„В новата си поетична книга авторката Христина Въчева се завръща към себе си – към родното място и магията на родната Родопа планина с нейните вековни гори и горди върхове, към нейните силни и достойни хора. „Връщането” авторката разказва приглушено, интимно, споделя с обич и умиление за усмивките, тъгите и радостите им, с които ги дарява непреходната хубост на планината, говори за песните, които достигат небето, за цветовете и тоновете, които галят очите, за тайнствения шепот на горите. Те са и своеобразни вътрешни диалози, размисли и усещания. Импресивното звучене на повечето от стихотворенията е и определяща черта на стилистиката в този поетичен сборник, заедно с психологическите детайли, пориви и моментни емоционални състояния”. Така Благовеста Касабова представя новата стихосбирка на живеещата в Хамбург поетеса Христина Въчева, откъс от която публикуваме.
Една разходка
Една разходка из гората
напомни ми за билка свята.
Цветът на трънкин глог,
извил очи към небесата,
измерваше усмихнат светлината.
А долу, в зелената прегръдка
на тревата,
се гушеха глухарчета,
запалили фенерчета
и врабчовци, синигери, кълвачи
извиваха триглас в гората.
В зелената си рехава одежда
върбата бе прегърнала реката,
любовни думи ѝ шептеше,
а тя извиваше доволно шия,
събудена от тази
пролетна магия…
Защо ли ме отнесе таз разходка
в моята земя –
Орфеева зелена песен?
Девойка е Родопа пролетна,
зелено рухо е снагата ѝ
и греят жълти, алени, лилаво-сини,
нейните пендари,
дъха ми спират смърчове,
ели и боровете стари …
Потънах във едно небе,
осеяно с безброй звезди…
Глас на девойка песен
надипли
и звън на гайди и кавали
слуха ми пак загали.
Поетичната книга на Христина Въчева чертае нови пътеки към родината
И сърцето ми пее
Вечер, теменужено синя,
над Хамбург тихо се спуска
и земята в прегръдка целува.
Ала плаче душата ми –
скъсана струна…
И ставам дете,
и се връщам на село,
дъхави цветни поля ме зоват
и обичат,
ръжена питка отчупва ми дядо,
с приказка бяла завива ме баба…
Моя е тази родопска земя
и сърцето ми пее в нея разлистено,
а в синия пламък на огъня,
светлината бавно възкръсва.
Водите на Родопа
Те пеят, от Божията сила
вдъхновени,
и памет имат те – оглеждат се
в човешката душа,
а после,
сътворени от отрудени ръце,
узряват в жаждата на пътника,
пристъпил твоята земя, Родопа.
Във корените на вековните гори
се крият твоите води – сред билки,
камъни, треви,
потичат живи, дишат,
разливат свойта песен сребърна
и става изворът чешма,
и става изворът целебна сила…
Почитана от векове,
религия най-древна и добра,
за душата и бита
на местните е тя, водата –
и днес разказва с нова сила
за тайни, спомени и грехове,
и времето пренася я през
вечността,
по-блага, нежна,
мъдра
и добра.
Водите на Родопа!
Отпиеш ли от светлината им,
пред Бога коленичиш.
Звънят чучурите родопски,
пречистващи и силни,
енергията земна става друга…
И пее моята земя божествена!
О, Господи,
велика е и вярна
твойта благодат!
И слънцето отново засия
Забравих обиците, гривните си,
къде изчезна мойта суета?
Животът ме направи
пряма, истинска и светла,
частица от божествена искра наля.
И станах друга, Господи,
душата ми отново заблестя,
усмихнах стареца с подадена ръка
на слабия открехнах
силни думи,
любов, по-силна блесна
в сърцето ми,
усмивка в устните наля…
И слънцето отново засия,
усмихна гълъбите сиви!
