Превод и източник librev.com
Големите кризи имат и големи последици, обикновено непредвидени. Голямата депресия от 1930-те стимулира изолационизма, национализма, фашизма и доведе до избухването на Втората световна война – но освен това и до Новия курс [на президента Рузвелт], издигането на САЩ като глобална суперсила и в крайна сметка деколонизацията. Атентатите от 11 септември предизвикаха две неуспешни американски интервенции, възхода на Иран и новите форми на ислямския радикализъм. Финансовата криза през 2008 г. породи скок в популизма, който доведе до замени на лидерите по целия свят. Бъдещите историци със сигурност ще проследяват сравнително големите ефекти, породени от настоящата пандемия на коронавируса; предизвикателството за нас е да ги видим предварително.
Вече е ясно защо в досегашната борба с кризата някои държави се справят по-добре от други. Има всички основания да смятаме, че тези тенденции ще продължат. И това не е въпрос на конкретния вид режим. Някои демокрации се представиха добре, но други – не; същото важи и за автокрациите. Факторите, обясняващи успешните реакции срещу пандемията, са държавният капацитет, социалното доверие и лидерството. Държавите, които разполагат и с трите – компетентен държавен апарат, правителство, на което гражданите се доверяват, а също и ефективни лидери – се представиха впечатляващо, като успяха да ограничат претърпените щети до поносимия минимум.
Държавите с нефункционални правителства, поляризирани общества или лошо лидерство се справиха зле, а гражданите и икономиките им се оказват изложени и уязвими за последствията от кризата.
Колкото повече научаваме за COVID-19, болестта, причинена от новия коронавирус, толкова повече започва да изглежда, че кризата ще бъде продължителна, че тя ще бъде измервана в години, а не в тримесечия. Вирусът изглежда по-малко смъртоносен, отколкото се страхувахме в началото, но пък е силно заразен и често се предава безсимптомно. Вирусът на Ебола е силно смъртоносен, но се прихваща трудно; жертвите му умират бързо, преди да могат да го предадат. COVID-19 е точно обратното, което означава, че хората са склонни да не го приемат толкова сериозно, колкото би трябвало, и затова той се разпространи широко по целия свят, причинявайки огромен брой смъртни случаи – и ще продължи да го прави. Няма да има момент, в който страните ще могат да обявят победа над болестта; по-вероятно е, че икономиките ще се отварят бавно и предпазливо, при което напредъкът ще се забавя от последващи вълни от инфекции. Надеждите за V-образно възстановяване на икономиката [тоест бърз спад, последван от бързо възстановяване] изглеждат твърде оптимистични. По-вероятно е възстановяването да протече под формата на L-крива с дълга опашка извита нагоре или серия от W-та.
Световната икономика няма да се върне скоро към нещо подобно на състоянието си отпреди COVID.
В икономически план продължителната криза ще означава повече бизнес провали и опустошения за индустрии като търговски центрове, търговски вериги и туризъм. Нивата на пазарната концентрация в американската икономика нарастват непрекъснато от десетилетия насам и пандемията ще усили тази тенденция още повече. Само големите компании с дълбоки джобове ще могат да преодолеят бурята, при което технологичните гиганти ще печелят най-много, тъй като дигиталните взаимодействия между хората стават все по-важни.
Политическите последици могат да бъдат още по-значими. Населението може да бъде призовавано към героични действия на колективна саможертва в продължение на известно време, но не и завинаги. Продължаващата епидемия, съчетана с големи загуби на работни места, продължителна рецесия и безпрецедентно натрупване на дългове, неизбежно ще създаде напрежение, което ще се превърне в политическа обратна реакция – но срещу кого точно, все още не е ясно.
Глобалното разпределение на властта ще продължи да се измества на изток, тъй като в сравнение с Европа или САЩ Източна Азия се справи по-добре с управлението на кризисната ситуация. Въпреки че пандемията произхожда от Китай и Пекин първоначално се опита да я прикрие и допусна широкото ѝ разпространение, Китай вероятно ще спечели от кризата, поне в сравнителен план.
Случи се така, че други правителства също се представиха зле и също се опитаха да прикриват некомпетентността си, при това по-видимо и с още по-смъртоносни последици за своите граждани. Като минимум Пекин успя да си върне контрола над ситуацията и вече преминава към следващото предизвикателство – завръщането на икономиката си към бързо и устойчиво развитие.
