С писателката и преводачка Соня Тодорова разговаряме за коронакризата и литературата, както и за протестите в България и подкрепата им от българите във Виена
Как се отразява коронакризата на творческата Ви работа? Намирате ли повече вдъхновение и сюжети в тази непозната и объркана ситуация или напротив?
Съвсем напротив. Имам няколко възможни обяснения за това, че от известно време ми е непривично трудно да пиша. Първото е страховито: така модерната и демонична диагноза “писателски блокаж”. Само че аз вярвам в писателския блокаж точно толкова малко, колкото и в смисъла от курсовете по “творческо писане”. Писането и въобще изкуството не е самоцел и не бива да бъде. Творчеството е дълбок и искрен, често дори болезнен начин да кажеш нещо на себе си и на околните. За целта е съществено да имаш какво да кажеш. Коронакризата и всички съпътстващи и последвали я кризи ни взеха дъха, зашеметиха ни, накараха ни да си глътнем граматиката, в моя случай — и буквално. Лично за мен съзнателната нужда да пиша е породена от желанието да разтърся своя свят, да извадя магията му на преден план, да преоткрия цвят и дълбочина в неща, които напълно незаслужено биват възприемани като сиви и ежедневни. Е, коронакризата изцяло пое тази задача, като преобърна всичко наопаки, с хастара навън. А точно това е истинската тъкан на света – хастарът. Другото, външното, все повече и все по-често е най-обикновена нескопосна лъжа.
Ако приемем, че литературата ни помага да разберем света по-добре, очаквате ли да се появат нови творби, които да ни помогнат да обработим и приемем случващото се?
Със сигурност ще се появят. Винаги са се появявали. Литературата е специфичен вид творчество, хронологично отместен, тя е бомба със закъснител. Според мен добрата литература никога не е съвсем актуална, а винаги отсрочена, рефлективна, дори в случаите, когато изглежда пророческа. Човек възприема света и себе си на няколко нива, като само най-горното е напълно рационално и съзнателно. На по-дълбоко равнище ние сме движени от чувства, усещания, спомени и асоциации, от страхове и надежди, от морални императиви и от естествен егоизъм, от които в крайна сметка зависи нашето оцеляване.
Коронавирусът, както всички други големи пандемии преди него, изтри лустрото на относителната подреденост и предвидимост, с които бяхме свикнали, и извади на преден план по-дълбокото ниво — мътното, неясното, истински човешкото. Ще ни трябва време и усилие да осмислим това скрито наше лице, което вирусът — един тайнствен, невидим враг — ни показа. Защото, извинете за повторението, но метафората ми хареса, хастарът е истинската тъкан на света, а литературата, добрата литература, се вълнува тъкмо от нея.
Затова ми се струва полезно, докато чакаме да се появят произведенията, рефлектиращи своето съвремие, да се обърнем към онези, които вече са го направили. Четете за Чумата, искам да кажа, просто е смайващо как човешкото на практика почти не търпи промяна във времето. Също в момента не е лошо да се чете за диктатури.
Имате ли впечатления дали хората се обърнаха повече към книгите и въобще към изкуството през последните месеци?
Не знам за всички хора. За мен книгите и изкуството са неделима част от живота и следват моите настроения и интереси. Което не пречи веднъж да чета Достоевски, друг път Агата Кристи, а понякога и нищо. Колкото до изкуството въобще, вярвам, че то трябва да бъде правено, подкрепяно и насърчавано, но не и натрапвано, дори когато е много добро. Интелектуалният снобизъм убива радостта от творчеството по особено мъчителен начин. Това, че човек се намира в изолация вкъщи и няма какво друго да прави, все пак не значи, че е в състояние да изгледа пет оперни представления онлайн в рамките на две вечери. Аз например установих, че в последните месеци изпитвам остра нужда от театър, но гледането на постановки в Интернет не ми носи почти нищо. Театърът не е само представление, оказва се. Той е и мирис на прах и стара дамаска, респектиращи гардеробиери и старомодни лампиони, тихи разговори в паузите и опити да не се разкашляш в залата, театърът е елегантни дрехи и чаша вино след последната завеса, той е и призракът на видяното и преживяното, витаещ в главата ти по пътя към дома. А по чорапи вкъщи, най-много до телевизионен театър да го докараш.
С което само искам да кажа, че нещата трябва да се правят със и за удоволствие, и в никакъв случай не искам да омаловажавам изкуството. Напротив. То е жизненоважно.
снимка Carlo Obersteiner
Кои са според Вас са най-болезнените въпроси, които сегашната ситуация с Ковид-19 постави пред обществото ни?
Ковид-19 не постави въпроси, той ни влезе с десен прав удар под формата на едно единствено заявление: “Ти ще умреш”. И не защото, за щастие, е толкова смъртоносен и зловещ като други пандемии, а защото внезапно и недвусмислено ни напомни за собствената ни тленност. Струва ми се, че нашият, западният свят се беше нездравословно отдалечил от съзнанието и мисълта за смъртта. Тя бе изолирана и медикализирана, обвита в някакво усещане за морбидност, за непристойност дори. Къде ти смърт, та в нашия свят дори на остаряването се гледа като на нещо срамно, което по всякакъв начин трябва да бъде избегнато или поне прикрито. Според мен това е голяма грешка.
Осъзнаването на смъртта не е страшно или пораженческо, напротив. Именно то ни кара да си задаваме истински важните въпроси: Какви са смисълът и ползата от това, което правим? Живеем ли достойно и пълноценно? Грижим ли се добре за себе си и за околните? Какво ще оставим на онези, които идват след нас?
Разбира се, щеше да е по-добре индивидите и обществата да си задават тези въпроси регулярно и без да има пандемия. Само че хората сме мързеливо нещо. Така или иначе, хубаво е сега да хванем вълната, която повдигна тези въпроси, и да опитаме да им отговорим честно, преди отново да сме затънали в коловоза.
Хората на изкуството в Австрия получават ли подкрепа от държавата? Как се справят те в условията на криза?
Нямам конкретни наблюдения в обем, който да ми позволява да правя генерални заключения. Без съмнение не е лесно да си човек на изкуството в тези времена. Но винаги има начини за справяне, като хленченето е един от най-неефективните. Със сигурност обаче в момента все пак е по-добре да си човек на изкуството в Австрия, отколкото в България.
Имате ли впечатления как се справят хората на творческия труд в България?
Подозирам, че е много, изключително, вероятно понякога дори непосилно трудно. Особено ако човек не е склонен на компромиси с работата си. И не само заради финансовата страна на въпроса. Ще кажа само, че културната политика на българската държава е като цялата останала политика на българската държава. И резултатите от нея са напълно закономерни.
Вие винаги сте били човек с открита гражданска позиция. Присъствате активно и на българските протести във Виена. Каква промяна искате да видите в България?
Не искам чудо. Знам, че този път няма вълшебна спасителна алтернатива. И по-добре. Искам просто хората, на които плащаме, за да се занимават с поддържането на ред и някаква организация в държавата, да имат съответните знания и умения. Да говорят английски, например, и да имат подходящо образование. Да спазват законите, както ги спазваме ние. Да са избрани легитимно. Да не ни „отпускат“ пари, които без друго са си наши, а не техни, и да не ми викат „тулуп“, много моля. Иначе е ясно, че няма да е лесно да се измъкнем от лепкавото блато, в което сами се вкарахме. Но сме длъжни да опитаме. Омръзна ми вече да се срамувам от собствената си държава, от себе си и от децата ни. Ето защо като начало искам оставка на правителството и на главния прокурор и предсрочни избори, по възможност — честни. И съм изключително щастлива, че обществото ни излезе от ступора, в който се намираше, и най-сетне започна да нарича нещата с истинските им имена.
Българите в чужбина са обвинявани, че се намесват в политическия живот на страната, която са напуснали. Ако пък пропуснат да изразят позиция, получават упреци, че не са достатъчно активни. Каква е тяхната роля според Вас?
Според мен българите в чужбина са изключително точен политически и социален лакмус. Както броят, така и поведението им. Лично аз защитих докторат в Австрия, след което се върнах в България със съзнателното желание да допринеса с нещо за развитието на страната си. Това желание ме напусна окончателно седем години по-късно, по време на втория мандат на сегашния министър-председател. Още тогава не криех, че разбирам заминаването си като тъжен и недоброволен акт. Да напуснеш страната, която обичаш, е драстична и болезнена форма на протест.
Въпреки това продължавам да пиша на български и активно да се вълнувам от политическия, обществен и културен живот в държавата. Като българска гражданка имам не само това право, но и това задължение, въпреки физическото си отсъствие. Още повече, че точно поради него се радвам и на по-голяма свобода и независимост, уви.
Всеки човек, без значение къде се намира, има право да отстоява своята позиция и да действа (или да не действа) така, както му подсказва неговата съвест. По тази причина никога не бих си позволила да дефинирам “правилни” или “неправилни” роли за когото и да било. И все пак, лично за мен позицията “Трайте си, бе, че да не излагаме България пред чужденците, áко и да не е цвете!” е напълно неразбираема. Та аз не протестирам срещу България, а за нея.
Как Ви се иска да изглежда светът и в частност България след една година?
Искам здраве, мир и свобода за всички хора, животни и растения на света. Съвсем сериозно. Искам красота и всеобща хармония. Яснотата, че това общо взето няма как да стане, не ме спира да продължавам да го желая. За България обаче опитвам да съм реалистка. И се надявам след една година тя да се е приближила поне мъничко до едно нормализирано, достойно и перспективно място, годно и приятно за обитаване. Не бива да позволяваме тази изключително красива, шарена и вълнуваща страна да стане жертва на националната ни инертност и на предългата серия от погрешни избори и пропуснати възможности. Просто ще е грехота.
Визитка:
Соня Тодорова е родена през 1979 г. в София. Завършва висша геодезия в УАСГ и защитава докторат в Техническия университет, Виена. По-късно се дипломира и по специалността “Театър, филм и медии” във Виенския университет. Литературния си дебют прави с Кратък
и практичен наръчник по оцеляване на семейства с малки деца и други в София (Колибри, 2015). Следващите ѝ две книги — романът Перлите на Ади Ландау (Колибри, 2016) и сборникът с разкази Незнайните образи хорски (Колибри, 2018) — са номинирани за
наградата “Хеликон”. Понастоящем Соня работи като автор и преводач на свободна практика.
Соня Тодорова: Писането на родния език е чудесен активен начин за преодоляване на носталгията
„Перлите на Ади Ландау”, Виена и Соня Тодорова
„Незнайните образи хорски” и магично-реалистичният свят на Соня Тодорова
