Разказът „Щастливец“ на Христина Въчева е получил Отличителен знак и първа награда в раздел „Проза“ в тазгодишното издание на Литературния конкурс за авторски художествено майсторство на българите в Хамбург
Вратата хлопна и едно малко създание с потъмняло от слънцето лице, с големи и черни като угар очи се шмугна бързо в стаята.
– Дядо! – отрониха се като бисери от детските уста плахите думи. Хвана старата, набръчкана от времето ръка, и я притисна бързо към бузата си. В тази неочаквана милувка имаше толкова неизказана обич. Особена топлина се разливаше по тялото му и душата му грейваше, щом влезеше Катерина в стаята му…
Ала сега старецът не помръдваше, лежеше безмълвно, и мислите му го отнасяха като буйна река надалеч. Тъгуваше за първата си изгора, неговата Злата, дето му пристана после. Отдавна се беше преселила тя на оня свят. Откакто загубиха Стоян, осемнадесетгодишния син, надеждата на рода, сякаш черна сила сграбчи сърцето ѝ, топеше се, крееше ден след ден и два месеца по-късно замина при него… Още виждаше лицето ѝ, бяло като сняг посред зиме, нежно, обградено с къдрави тъмни коси, заплетени палаво назад. А очите ѝ като антрацит светеха. Красивата ѝ като слънчев изгрев усмивка, смущаваше нежно сърцето му. Тиха като есенна река тя подслаждаше живота му и тялото му, младо и стройно, се изпълваше със сила, a душата му пееше.
– Дядо ! – побутна го някой нежно…
Беше Катерина, малката му внучка. На големия син, Делчо. Приличаше той на майка си – усмихнат и ласкав, с мека като памук душа. И внучката бе наследила от тяхната мека и привлекателна сила. Нищо не можеше да ѝ откаже. За нея живееше той сега, с нейния смях посрещаше изгрева, с нейната обич го изпращаше. Особена връзка имаше между тях. Тя бе мехлем за душата му, Осемгодишна, припкаше край него като малка козичка и мира му не даваше. И каква беше тази нейна енергия? Отде извираше?… И въпроси, въпроси…Бързаше да порасне, да открие света. Току стане сутрин рано и дотичваше при него:
– Прочети ми пак приказка, бе дядо, за оная, Пепеляшка, дето тръгнал да я търси принца, с кристалната пантофка… На нея разказваше той и други приказки. За преживения ужас през 1913, насилствено прогонени от родните огнища на тракийската земя от кръвожадните турци и башибозуци. Търсеха спасение в горната земя. Този спомен се беше вкопчил като пиявица в него и не му даваше спокойствие. А и как да го забрави, нали беше белязал детството му с черни цветове, беше стиснал като в обръч целия му живот. Тогава остана без баща, загуби и братята си. Тих и затворен, преживял няколко разорения на тракийските българи, загубил скъпи на сърцето си хора, той дълго и мълчаливо затваряше вратата към себе си.
Случи се в ранната есен на 1913 – заразказва дядо. Спомените му възкресяваха жесток епизод от голямата трагедия на обезбългаряването на Източна Тракия. Една историческа трагедия, окървавила сърцата и паметта на оцелелите българи от Беломорието. Като отворена рана зееше кървавата драма на Булгаркьой, оживяваше във факти и събития… Малка бе внучката му, но истината за онези мрачни времена трябваше да се знае, убеден беше той. Този спомен беше заседнал като рибя кост на гърлото му и не му даваше покой. Чиста и свята, тази мисъл бе за него като задължение към паметта на българите от Беломорска Тракия, познали в пътя си огъня, ужаса и смъртта. Мисъл за бъдещето. В нея, в Катерина виждаше той бъдещето. Тя трябваше да познава своите корени, да знае през какво са преминали и как са устоявали в борбата си родната земя. Та какво е народ без минало? И нали в него е заложена светлината на бъдещето – мислеше старецът? А и кой можеше да оспорва правото на тези кротки българи да защитят земята си, родната? Тази дето ги хранеше и даряваше с 2-3 реколти годишно. Топлият и благоприятен климат, двата сезона – зима и лято, близостта до Бяло и Мраморно море, водното богатство на Марица, Тунджа и Арда, топлата прегръдка на Родопа от север, всичко това правеше тази земя райска. И синьото небе над тях изпълнено със звезди, което даваше полет на мисълта им. Бог им бе отредил най-хубавата земя край Беломорието… И колчем заговаряше за онази кървава вакханалия, сълзите потичаха от очите му и оросяваха като суха нива старческото лице…
– Недей бе, дядо, я виж какво слънце е изгряло, ябълките жужат от пчелички, да идем при тях – казваше тя и изтриваше нежно сълзите на дядо си…
„Ябълките“ бяха малката градина на 30 метра от къщата. Двукатна, тя грееше като млада невеста в новата си червена премяна, украсена с две големи тераси. Колко се гордееше тогава старецът! Парите ги беше кътал цял живот левче по левче, за да купи на двамата си сина къща – заедно да живеят в града, под един покрив. Нали са братя, та да си помагат, за добро и за лошо. Така мислеше той и се радваше на добрите отношения между тях.
