Текст Елица Ценова
Историята на едно училище може се пише по много начини. Тя е скътана в получените от учителите и учениците награди, в преодолените заедно трудности, в класните стаи, натежали от спомени. Промените, нанесени от времето, се усещат дори в черната дъска, която отдавна вече не е дървена и статична. Технологиите навлизат в учебните зали и променят процеса на преподаване.
За 30 години българското училище „Св.св.Кирил и Методий” израсна от група деца, събрани в хотелско фоайе, до престижна институция с над 320 ученика и красиви класни стаи. Зад този успех стоят учители и съмишленици катоТодор Тодоров, Пенка Иванова, Силвия Николаева, Стефка Ангелова, Красимира Шарф, Анета Геранлиева, Лина Георгиева, Галя Милева и най-вече директорката Ирина Владикова. Тя и учителят по история и география Тодор Тодоров са посрещали и първите възпитаници на новосъздаденото училище, а днес преподават на техните деца.
Именно в тази приемствеността във времето е и тайната на успеха на училището, удържало на превратности и промени. Спомените на някогашните ученици разказват за ценностите, с които са били възпитани. Тези ценности и принципи са в основата на мотивите им днес техните наследници да учат български език в същите класни стаи, а често и при същите учители.
Бивши ученици и настоящи родители
С Георги Томов, Анелия Михова-Вайда и Виктория Шопова вървим през годините, за да открием какво прави българското училище „Св.св.Кирил и Методий” толкова важно и привлекателно място и каква следа оставя то в сърцата на своите възпитаници.
Георги Томов е на 15 години, когато пристига с родителите си във Виена. Той е и сред най-първите ученици, които се събират в хотел „Папагено”, за да продължат да учат български език. Днес е успешен мениджър в транспортния бранш и за миг не съжалява за времето, прекарано в писане на съчинения за Ботев и Вазов. Убеден е, че майчиният език трябва да се владее не само говоримо, затова и с ентусиазъм води двете си момчета в „училището на Kühnplatz“. „Понякога им е много трудно, защото натоварването в австрийското училище е голямо и остава малко време за домашни по български език. Но дори и когато отиват с нежелание и уморени, винаги се връщат доволни от срещите с приятелчета”.
______________________
_____________________
Сходни са спомените и емоциите на Анелия Михова-Вайда. „Бях на 8 години, когато семейството ми се озова във Виена. Още помня куфара, с който пътувахме”. Тя вече познава българските букви и може да чете и пише, но родителите ѝ настояват да посещава и новосъздаденото българско училище. Годината е 1990 и „класната стая” все още е в хотел „Папагено”. Следват обаче множество местения – в сградите на Kühnplatz, а по-късно и „в едно училище някъде около Praterstern”, които в спомените на Анелия са забавни и внасят разнообразие в училищното ежедневие. Първоначално класовете са малки – около 6-7 деца, но всички са задружни и след часовете се събират заедно. „Винаги съм ходила с голямо удоволствие на българско училище. Там нямаше стрес и напрежение както в австрийското и г-жа Владикова беше винаги много толерантна. Всичко ми беше познато и близко и за мен тези часове бяха голямо облекчение”.
Анелия Михова-Вайда завършва право във Виенския университет и работи като юрист във Виена. Убедена е в ползите от доброто владеене на родния език и затова с желание води сина си в същото училище. Никалъс расте с три езика – немски, унгарски и български. „За него е много трудно да се отпусне да говори на български език. Училището му помага да се освободи и да използва новите знания”. Трудностите са не само за детето, но и за родителите, които трябва да организират ежедневието си така, че да успяват да заведат Никалъс на училище и да му помогнат с домашните. „Нужно е много мотивация, организация и постоянство, но пък усилията си струват. Аз имам чудесни спомени от годините в българското училище и се надявам след години и моето дете да може да каже същото”.
___________________
За училищата по родолюбие и преподавателите в тях
Нашите учители: Българско училище „Св.св.Кирил и Методий“, Виена
__________________
Виктория Шопова пристъпва прага на българското училище през 2001 година. Заниманията са в „голямата стая отзад”. „Събирахме се десетина деца с различно ниво на български език”, спомня си тя.
След четвърти клас уроците по български език поема г-жа Владикова, а г-н Тодоров – история и география. „Беше уникално време”, с носталгия се връща назад Виктория, която сега работи в голяма фирма в Сент Пьолтен. „Ние определено не бяхме от най-старателните, вдигахме много шум, не винаги бяхме съсредоточени в клас, но г-жа Владикова никога не ни е тормозела и винаги проявяваше разбиране към нашите тинейджърски проблеми”. Репетициите за 24 май, научените сценки, песни и стихотворения, събиранията с приятели след часовете са сред най-милите спомени за Виктория, която без колебание пак би повторила тези години.
Може би затова и синът ѝ Александър вече е ученик в българското училище. Той пътува всяка втора събота от Сент Пьолтен, за да бъде в час по български език. „За него това е една от малкото възможности тук в Австрия да говори на български език. Всичко, което учи и прави в това училище, го радва”. И тя подчертава, че посещениятана уроците са трудни и за нея, и за сина ѝ. „Благодарна съм на майка ми, която пое анагажимента да го води на училище. Вместо да играе в събота, Александър поема пак към училище, но пък се връща доволен, което е най-важното”.
Историята продължава…
Справяне с предизвикателства, запазени или поразпилени във времето приятелства, съхранено уважение и признателност към учителите, жив роден език, въпреки губещите се на моменти думи. Това са общите спомени на различни ученици, преминали по различно време през българското училище „на петия етаж”.
И Георги, и Анелия, и Виктория вече водят своите наследници в познатите им класни стаи. Сега техните деца пишат историята на училище „Св.св.Кирил и Методий”.
__________________
Още по темата:
