Интервю Бояна Никова
Познавате я от сериали като „Връзки“ (2015 г.) и „Под прикритие“ (2011 г.), филми като „Love.net” (2011 г.), „Корпус за бързо реагиране 2“ (2013 г.), както и от множество театрални постановки, сред които „Госпожа Министершата“, „Догодина по същото време“, „Тирамису“. Тя е носител на две награди „Икар“, почетен знак „Златен век“, награда „Любимец 13“ и др. Тя е Лилия Маравиля. Точно тя ще ни разкаже повече за новия български филм „Голата истина за група Жигули“.
Филмът ще гостува във Виена на 26.06.2021 г., благодарение на Vienna Sunday Cinema. Линк към събитието и информация за закупуване на билети, можете да откриете тук.
„Голата истина за група Жигули“ (2021 г.) е филм на режисьора Виктор Божинов, в който участват Михаил Билалов, Ирини Жамбонас, Филип Аврамов, Лилия Маравиля, Димитър Рачков, Герасим Георгиев-Геро, Мая Бежанска и др. Сценаристи са Ваня Николова и Нели Димитрова.
Как да си купим билети – предварителна продажба на 21.06 (понеделник) и 24.06 (четвъртък) от 18:30 до 20:00 ч. в кино Cine Center.
Повече подробности тук: Прожекция на филма „Голата истина за група Жигули“ –
Миналата година беше изпълнена с много предизвикателства предвид противоепидемичните мерки. Как се снима филм в такава необичайна обстановка?
Бяхме изключително щастливи, когато филмът беше одобрен и точно щяхме да започваме снимки, когато се разрази пандемията. Първоначално бяхме унили, но успяхме да съберем сили и заснехме филма в рамките на 21 дни, тъй като той е ниско бюджетен, т.е. не разполагахме и с много средства, за да се разпростираме във времето и снимките. Беше трудно и в същото време отговорно, защото ако един от нас се беше разболял, това щеше да се отрази на цялата продукция. Спазвахме всички възможни мерки. Беше предизвикателство не само за нас, но и за целия екип. Нямахме възможност да се събираме съответно и много хора. Всеки от нас си имаше ментор, който му помагаше и го съпътстваше в изграждането на ролята. Нямахме време за почивка, защото снимките започваха рано сутрин и приключваха късно вечер. Снимахме основно около Бургас през лятото на 2020-та година, като всъщност ние реализирахме истински концерт на групата пред истинска публика. Цялото преживяване беше както трудно, така и магично, защото с екипа се сработихме изключително добре.
„Голата истина за група Жигули“ е първият български филм, който гостува във Виена след едногодишно затишие на културните събития на живо. Какво да очаква публиката?
Филмът е т.нар. модерен жанр dramedy – комедия и драма в едно и разказва историята на група „Жигули“, известна през 80-те години. Когато започнахме работа по филма, бяхме много развълнувани какъв тип музика ще свири бандата. Моментът, в който режисьорът Виктор Божинов ни пусна песните, всички останахме изключително доволни, защото парчетата са рок и носят това чувство на смелост, борбеност, но в същото време звучат много актуално и днес. Не са old school. Групата се е радвала на голяма популярност в онези години, но се разпада и всеки поема по свой собствен път, загърбвайки мечтата си да бъде музикант. До моментът, в който фронтменът (изигран от Михаил Билалов) не получава телефонно обаждане и желание групата отново да свири заедно. Събирането е трудно, но не невъзможно и в крайна сметка те изиграват своята „Лебедова песен“. Филмът разказва за захвърлените мечти, за изгубеното поколение (в чието число съм и аз), но и за желанието за промяна и свобода, което за жалост донякъде липсва в днешно време. Филмът печели публиката, защото в него има истинност. Сценаристките Ваня Николова и Нели Димитрова не са си измислили просто някаква история за музикална група от 80-те. Те са провели безброй много разговори с истински групи, които са се разпадали, събирали и преживели всички тези емоции. Във филма не си „играем на музиканти“ – не. Това са съдбите на много хора. Беше трудно, интересно, но и много отговорно.
Разкажете ни за Вашата героиня.
Моята героиня е много симпатичен образ, малко странна птица, но пък и аз затова си я харесвам. Тя като персонаж е доста далеч от мен и имах не малко изследователска работа, за да изградя този образ. Тя е от този тип емигранти, които са имали успешна кариера в България и които тръгват с огромния куфар с мечти, за да превземат света с таланта си. За съжаление нещата не се случват точно така, както си е мислила. Тя е представител на един много голям процент наши сънародници, които познаваме и сме виждали – хора, които живеят нелек живот извън родината си и връщайки се в нея трябва да поддържат имиджа на човек без проблеми; човек, който трябва да демонстрира друг начин на живот. Това е много тежък товар. За съжаление моята героиня е от тези неуспели навън хора, които носят драмата в себе си, но пък и трудно си признават. В един момент картите падат. Моята героиня – Дарин(а) Дардо – е човек, който изключително много дразни другите членове на бандата. Тя всъщност е втората вокалистка на групата и след разпадането ѝ, Дарин написва книга, в която прави на нищо останалите и те не могат да я понасят. Така че там има много хубави взаимоотношения и е много симпатично (смее се). Дори момчетата толкова много се вживяха по време на снимките, че и с мен на моменти се държаха така.
Ако се заслушаме в песента „Грозна“ от филма, ще открием ли, че да си различен е грозно?
През онези години беше неудобно да си различен. С настъпването на промените всички имахме надеждата, че вече ще можем да изразяваме себе си и това ще бъде оценено, а не поругано. Някак обаче този преход, който така чакахме с нетърпение, все още продължава и не знам кога и дали ще приключи. Тласъкът, който имахме тогава, това желание, тази амбиция, за голяма част от моето поколение просто заглъхнаха, изчезнаха. Имам притеснението, че в днешно време всички тези емоции липсват и живеем в един сив, еднообразен свят. Когато излезеш на улицата, сякаш виждаш едни и същи хора, действащи и мислещи по калъп. Липсват автентичността, характерът и индивидуалността. Движенията, които сега продължават да набират скорост и са една от главните теми както на европейската, така и на световната сцена, защитават важни права. Но се чудя дали не изкривяваме морала? Дали не преиначаваме значението на това да си различен? Дали не злоупотребяваме?
Имате ли любим момент от снимачната площадка?
Може би една от най-трудните за мен сцени е тази, в която всичко в моята героиня се пречупва. Това всъщност беше снимано в първия ден и можете да си представите как една такава силна сцена въздейства и какво предизвикателство представлява. Не бях спала цяла нощ от вълнение и емоции. Разбира се, аз имам голямо доверие на Виктор Божинов, с когото сме снимали във „Връзки“ и „Под прикритие“, но не бях сигурна дали имам доверие на себе си. Сцената е не само трудна емоционално, а и физически, защото там има и една сериозна каскада.
Най-емоционалният момент беше концертът в Бургас, защото ние излязохме пред истинска публика и там вече не можеш никого да лъжеш. Бяхме страшно притеснени и уморени. Представете си просто слънце, пек, всеки си е хванал инструмента – единият барабанѝ, другият – на китара, а ние с Ирини сме със слушалки и се разпяваме. Всеки беше в своя свят. Има много хубави моменти зад кадър, оказа се, че една камера ни е уловила. На всичкото отгоре ние излизаме на този концерт, но разберете, че ние не излизаме просто да пеем – в този момент се снима една от най-важните сцени в целия филм. Освен че трябва да пеем, ние трябва и да бъдем наистина героите си, тоест да вършим тази основна наша актьорска задача – да поддържаме характери и взаимоотношенията между тези характери. И най-ужасното е, че адреналинът е толкова висок! Имайте предвид, че ние всяка вечер излизаме пред публика и сме снимали не малко продукции. Беше много трудно, но в същото време изживяването беше страхотно. Страхотно, защото обикновено ние сме свикнали да се изразяваме чрез героите си, чрез текста, а сега имахме възможност това да го направим с няколко песни. Песента е по-кратка от театралното представление и нашата енергия моментално се преплита с тази на публиката. Беше фантастично! Много сме щастливи, че успяхме да изживеем всичко това!