Незнайни ръце бяха засадили 15-20 ябълкови дръвчета, нагъсто и когато цъфтяха напролет, приличаха на бял облак – нагизден по сватбарски, слязъл на земята. Обичаше той тези разходки с внучката. Напомняха му на неговото село. Сядаха на големия камък от единия край на градината и наблюдаваха това пиршество на живата природа. Пчелите жужаха в своя работен танц и опрашваха нежните цветове. И му ставаше хубаво. Та нали сам Бог бе създал тази магия за него, за другите… И на сърцето му ставаше по-леко…
– И да знаеш, чедо! – поучаваше дядото своята внучка – няма по-голям хаир от това да сториш добро. Ръка да подадеш на бедния и болния. Прошка да поискаш за грешката, дето си сторил, прошка да дадеш някому. Че тя, прошката, е като да изцериш раната, дето е в сърцето ти и да намериш Божията светлина у всеки, да се съединиш с Духа и да се доближиш отново до Бога, от когото си се отдалечил. Че той, нашият небесен баща, всичко вижда, той дава, той отнема…. В този ред на мисли, минаваха дните им.
Ала имаше в градината едно дърво по-младо от другите, по-късно посято. Безспорна беше неговата красота. Стъблото му изправено като мъдър стопанин, а короната му – царствено разперена, сякаш измерваше нови светове. Денем в клоните му танцуваше слънцето и огряваше с хубостта си земята. То радваше сърцето му, благодат – за очите и за душата му. И птиците, и пчеличките сякаш го ухажваха повече от другите дървета. Спущаха се към него, извиваха светла песен и танц и отлитаха щастливи, а неговата хубост грееше. Ала задухаше ли пролетния вятър, ябълката сякаш оживяваше.
И нея виждаше тогава той, Злата, обичаната от него девойка и жена. И се върна назад… Когато я видя за първи път на хорото. Сякаш гръм го тресна. И подскочи сърцето му, заигра с друг ритъм. Обля го топла струя светлина. Навярно това бе онова, което хората наричат влюбване, първа любов. “Веднъж да я грабна, веднъж да влезе в нашата къща“. Тая мисъл мира не му даваше. Погледът му обхождаше хорото, два, че и три пъти и пак на нея се спираше. Беше виждал и други красиви моми, ала тази.. Каква беше тази хубост, дето го привличаше тъй неудържимо? Босилковите ѝ клепки трепкаха над тъмните ѝ като черна нощ очи, дългите ѝ плитки сплетени на главата стояха немирни, сякаш викаха „Хвани ме!“ А снагата ѝ – млада бреза, неокършена, сякаш го подканяше… Погледнеше ли я, бузите ѝ заруменяваха в свенлива омая. И тя усещаше, че нещо ново и непознато я влече към тоя другоселец. Прочете го в очите ѝ.
Окъсня в оная нощ. Дълъг път го чакаше, ала в мисли за нея не разбра кога мина бърчинката и схлупените къщи на селото с мъждукащи светлини се показаха като изплашени сенки. Луната светеше отгоре, сякаш му се радваше и одобряваше онова, което се случваше с него. А звездите тази вечер бяха толкова едри и ярки, как не беше ги забелязал досега? Намигаха му и те съучастнически.
– Сине, пак си ходил на събора в Дрангово? Че няма ли за тебе моми в наше село, бе сине?! – гълчеше го майка му, ала майчинският инстинкт ѝ подсказваше, че нейното момче вече е порасло.
– Има, мамо, има. Ала няма тука такава. На сърце ми е легнала една. Веднъж да дойде в нашия дом, че да огрее тази тъмна къща, че да се разсипе смехът ѝ като дребен маргарит по стените… Тя ще е мамо. Друга не искам – каза с тиха категоричност младия момък и нежно прегърна маѝка си. Щом я видях и разбрах. Нея ми е отредила съдбата…
– Сине, каква хубавица си ми довел. Че тя и душата ѝ златна, не само името ѝ… Все да помогне, добро да стори. Ала я виж как бели картофите – сякаш е родена в чорбаджийски дом. Ще я науча аз тънко да бели, фино да отделя кората от картофеното тяло. А откак е станала и хляба замесила, че и пилетата прикъткала с просо. А как им говори, сякаш пее гласът ѝ .И на агнетата объркала сено с брашно…
–Обичат я, мамо, всички ѝ се радват! Да си остане днес в къщи. Не е за нивата тя. Че може всеки ден вече да роди. Мила ми е, пък то работа в къщи колкото искаш, край няма.
