Текст Мария Колева
В последните години с все по-голяма лекота чертаем демаркационни линии по между си, делим се яростно и страстно, а диалогът ни заприличва на „Речник на обидните думи в българския език”. Смислените аргументи все повече се задушават под вълните жлъч, безвкусен сараказъм и обикновена омраза. Или поне такава е картинката във Фейсбук под почти всеки пост, свързан с протестите в България. Не е страшно, че сме на различни позиции, страшен е начинът, по който отстояваме правото си на тях.
Фактът, че протести се появиха в големите европейски градове, в които има по-големи български общности, отприщи и още един нюанс в политическата полемика – имат ли или не българите в чужбина право да протестират. Виковете „за” или „против” се смесиха с реплики „разкарай се”, „айде, не се правете на интересни”, „дрън, дрън, аман от глупави протести”, „а ти, дрънчо, от кои си – тулупите, мисирките или тъпите кърджалийски…!?”, „не ме интересува какво мислят за мен особено от хора които не могат да четат”. С поразителна лекотата се разменят обиди, отричат се мотиви, зачеркват се аргументи. Няма място за умерените – или си с неодоряващите протестите, или си против тях.
Една от най-неприятните последици от управлението на Борисов е тоталното принизяване на образованието и културата на общуване, на езика, на маниерите, на възпитанието.
„Докато някои тулупи спЪт до обЕт и после ми пишат постове…и ми задават въпроси нахалниците !“ „Моля те, седнѝ си на местото. Дразните ме вече. Ще те изгоня от залата, ако не си седнеш на мЕстото. Ще те изгоня. Ми, тръгни си. Тръгни си…” Това са думи на българския премиер Бойко Борисов изречени в ефир по националната телевизия. Тулупите са част от българските граждани. Вторият цитат е обръщение на Борисов към журналист по врме на брифинг.
Този високомерно просташки стил на общуване се е превърнал почти в норма в обществото, защото все по-рядко чуваме спокойна човешка реч, красив български език и дори добре стуктурирани и довършени по смисъл изречения. Призивът за грамотно писане в повечето случаи се посреща с упреци „ай, не се втелявай са”.
След като самият министър- председател публично може да си позволи непремерени и непристойни реплики, защо и другите да не могат? Подобен речник и дебелашки маниер от премиера подкопава доверието във всичко, което екипът му върши, дори и когато то да е разумно и необходимо. Този речник превръща и всеки опит за дискусия в социалните мрежи в грозен набор от злобни обиди и евтини шеги. За съжаление те идват и от двете страни – и подкрепящите , и осъждащите протестите нямат очевидно време да обяснят позицията си, затова с лекота мятат остра саркастична реплика и смятат спора за приключен. И пропастта между позициите става все по-огромна и трудно преодолима, а разделението – все по-голямо.
В този протест се преплетоха твърде много фактори. Стана сложно да се обясни кой с кого срещу кого е. Не е и нужно. Защото тук не става дума за дясно и ляво, за червено и синьо. Проблемът не опира само до Радев срещу Борисов, нито пък всички срещу Делян Пеевски и Доган. И привържениците на президента, и тези на Борисов, и тези, които са срещу двамата искат едно – по-добра справедлива и сигурна държава.
Проблемът е морален. Имаме нужда от обединителни стожери, а не от хора, които бъркат управлението с издаването на разпореждания и козируват на европейските лидери на гола глава. Имаме нужда от уравановесени, компететни лидери, които умеят да носят отговорност без да натякват ежечасно на гражданите колко тежко е управленското бреме. Имаме нужда от чисти действия и от нормална, уважителна комуникация помежду си и то спешно, преди да сме допуснали окончателно „глупостта да стане норма, а безумието – разум”.
И тези протести ще минат, и изборите след тях, но ние ще трябва да продължим да живеем заедно и да търсим повече допирните, отколкото разделителните линии помежду си. Затова е добре да мислим преди да говорим и преди да споделим поредния си коментар във Фейсбук – дума кости няма, но кости троши.