От друга страна, реакцията срещу кризата в САЩ беше като минимум нескопосана и в резултат на това престижът на страната спадна изключително много. Америка разполага с държавен апарат с огромен потенциал и в миналото е демонстрирала впечатляващи отговори срещу предишни епидемиологични кризи, но настоящата комбинация от силно поляризирано общество и некомпетентен лидер не позволи на държавата да функционира ефективно. Президентът само усили общественото разделение, вместо да насърчава единството, политизира разпределението на помощите, прехвърли отговорността за вземане на ключови решения върху губернаторите, като същевременно насърчи протестите срещу тях – и то именно, защото положиха усилия за защита на общественото здраве – а освен това атакува международните институции, вместо да ги стимулира. Но светът може да гледа телевизия и така наблюдаваше с удивление бъркотията, докато Китай се постара да направи сравнението между държавните реакции в двете страни възможно най-ясно.
През следващите години пандемията може да доведе до относителен упадък на Съединените щати, продължителна ерозия на либералния международен ред и възраждане на фашизма по целия свят. Но е възможно и тя да доведе до прераждане на либералната демокрация (една система, която многократно е опровергавала скептиците, като е демонстрирала забележителни сили на устойчивост и способност за обновяване). На различни места ще се появяват елементи и от двете алтернативи. За съжаление, освен ако настоящите тенденции не се променят драстично, общата прогноза е сравнително мрачна.
Възход на фашизма?
Песимистичните резултати са лесни за представяне. Национализмът, изолационизмът, ксенофобията и атаките срещу либералния световен ред се усилват вече в продължение на години и тази тенденция само ще се ускори от пандемията. Правителствата в Унгария и Филипините използваха кризата, за да си дадат извънредни правомощия, отдалечавайки се все повече от демокрацията. Много други страни, сред тях Китай, Салвадор и Уганда, предприеха подобни мерки. Пречките срещу свободното движение на хора се появяват навсякъде, включително и в сърцето на Европа; вместо да си сътрудничат конструктивно и за обща полза, страните се обърнаха навътре, караха се едни с други и по правило обвиняваха политическите си съперници за собствените си провали.
Възходът на национализма ще увеличи възможностите за международни конфликти. Лидерите могат да намерят, че препирните с чужденци им предоставят удобни средства за отклоняване на публичното внимание от вътрешните проблеми или да се възползват от пандемията, за да дестабилизират обичайните си противници. Все пак, като се има предвид постоянната стабилизираща сила на ядрените оръжия и общите предизвикателства, пред които са изправени всички основни участници, международни турбуленции са по-малко вероятни от вътрешните сътресения.
Бедните страни с пренаселени градове и слаби системи за обществено здравеопазване ще бъдат най-силно засегнати. Не само социалното дистанциране, но дори и простата хигиена като миенето на ръцете е нещо изключително трудно в страни, където много граждани нямат редовен достъп до чиста вода. И правителствата често влошават нещата, вместо да ги подобряват – независимо дали преднамерено, чрез подбуждане на общото напрежение и подкопаване на социалното сцепление, или чрез проста некомпетентност. Индия, например, увеличи уязвимостта си, като обяви внезапна национална блокада, без да мисли за последствията, които произлизаха от това за десетките милиони от работници-мигранти, живеещи във всеки от големите ѝ градове. Мнозина от тях се върнаха в селските си домове, разпространявайки болестта в цялата страна; след като правителството смени позицията си и започна да ограничава движението, голям брой от тях се озоваха буквално хванати в капан – принудени да останат в градовете без работа, подслон или грижи.
Изселването, причинено от изменението на климата, вече само по себе си беше бавна криза в световния Юг. Пандемията ще засили ефектите от това, като доведе все по-голям брой от хората в развиващите се страни до ръба на оцеляването. А кризата смаза надеждите на стотици милиони хора в бедните страни, които видяха вече определени подобрения в резултат на две десетилетия устойчив икономически растеж. Масовото възмущение ще нарасне, а несбъдването на покачващите се очаквания на гражданите в крайна сметка е класическа рецепта за революция. Отчаяните ще се стремят да мигрират, лидери-демагози ще се възползват от ситуацията, за да вземат властта, корумпирани политици ще се възползват от възможността да откраднат каквото могат, а много правителства ще затегнат режима или ще се сринат. А междувременно една нова вълна от опити за миграция от глобалния юг на север, ще бъде посрещната с дори още по-малко симпатия и нарастваща съпротива, тъй като в момента мигрантите могат да бъдат по-лесно обвинявани за това, че носят със себе си болести и хаос.
