Интервю Роси Михова
Назаем от Дневник
Макс Фриш(1911-1991)има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, драматург и автор на критически студии.Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема – човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.
Проф. Христо Пимпирев (р. 1953 г.) е български учен – геолог, полярен изследовател и доайен на българската антарктическа програма. Той е председател на Българския антарктически институт и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. Участва в научни експедиции в непалските Хималаи, китайското карстово плато, колумбийските Анди, канадската Арктика, Виетнам. Автор на много книги, филми и научни публикации, посветени на Ледения континент. На него са кръстени Пимпирев връх на о. Александър, Пимпирев ледник на о. Ливингстън и Пимпирев бряг на Южните Шетландски острови. Преподава исторична геология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Точно там го срещам и аз. Проф. Пимпирев се появява със слънчевия загар на човек, който не се застоява прекалено дълго в академичните аудитории. Той е в характерното си добро настроение – ведър, приказлив и някак дискретно делови. Започваме разговора без излишни опознавателни маневри.
Обиколили сте цял свят. Преподавате история на земята. Имали ли сте някога усещането, че сте по-пригоден за друго място или за друго време?
– И да, и не. От една страна, пътувам много и където и да отида, бързо започвам да се чувствам като в свои води. От друга страна обаче, съдбата е решила така, че моето начало е положено на това парче земя, което наричаме България. И то винаги ме тегли и дърпа обратно към себе си. Как да кажа – всеки пътешественик е Одисей. Но не би имало Одисей, ако я няма Итака.
После, като поседя няколко месеца у дома, започва отново да ме вика другата, далечната вода. Събирам багажа и потеглям към Антарктида. Чоглаво ми е, ако не се върна при нея. Tя вече също е мой дом, моя втора родина. Ако човешкият живот бе по-дълъг, вероятно бих могъл да имам и трета, и четвърта родина, но той е кратък и времето не стига за това.
Мисля си, че този мерак да хванеш пътя е вроден. Той не се научава. Не всеки се ражда пътешественик. На всеки му се иска, но както се казва – едно е да искаш, друго е да можеш, а съвсем трето и четвърто – да го направиш. Пътуването, опознаването на далечни култури, вникването в техните митове се случва с цената на лишения. Трябва да носиш онова зрънце упоритост и инат, които ти помагат да понасяш несгоди. А това не е по размера на всеки.
Има ли място, което ви изпълва с ужас, че би могло да бъде вашето родно място?
– Арктика. Аз обичам студа, дивотията, чистата природа, но не бих искал тази сурова земя да е родното ми място. По принцип човекът е такова животно, че се приспособява навсякъде и при всякакви условия. Разумът му помага да оцелее там, където не би оцеляло друго живо същество. Затова и ескимосите преживяват сред ледове, над които 4 месеца в годината цари пълен мрак.
Само при Антарктида е друго. Не случайно там никога не се е заселил човек. Този къс суша е откъснат от всички останали континенти и обграден от Южния ледовит океан, който много трудно може да бъде преодолян. Затова хомо сапиенс се е разселил навсякъде по света, но не и там. Някой бе казал, че ако този континент можеше да проговори с човешки език, той би казал „Мой човек, ти не принадлежиш тук“.
Понеже принадлежите на България, коя е любимата ви българска дума?
– Обичам старата българска дума „баят“. Още от дете я използваме като обръщение между приятели. Не знам защо. Баят означава „сух, непресен, стар“. Обикновено се отнася за хляб, но това си е нашата дума за приятелство. Това, на което пловдивчани казват „майна“, а американците – dude.
Макс Фриш казва, че най-големият му страх е повторението. Кой е вашият страх?
– Страхувам се от човек, който не се страхува от нищо. Такъв човек е много опасен. Той не може да бъде възпрян или вразумен. Той е неконтролируем до лудост. В моите представи смел е не този, който няма страх, а този, който преодолява страха си. Моят собствен кураж се изразява в това, че обичам да си играя със съдбата. Така да се каже – често я дърпам за опашката. А някой ден може и да я скъсам.
Но ако питате за най-големия ми от всички страхове, то той е да остана сам. Да бъда изоставен. Да нямам последователи, близки, да нямам с кого да споделя деня и залъка си. Затова все гледам да съм заобиколен с хора.
