Камен Донев: Вярвам, че изкуството има и образователна мисия

Очакваме Ви във Виена със спектакъла „За силата на словото“, лекция #3 от поредицата “Възгледите на един учител”. Превърнахте този формат – на театрално просвещение чрез хумор, зрелище и ирония – в любим за българската публика. Да оставим развлекателната страна на спектаклите Ви като безспорна, разкажете за работата си над образователната: какво е важно за Вас да предадете на зрителите си, има ли знание, с което се надявате, че напускат залата след представлението?

Образователният момент е втъкан в самата структура на спектакъла, без да бъде натраплив или назидателен. Той по-скоро е за хората, които биха чули това, което им казвам, не толкова за онези, които нямат интерес към образователен момент. Разбира се, в самата форма на лекция е абсолютно задължително да има образователен момент.

Това е една естествена линия, която се явява и гръбнак на спектакъла. Някои хора запомнят едно, други – друго, а трети помнят всичко и затова идват да гледат по няколко пъти. Това е хубавото от моята среща с публиката, че тя продължава да има интерес, дори когато е гледала спектакъла, пак да го види.

Тези „редовни ученици“ виждат различен спектакъл всеки път ли?

Това ми споделят: колко е различно. Дължи се на нормалното явление, че човек забравя и не може всичко да запомни, с времето някои неща избледняват и когато гледа отново, все едно е абсолютно ново представление. Всъщност кой знае колко нови неща няма, аз импровизирам в рамките на умереното. Така работи. И аз самият, когато ходя няколко пъти да гледам филм, който много ми харесва, пак преоткривам и си спомням неща.

Нациите нямат когнитивна способност, но образователното ниво на гражданите на  една държава е множител във формулата на жизнения им стандарт. С тази уговорка, къде, смятате, учи съвременният българин най-важните си уроци: в учебните заведения, в семейството, в медиите, в историята? В театъра?

Човек е устроен да учи единствено и само ако има желание за това. Или ако съдбата го постави в ситуация на неизбежност, когато той научава, защото трябва. Българинът обича да учи, да открива и да узнава, когато не му размахваш пръст и не го натискаш със сила, а когато това става през иронията, чувството за хумор, дори през самоиронията. Най-хубавото в цялата работа и което ме радва е, че българинът запазва чувството си за хумор, което е по някакъв начин с много специфично, балканско и хубаво и аз, да не кажа обожавам, но направо съм влюбен в нашето балканско чувство за хумор, защото американското далеч не ме радва и ми е чуждо.

Какви са характеристиките на това балканско чувство за хумор? Сравнете го със средиземноморското, например.

Със средиземноморците имаме много сходно чувство за хумор. На балканецът често черното му чувство за хумор е много силно и забавно, но той обича иронията и да се обръща към себе си по начин, по който дори е малко груб. Примерно при англичаните не е така. При нас смехът е по-отривист, по-силен, по-смел, защото ние сме хора на природата и това идва от нашия фолклор, от  това, че много пеем, много танцуваме, всичко е силно, всичко е смело и отпуснато. Това идва от – ако върнем назад в нашия живот през вековете – от любовта към живеенето. Ние гледаме да изживеем каквото трябва днес, не се пестим, не се пазим за по нататък, тая смелост, внезапност и спонтанност я има в чувството за хумор. Ние лесно се палим и бързо пеем, танцуваме, бързо се развихряме и това е характерно и за средиземноморците. Явно за народите, които са близо до водата, до природата и до слънцето.

Учудват ме Вашите наблюдения. На мен ми се струва, че българинът е станал много докачлив в последните години и хората по-лесно се засягат.

Зависи кой българин. Българите много се промениха. Аз говоря за интелигентните.

Дали ще са българи, французи или американци няма голямо значение. Аз говоря за интелигентните българи, които ценят живота, изкуството, песента, хубавата вино и хубавата храна. И на тях им е близка иронията и самоиронията, четат книги, вълнуват се от всичко. Слава Богу, такива българи има, много има. И това много ме радва, аз ги виждам в нашите зали, в които играя. Разбира се, че има и едни други, за които не си струва да говорим.

Едно клише за хората, които се занимават с изкуство е, че стъпват крачка над земята, не се вълнуват от злободневни теми, не следят политика, не гледат новини. В контекста на изминалите две години вaлидно ли е все още това? Отразяват ли се новините повече на изкуството?

За мен не е валидно, Аз винаги съм се интересувал и от политика, и от обществен живот. Имам си силно изявена гражданска позиция и смятам, че един нормален човек, особено човек на изкуството, който е проводник на духа, трябва да се интересува от всички тези неща, защото те формират нашия живот. Що се отнася до събитията от две години насам – естествено, аз следя внимателно и се вълнувам от всичко и съм изпаднал в едно силно безпокойство и тревожност за това, какво се случва в света, особено около нас, но това са неща, които не мога да обсъждам в телефонен разговор, тъй като са дълбоки, многоизмерими, с много нюанси. Разговорът трябва да бъде различен.