И накрая, макар че така наречените черни лебеди (катастрофални събития с непредсказуем характер. Бел. пр.) са по дефиниция непредсказуеми, то появата им изглежда все по-вероятна, колкото по-надалеч се опитва да гледа човек. Пандемиите от миналото винаги са насърчавали апокалиптични видения, култове и нови религии, възникващи от огромните тревоги, причинени от продължителни трудности. Всъщност фашизмът може да се разглежда като такъв култ, произлязъл от насилието и дезорганизацията, породени от Първата световна война. Досега конспиративните теории са процъфтявали най-вече по места като Близкия Изток, където обикновените хора са били перманентно обезсърчени и са смятали, че са лишени от възможности за активна промяна на собствената си съдба. Днес такива теории се ширят в богатите страни, отчасти благодарение на разрушената медийна среда, в резултат на Интернет и социалните медии, и продължаващите трудности най-вероятно ще осигурят богат материал за експлоатация на страховете от страна на популистки демагози.
Или жилава демокрация?
Независимо от това, точно както Голямата депресия доведе не само до появата на фашизма, но и засили либералната демокрация, така и пандемията може да доведе до някои положителни политически резултати. Често в историята са били необходими именно такива огромни външни шокове, за да се изтръгнат от застоя склерозиралите политически системи и да се създадат условия за отдавна необходими структурни реформи. Този исторически модел вероятно ще се появи отново, поне на някои места.
Практическите реалности на справянето с пандемията благоприятстват появата на професионализъм и експертиза; демагогията и некомпетентността са лесно видими. В крайна сметка това би трябвало да доведе до някакъв вид благоприятни селекционни ефекти, тоест възнаграждаване на политиците и правителствата, които се справят добре, и наказване на онези, които се справят зле. Бразилският премиер Жаир Болсонаро, който през последните години последователно обезличаваше демократичните институции на страната си, се опита да блъфира по време на кризата, в резултат на което се оказа изправен пред здравна и социална катастрофа. Руският премиер Владимир Путин в началото се опита да омаловажи значението на пандемията, след това заяви, че Русия я държи под контрол, а сега отново ще трябва да промени посланието си, докато COVID-19 се разпространява из цялата страна. Легитимността на Путин отслабваше още преди кризата и този процес може да се е ускорил от нея.
Пандемията хвърли ярка светлина върху съществуващите институции навсякъде като разкри недостатъците и слабостите им. Разликата между богати и бедни – както хора, така и страни – се задълбочи от кризата и ще се увеличи още по време на евентуалната продължителна икономическа стагнация. Но наред с проблемите, кризата разкри и способността на правителствата да предлагат решения, като използват колективни ресурси.
Постоянното чувство за живот „сами заедно“ би могло да засили социалната солидарност и да задвижи развитието на по-щедри социални програми, точно както всеобщите национални страдания от Първата световна война и Депресията стимулираха растежа на социалните държави през 20-те и 30-те години на миналия век.
Това би могло да сдържи екстремните форми на неолиберализъм, идеологията на свободния пазар, създадена от икономисти от Чикагския университет като Гари Бекер, Милтън Фридман и Джордж Стиглер. През 1980-те години т. нар. Чикагска школа предостави интелектуалната база за политиките на президента на САЩ Роналд Рейгън и британската премиерка Маргарет Тачър, които считаха, че големите правителствени апарати са пречка за икономическия растеж и човешкия напредък. По онова време имаше основателни причини да се намалят много форми на държавна собственост и регулиране. Но при следващото поколение консервативни интелектуалци, особено в САЩ, тези аргументи постепенно се втвърдиха и се превърнаха в либертарианска религия, изпълнена с враждебност към държавните действия.
Като се има предвид значението на решителните правителствени действия за забавяне на пандемията, ще е трудно да се твърди, както го направи Рейгън в първата си встъпителна реч като президент, че „правителството не е решението на нашия проблем; правителството е проблемът.“ Нито пък някой ще бъде в състояние да твърди правдоподобно, че частният сектор и филантропията могат да заместят компетентна държава по време на извънредна ситуация от национален мащаб. През април Джак Дорси, изпълнителният директор на Twitter, обяви, че ще дари 1 милиард долара за помощи, свързани с кризата на COVID-19 – един изключителен акт на благотворителност. Същия месец Конгресът на САЩ отпусна 2,3 билиона долара за помощи за фирми и лица, пострадали от пандемията. Антистатизмът може и да се задържи сред протестиращите, но проучванията сочат, че голяма част от американците се доверяват на съветите на правителствените медицински експерти. Това може да увеличи подкрепата за правителствени намеси при опитите за справяне с други големи социални проблеми.
