролира емоциите си, реакциите си, а децата общуват толкова невинно и непринудено. Пък и с тях винаги е по-забавно.“

„Но никога никой не ме е карал да се чувствам като чужденка. Да не казвам всички, но почти всички австрийци, които съм срещала, са мили, земни, отворени. Хазяите ми, които са кореняци австрийци, буквално корените им достигат до 1600 г., са толкова добри – в България не съм срещала такива. Чувала съм, че зависело и от региона. Точно тук, в Южна Австрия, толкова близо до Италия и Словения, категорично не бих ги описала с клишето студени.“

Не ѝ липсва родната реч, тъй като в Клагенфурт общността ни е здрава и жилава. В Каринтия живеят немалко българи, по празниците задължително се организират събития, дори в болницата има няколко колеги от страната ни. Иначе с лекота може да се провикне през терасата и да си побъбри със сънародниците си, живеещи отсреща. В Клагенфурт пък българчетата могат да посещават в неделите Българското училище „Никола Й. Вапцаров“.

След 10 години

Задавам ѝ въпроса къде се вижда след 10 години, а Емел въздъхва: „Сложно. Но бих отговорила – по-скоро в Австрия. Да, понякога си мисля колко ще е хубаво да се върна в България и да приложа знанието, което съм добила в чужбина, в българските болници. Не че там няма специалисти, дори напротив – родината ни е пълна с талантливи кадри и специалисти, проблемът е в системата и в политиката. И се възхищавам и уважавам тези хора, които се борят и променят българското здравеопазване към по-добро. Но на този етап си давам шанса да се пробвам навън“.

Не се отказва от възможността да помага на българския пациент, но не пропуска и друга – да се развива в австрийските болници сред по-благоприятни условия за работа, липса на „йерархия“ между колегите и прекалено его, когато става въпрос за спасяването на човешки живот. Защото, когато в Австрия в дадена болница не са сигурни кой е най-ползотворният път за лечението на даден пациент, звънят на друга болница и дискутират заедно. Защото в Австрия не е срамно да си признаеш, че не знаеш всичко – човешко е.  

„Много често ходя по конгреси и конференции, на които обсъждаме различни случаи и успяваме да стигнем до правилното решение много по-бързо, тъй като сме заедно и свободно споделяме предишния си опит един с друг.“

– Емел, какво правиш, когато изключиш служебния си телефон?

– Пътувам. Много обичам да пътувам. И мечтая. Защото, както казва Елинор Рузвелт: „Бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите“.

Материалът е част от поредицата „Българите в Австрия – портрет в 21 век“