През 2018 г. сте гостувахте във Виена с театралната постановка „Театър, любов моя“. С какви чувства си спомняте публиката тук, а и самата Виена?
О, много беше хубаво! Аз съм много щастлива, че имах възможността да съм с представлението „Театър, любов моя“. Там играя с моите прекрасни колежки Касиел Ноа Ашер, Красимира Кузманова, Стефка Янорова. Ние завършихме заедно в класа на проф. Коко Азарян и това представление ни събра и ни върна спомените за онова, което бяхме и ни вкара в реалността, как сме се променили и как продължаваме актьорската си Одисея. Защото това е представление за актьорската душа. С пиесата „Театър, любов моя“, която Валери Петров специално е написал за Славка Славова и Таня Масалитинова, ние рискувахме като решихме да направим това представление като сменихме адресите и се опитахме да го направим по-близко до днешния свят. Оказа се обаче, че то си е изключително актуално и сега. Съдбата на актьора, ситуациите, в които той живее, неговото общуване са едни и същи. Беше много вълнуващо, че пътувахме с това представление до Виена! Беше чудесно, защото публиката, която дойде, ни дари с толкова много любов и беше много искрена!
Касиел Ноа Ашер: Актьорството е най-чудесният занаят на земята
Тази година ще се навършат 12 години от кончината на проф. Крикор Азарян. Кои са уроците, които като негова ученичка няма да забравите?
Това, което съм, основно в професията, е благодарение на моя професор. Както и всички мои колеги, които изключително много обичам. Ние сме много близки и поддържаме отношения по между си. Много се харесваме като актьори и продължаваме да се гледаме и да се радваме един на друг. Професорът винаги ще живее в нас, защото той ни е възпитал, той ни е научил на морала в тази професия. А това е изключително трудна професия, която изисква характер. Той ни научи, че трябва да калим този характер, защото само хората с характер могат да издържат в театъра. Защото лишенията са много повече от цветята и аплодисментите, които получаваш. В тази професия е важно да си уважителен към труда на партньорите си, към труда на всички хора, с които работиш на сцената, защото театърът е колективно изкуство. Магията на представлението може да се случи само когато всички компоненти работят заедно.
Коко Азарян ни научи, че актьорът не може да бъде самонадеян – той трябва да е скромен, да е почтен в делата си, да поддържа любопитството у себе си, наивността на детето.
Никога не можеш да излъжеш публиката. Можеш да я спечелиш само с искреност и смисъл. Актьорската професия изисква мислене.
За да стигнеш до същината на човека, който играеш, трябва да знаеш как мисли той, какъв човек е. Да, повечето героини, които играя, чисто физически приличат на мен, но те не са Лилия, те са съвсем други хора и аз трябва да намеря кои са те. Ако знам по какъв начин мислят, то аз ще знам и защо те действат така. Много е интересно, защото това е изследователска работа. Непрекъснато търсиш, наблюдаваш, анализираш, крадеш от този и онзи и си събираш „в торбичката“, както казваше професорът.
И още нещо научихме от него – че трябва да сме убедени, че искаме да се занимаваме с театър. В годините след това всички ние се сблъскахме с различни ситуации. Гледат актьорите, наблюдават ги отстрани, ровят се в личния им живот и си мислят „Ех, те всичко си имат“. А всъщност актьорът е една много ранима душа, много самотна и в действителност ние сме доста тъжни хора, защото винаги имаме нужда от още и още. Актьорът вечно иска да има работа. За разлика от другите хора, които си казват „Ох, искам да я свърша тая работа, да ми се маха от главата“, актьорът се чувства осиротял, когато новото представление е готово на сцената и си казва „Ето, аз вече нямам какво да правя, никой не ме търси“. Той си почива само, когато е в действие.
Стефан Мавродиев беше казал нещо много хубаво, когато той получи своя „Икар“ за цялостно творчество – „Искам работа, къде е?“- та и аз продължавам неговата мисъл.
Екипът на Меланж Булгарен се стреми да предоставя актуална и достоверна информация на своите читатели.
Ако харесвате нашата работа и имате желание, подкрепете ни.