Малко странно е това, защото на Антарктида човек неизбежно прекарва много време в изолация.
Обаче древният философ казва, че в изолация може да оцелее само бог или звяр. Вие към кое от тези две възможности се приближавате?
– Ако под бог разбираме духовната сила, а под звяр – силата на природата, то мисля, че съм някъде по средата. Но при всеки е различно. Действително, там сме в почти херметично затворено общество.
По време на първите експедиции живеехме по половин година шест човека в стая с размер 18 кв.м. В нея се хранехме, спяхме, работихме, всичко. И да искаш, няма къде да избягаш. Когато ти стане много тежко на душата, най-много да отидеш да си поговориш с пингвина Гошо. Такива неща се случват там. Всеки има своя момент на слабост. И тогава се появява една особена жестокост. Другите не толкова му помагат, колкото се обръщат срещу него. Започват да го майтапят. Сякаш в нас се надига звярът, дивото.
Изобщо – няма къде другаде да видиш човешката природа така оголена. Там си като на друга планета. И ако това ти харесва, то ти действа като наркотик. Искаш да се връщаш отново и отново, защото никое друго място на Земята не може да ти даде същото усещане за извънземност. А кога в този кратък живот би имал шанса да живееш на друга планета?
Ако можехте, с кого бихте искали да се срещнете на едно питие?
– Има две личности, на които се възхищавам. Първият е Магелан. Той тръгва по море с пет кораба, като най-дългият е 21 метра. По днешните стандарти това са размери за малки яхти. Единствено дървеното корито „Виктория“ успява да завърши околосветското плаване. Това е велико постижение. По своята изключителност то се съизмерва с кацането на Луната.
Но ако можех, бих седнал на едно уиски с Ърнест Шакълтън. Той е единственият полярен изследовател, който не губи нито един човек по време на своите експедиции. При последната от тях корабът потъва.
Хората му са блокирани на остров, а той тръгва със спасителна лодка да търси помощ и да ги спасява. Този хуманизъм, тази готовност да заложи на карта своя собствен живот, за да опази живота на другите, е вдъхновяваща. Особено като се има предвид, че по това време в Европа бушува Първата световна война и хиляди хора загиват напълно безсмислено. Както, за съжаление, се случва и днес.
Какво според вас другите не харесват у вас и какво вие самият?
– Не си харесвам това, че понякога ставам заядлив и дребнав. Интересното е, че то се случва най-вече тук, у дома, а не в ледената ми родина. Може би защото там нося голяма отговорност за други хора и държа тази своя слабост на къса каишка. А какво не харесват другите у мен – трябва да питате тях.
„Ако някой има съвест, то обикновено е виновна съвест“- казва Фриш. Коя своя вина сте готов да признаете публично?
– Големите вини на малките хора са винаги много лични. Аз не съм започвал война, не съм нахлувал в чужда държава. Вината ми е към децата ми, на които не отделих достатъчно внимание, докато растяха. Добре, че ги има майките!
За какво се възхищавате на жените?
– Възхищавам се на тяхното вродено чувство за грижовност. То им е дадено отгоре – винаги да оцеляват и да пренасят живота от едно поколение в следващото. Може би затова жената е по-силна от мъжа и по-издръжлива на трудности. В мъжа го няма това. Той има физическата сила да убие животното, за да нахрани семейството си, но няма женското чувство за отговорност.
Мъжът е импулсивен, той е егоист. Неслучайно на експедициите в Антарктида винаги предпочитам да има жени. Дори в онази ледена пустиня те внасят уют и мекота, която ни е нужна.
Кое е най-прелъстителното нещо в една жена?
– Това да има чар. Да излъчва своя аура.
От коя надежда се отказахте вече?
– Май няма такава надежда. От никоя не съм се отказал. Например винаги съм искал да полетя в космоса, защото искам да видя Земята отгоре. И още мисля, че това е съвсем реално начинание. Вече има хора, които и на 80 г.одини летят сред звездите.