А в крайна сметка кризата може и да доведе до някакъв вид подновено международно сътрудничество. Докато националните лидери си играят на „кой е виновен“, учените и служителите в системите за обществено здравеопазване по света задълбочават мрежите и връзките помежду си. Ако разпадането на международното сътрудничество доведе до катастрофа и бъде оценено като провал, това може и да доведе до подновен ангажимент към многостранна работа за постигане на общи интереси.
Не хранете прекомерни надежди
Пандемията е глобален политически стрес-тест. Страните със способни, легитимни правителства ще преминат сравнително добре през нея и може би ще проведат реформи, които ще ги направят още по-силни и по-устойчиви, като по този начин улеснят бъдещите им представяния. Държавите със слаб държавен капацитет или с лошо ръководство ще изпаднат в затруднения и стагнация, ако ли не и обедняване и/или нестабилност. Проблемът е в това, че втората група е значително по-голяма от първата.
За съжаление, стрес-тестът се оказа толкова тежък, че е много малко вероятно да премине скоро. За да се справят успешно с началните етапи на кризата, страните се нуждаеха не само от способни държавни управления и адекватни ресурси, но и от голям социален консенсус и компетентни лидери, които да вдъхват доверие. Тази потребност беше удовлетворена в Южна Корея, която делегира управлението на епидемията на професионална здравна бюрокрация, а също и в Германия на Ангела Меркел. Много по-чести обаче бяха случаите, при които правителствата се оказваха некомпетентни по един или друг начин. И тъй като останалата част от кризата също ще бъде трудна за овладяване, тези национални тенденции вероятно ще продължат – нещо, което не дава основания за някакъв по-широк оптимизъм.
Друга причина за песимизъм е, че положителните сценарии предполагат някакъв рационален публичен дискурс и способност за групово учене. Но връзката между технократичната експертиза и публичната политика е по-слаба днес, отколкото в миналото, когато елитите държаха в ръцете си повече власт. Демократизацията на властта, поставена в ход от дигиталната революция, изравни когнитивните йерархии, заедно с други такива, и в наши дни вземането на политически решения нерядко се задвижва от неща като брътвежи, превърнати в оръжие. Това едва ли е идеална среда за някакво конструктивно, колективно самоизследване и някои политически единици могат да останат ирационални по-дълго, отколкото да останат платежоспособни.
Най-голямата променлива са САЩ. Уникалното нещастие на страната в този исторически момент беше, че начело стоеше най-некомпетентният и разделителен лидер в съвременната ѝ история, а начинът му на управление не се промени под натиска. След като вече беше прекарал по-голямата част от мандата си във война с държавата, която оглавява, той не успя да я впрегне ефективно в работа, когато ситуацията го изискваше. След като прецени, че политическият му капитал е обслужван най-добре от демонстрации на конфронтация и ярост, а не от усилия за постигане на национално единство, той използва кризата, за да води политически битки и да увеличава социалните разцепления. За слабото американско представяне по време на пандемията има няколко причини, но най-значимата от тях е националният лидер, който не можеше да ръководи.
Ако през ноември президентът получи втори мандат, то шансовете за по-широко възобновяване на демокрацията или на либералния международен ред ще спаднат. Какъвто и да е резултатът от изборите обаче, дълбоката поляризация на САЩ вероятно ще си остане. Провеждането на избори по време на пандемия ще бъде трудно, а за недоволните губещи ще има множество стимули да оспорват легитимността им. Но дори и ако демократите биха спечелили и Белия дом, и двете камари на Конгреса, те биха наследили една държава, поставена на колене. Необходимостта от решителни действия ще се сблъска с планината от дългове и твърдата съпротива на опозицията. Националните и международните институции ще бъдат слаби и омаломощени след множеството години на малтретиране, и ще са нужни години за възстановяването им – ако това все още е възможно.
След отминаването на най-спешната и трагична фаза на кризата днес светът преминава във фаза на дълго, потискащо напрежение. В крайна сметка той разбира се ще излезе от нея – някои страни по-бързо от други. Насилствените глобални конвулсии са малко вероятни, а демокрацията, капитализмът и Съединените щати вече многократно са се оказвали способни на трансформация и адаптация. Но за да направят това и днес, те ще трябва да измислят нещо напълно ново.
Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Понастоящем той е професор по международна политическа икономия в университета Джон Хопкинс в Балтимор, Мериленд. Фукуяма е най-добре познат като автор на Краят на историята и последният човек, в която защищава тезата, че историческото развитие на човечеството като борба на идеологии до голяма степен е приключило с края на Студената война и победата на либералните демокрации над комунизма. Той предсказва евентуалната победа на политическия и икономически либерализъм в целия свят.