Добре, оттеглям въпроса си, дано се удаде друга възможност за разговор.

Ето друг: aко трябва да препоръчате едно събите от българския афиш на хората във Виена, кое би било то и защо?

Не бих препоръчал каквото и да е, не гледам никакви други представления, няма какво да кажа хората да отидат да гледат поради причина, че напоследък не съм много очарован от постиженията на българския театър като цяло.

А извън театъра – концерт, изложба, визуални изкуства?

Не мога да кажа. За мен остава много привлекателен свят на утешение този на музиката. Изключително много държа на музиката, тя ме моделира и формира през годините и ме променя буквално ежегодно. И съм се концентрирал върху музика: събирам, купувам много.

Каква музика?

Всичко, с изключение на поп-фолка – тая простотия, която сполетя България. Всичко друго, което е хубаво и даровито, го обичам. Без значение дали e опера, джаз или фолклор. Всичко – старо, ново.

Коя е последната музика, която си купихте?

На Борис Машалов всички песни.

Егоизмът е централна тема в постановките Ви. В какво се проявява Вашия и как се отнасяте към това?

Моят егоизъм е градивен. Така съм се настроил и решил да живея, че егоизмът не ми пречи. Дори мога и без него, но когато реша, го изваждам от чантата и го ползвам доколкото и само да оцелея и да си свърша някаква работа. Той не е мое оръжие, не го вадя отпред, той не е в моя арсенал, не е нещо, на което разчитам и съм щастлив от това, че мога да го овладея, не съм му подвластен и той не може да ме контролира. А иначе, няма как без егоизъм. Всеки човек е малко или много егоистичен. И ние трябва да се учим да гледаме на всички неща, дори и не дотам добри, да гледаме и от добрата им страна. Защото животът ни учи с всичко, с което се случва. Интелигентният човек си вади изводи и от своите не толкова добри черти. Мисля, че съм се преборил, ако въобще съм имал проблем, но доколкото си спомням не съм имал проблем с егоизма. Моите родите са ме учили да давам и мисля, че се справям засега повече да давам отколкото да вземам.

Повече от два месеца от началото на войната в Украйна. Как си представяте света след края ѝ?

За съжаление не много добър. Аз не виждам благоприятно развитие, което наистина много ме тревожи. Не заради мен лично какво ще стане или с моето семейство, или с България  – да, и това е много важно, но с човечеството. Не ми се мисли, ако нещата ескалират до степен, в която няма контрол. И някак си вътрешно се моля – защото нищо не мога да направя реално, това ми е най-тъжното –  и се моля някакъв висш разум да влезе в цялата тая работа. Аз най-много съм се ядосвал в живота си тогава, когато нещата не зависят от мен. Просто такъв е животът, в момента нищо не зависи от нас.

А как Ви изглежда България през тази призма?

Хич не е добре. България много ще пострада. Тя вече страда и тепърва ще има проблеми заради всичко това. Редом с всички други. България е само една граница, едно очертание на картата. Не е хубаво да гледаме чисто географски, а просто да гледаме мащабно. Както се вижда, суровините, които всички ползваме, в един момент се оказва, че не са на всички и че нещата са толкова навързани, че някъде да падне една брънка от веригата и се разпада положението. Аз мисля за това висшият обществен разум в света да надделее.

Кои са съюзниците на България в момента? Коя е нашата страна на барикадата, според Вас?

Не е хубаво да се делят хората от двете страни на барикадата. Като обикновени хора, които ползваме медии и източници на информация, които са контролирани и не са свободни, нека да сме наясно. Медиите са контролирани, информацията минава през много филтри. Ние като обикновени хора не можем да знаем какво става в наистина едно събитие и какво стои зад поредица от действия, които се случват на километри от нас, какво остава на хиляди километри. Освен това не можем да знаем чисто в исторически аспект и във вътрешнополитически аспект какво се е случило досега, за да се стигне до тази война. Аз не съдя никого и не защитавам никого, защото аз не съм достатъчно информиран и не съм в кухнята на нещата. От тази гледна точка би било нечестно да казвам от коя страна на барикадата съм. Хората, които защитават Путин не знаят много неща, тези които защитават Украйна също. И така да се експлоатира тази слабост в човешката природа, че трябва да се вземе страна…Да, аз съм взел страна, страната на човечността, но не мога да взема политическа страна. Мен ме боли и тъгувам, че хора страдат и умират. Но какво става като политика не знам. И никой не ми казва. Едните говорят едно, другите други, човек не знае къде е истината.

Камен Донев във Виена с Лекция 3 „За силата на словото“

КОГА: 29. Май 2022 г. от 19.30 ч.

КЪДЕ: VHS RudolfsheimSchwendergasse 41 1150 Wien

Побързайте да закупите билети https://bit.ly/36GKLs2

Повече информация за събитието ТУК

Камен Донев гостува във Виена благодарение на „Нещо различно”.