По принцип, ако зависи от мен, аз бих вдъхнал надежда всекиму – дори на терминално болен човек. Защото чудесата се случват точно когато ситуацията изглежда безнадеждна. Помислете си само за омарите, затворени в аквариума на „Титаник“.
Надявате ли се да има някаква форма на отвъден живот?
– Това, в което вярвам, е, че има съдба. Има някаква предопределеност. Но за да се изпълни това, което съдбата ти е отредила, трябва да й помогнеш.
Освен това знам, че тялото е тленно, но вярвам, че духът ни не изчезва, не се губи. Той е част от някаква духовна енергия, която за удобство наричаме Бог, и която науката все още не може да разгадае и обясни. Не вярвам в прераждането. Не мисля, че някога ще се преродя в магаре или кокошка. Не вярвам и в съществуването на райските градини, които някои се надяват да обикалят.
Макс Фриш има много въпроси за парите. Но на Антарктида парите не струват пукната пара. Кое е средството за обмяна там?
– Там живеем с натурална размяна. Например, на нас ни свършва бензинът за шейните. Испанците ни дават два варела по 200 литра бензин, а ние им даваме 5 кг пчелен мед, дарен ни от пчеларя бай Малин от село Витановци, Пернишко.
Истинската разменна монета обаче е помощта и приятелството. Аз затова казвам, че може би това е обществото на бъдещето.
На Антарктида няма кражби, няма завист, защото няма лична собственост – всичко е на всеки. Нищо не се заключва, всичко е в склада.
Понякога наблюдавам обаче онова, което наричам „синдром на катерицата“ – да си скриеш нещо дефицитно, да си го прибереш при теб. Например там винаги е дефицитен алкохолът. И някой току си скатае някоя бутилка. Но в крайна сметка никога не я изпива сам. Просто след време я изважда и тя изведнъж се появява.
Нали знаете, че откриха скрити пет каси с уиски от експедицията на Шакълтън през 1907 г.? Касите са престояли над един век в ледовете – истинско съкровище, защото отдавна не се произвежда уиски от тази фирма. Преди няколко години му направиха дори реплика – Shackleton Blended Malt Scotch Whisky.
На кого принадлежи Антарктида?
– Най-общо – на цялото човечество. Но ако трябва да сме по-близо до истината – тя принадлежи на пингвините. Те са местното население. Пингвините са впечатляващо добре организирано общество, от което можем много да се учим. Например, когато женските снесат яйцата, мъжките ги мътят. То е все едно мъжът да износва плода. Когато се роди малкото пингвинче, родителите отиват за храна, а за него се грижат другите пингвини – детегледачи, които в момента нямат потомство.
Те и в забавленията си са така добре организирани и винаги заедно. Ходят на редички по ледника и оттам се пускат като по пързалка, а после скачат в морето. Страшно симпатични.
Кое място на земята бихте искали да видите?
– Може би Анкор Ват в Камбоджа. Но всъщност искам да съм някъде на вода. В началото Земята е била само вода. От водата е тръгнал животът. И макар да съм геолог, аз съм влюбен в морето. То е живо, то ти говори, то никога не застива. Планината е мъртва. Там, във високото, няма птици, няма движение. Най-много да задуха вятър, да падне мъгла и да се разлюлеят дърветата в по-ниските части.
Не, че не харесвам планината – бил съм в Хималаите, познавам тази сурова красота. Но сърцето ме тегли към морето. Затова всяко лято обикалям гръцките острови с ветроходна лодка. Пускаш котвата привечер, звездите се събуждат над теб, настъпва нощта. Скачаш във водата, плуваш и се чувстваш като бог. И то по местата, където са живели боговете.
Но не сте бог. Страхувате ли се от смъртта?
– Не. Не се страхувам нито от смъртта, нито от умирането. Това е нормалният ход на живота. Как да се страхувам от нещо, което така или иначе няма как да ми се размине?! Човек може да се плаши единствено от неща, за които има шанс да бъдат избегнати. А смъртта е неизбежност.
Мислили сте къде бихте искали да бъдете погребан?
– Мисля си, че след като умра, искам да си остана във втората ми родина.
Питам проф. Пимпирев дали мога да му направя снимка. Той кимва, става от стола и прегръща голям макет на пингвин. Сега вече е готов.
