Текст и снимки Бояна Узунова
Името ми е Бояна и съм родена в старата столица на България – Велико Търново. От две години следвам „Публицистика и комуникацоинни науки“ във Виенския университет.
На 14 години знаех, че искам да уча във Виена. На 16, когато за първи път стъпих на виенска земя, казах на мама, че това ще се случи. На 18 ѝ пратих селфи от университета преди първото ми упражнение.
И вече две години си имам две къщи – търновска и виенска. И макар във Виена да не съм играла на стражари и апаши с другите деца от улицата, да не съм варила сладко от вишни с баба и да не съм целунала за първи път, все повече я усещам като вкъщи.
Като бялата, спретната в бароков стил къщ(урк)а, в която се прибирам след работа (като онези красиви сгради в слонова кост по Taborstraße). Отпред може да няма две липи като в стихотворението на Ран Босилек, но е пълно с лилави лалета. Защото във Виена е винаги пролет. И никога не остава глухо – виенският вятър е музика, той е подписът ми върху договора ми за наем. И не ми е пусто – знам, че зад ъгъла ще намеря канелена кифличка и меланж. Дишам свободно и чисто. Виена е широта между небе и земя.
Но и Виена все повече заприличва на вкъщи.
Моята любима спирка на моето лилаво метро (лилавото е и цветът на Търново) е Donaumarina. Когато е хубаво времето, обичам да слизам на нея и да се разхождам около корабите, хвърлили котва по крайбрежието на Дунав. Последния път осъзнах, че там усещам Бургас. После продължих да вървя, поздравих най-красивите жители на реката – семейство фини лебеди – и преминах през аромата на арки от липи, след което веднага ми се доядоха печени кестени от центъра на Стара Загора. А за мен този град е изкуство. И когато искам да се срещна с българското, много често се спирам в Дом Витгенщайн (спирка Rochusgasse, U3), който постоянно дава поле за изява на български артисти.
Друг вид изкуство обаче (а може би не чак толкова друг) приютява последната спирка на линията U2 Seestadt. Бели камъчета, мечти и едно езеро. Водата му може да не е синя като морето в с. Лозенец, но когато слънцето залязва там, небето се превръща в картина на Моне. Тогава взимаш едно от белите камъчета, стискаш го силно в ръка и си пожелаваш това, което е в сърцето ти, да се сбъдне. После пускаш себе си от желанието, пускаш и камъчето във водата и благодариш. Като разговор с морето. Като магията на Варна в задния ти двор.
Не знам Виена наистина ли събира някои от любимите ми места в България или аз просто пренасям граници, но тук се чувствам щастлива и влюбена.
Благодаря ти, Виена. И аз те обичам.
Екипът на Меланж Булгарен се стреми да предоставя актуална и достоверна информация на своите читатели.
Ако харесвате нашата работа и имате желание, подкрепете ни.