–Тъй да бъде, сине! – каза майка му и погледна с обич наедрялата си снаха…
Каква радост беше, когато разбра Злата, че ще си имат рожба… Син искаше той, мерак му беше, наследник чакаше… И сякаш Бог чу молитвата на Марко. Син, заченат с много любов и нежност. Като дива роза, уханна и нежна разцъфтя снагата ѝ. Наля се лицето на младата невеста, изпълни се с руменина, радваше сърцето му като я гледаше…
Късно следобед започнаха родилните болки на младата невеста. Повикаха две баби да изродят детето за по-сигурно. Малкият изплака силно, за да напомни, че идва на белия свят, сякаш казваше “тук съм, не се тревожете“. И роди тя едно момченце – капка. Лицето му бяло като прясно сирене, грееше доволно, на главичката – няколко тъмни кичура като ореол, довършваха този мил образ. Беше едро, гледано дете. Метнаха му бархетена дрешка, сложиха го на гърдата на майката и то лакомо засука, а няколко минути по-късно успокоено заспа. Успокоиха се и възрастните покрай него.
– Нали искаше син да ти родя? Одрал ти е кожата, хубавец и лакомник като тебе – разнежи се Злата на своя любим, а той младият баща грееше от радост и умиление…
Младата невеста и майка се взираше в правилните и все още неоформени черти на своето чедо. Сърцето ѝ трептеше, харесваше ѝ да бъде майка и любима. Промени се тя, една кадифена мекота на характера и на движенията ѝ, просветляваше същността ѝ отвътре. Първата рожба-мъжка, жадувана, чакана! Та нима можеше да се обясни с думи такова щастие! Душата ѝ пееше от радост, усещаше прилив на нова енергия. Има ли по-голямо щастие от това да видиш своето продължение в друг живот. Сега разбираше каква голяма отговорност бе легнала на раменете ѝ, на нейните, и на любимия ѝ мъж.Да му осигурят дом, да го възпитат, да бъдат негов пример… Кърмата ѝ беше богата, маслена и бебето бързо наддаваше. Кротък и усмихнат малкият Стоян приличаше по нрав на баща си. Неусетно дойде и първата дума „мама“, а след това и другите като броеница от светлина… Първото зъбче… Каква радост беше! Проходи бързо и все вървеше подире ѝ и се радваше на животинките в обора. Попиваше нейната обич към тях. Удивляваха го пеперудите, дето кацаха на цветята в двора, гълъбите, които прелитаха над тях. А когато на ръчичката му за първи път кацна калинка, целият грейна и сърцето му се отвари за нова светлина. Дойдеше ли време за приспиване, Злата му запяваше песен, народна, тракийска. Нежна и драматична, тя успокояваше детето и скоро то се отпускаше в ръцете ѝ. Така изминаха няколко години в радост и труд.
Роди Злата още двама сина, напълни се къщата с детска глъч и радост. Ала Стоян сякаш по ѝ легна на сърце. Един такъв умен, с очи сини като метличина, с нежна и чувствителна душа, с отворени за света сетива… И стана той ученик… Ала и там се отличаваше сред другите. Отворен за светлината на знанието, дружелюбен и открит, той помагаше на своите другарчета, радваше всички в къщата и изпълваше с радост душите им. Училището беше неговата вселена, тази която го омагьосваше, научи го да отличава доброто от злото, караше го да търси красивото и доброто, тази, която откриваше тайните на живота. Всъщност този процес на ограмотяване бе започнал много по-рано. Още в къщи с приказките и разказите, които майка му разказваше, и за които дълго след това говореха. Често го виждаха с книга в ръката. Лицето му, вглъбено и съсредоточено, излъчваше особена светлина. Самият той умееше да разказва интересни истории, а те го слушаха и лицата им преливаха от щастие. И на сърцата им ставаше по-светло…
Не беше от най-първите на нивата, когато идваше да помага в селската работа. Нежен и крехък, Стоян се задъхваше понякога и това тревожеше майчиното сърце. И сякаш предчувствайки нещо смътно и тревожно, майката пазеше сина си, не му даваше да ходи често на нивата. Тоя ден Стоян бе дошъл да помогне на баща си. И тогава се случи най-страшното.
Беше есен. Дърветата в златната си премяна очакваха милувката на дъжда, който все не идваше. Разположена на високия склон, сплъстена и засъхнала, нивата чакаше да бъде изорана. Ралото, дървено и примитивно, трудно пореше сухата земя. Оставаха само два реда. Още един напън и неочаквано Стоян се свлече безжизнен на земята… Какво бе повалило този млад бор, с тази кротка и ранима душа, така и не се разбра. А и докторите объркано мълчаха. А нима Господ не се нуждаае от такава доброта – успокояваше Марко своята невеста, сякаш търсеше мехлем за раната, която така и не зарасна…
…
– Дядо! – една детска ръка го обгърна с нежност, ала от изнуреното му тяло се отдели друго ефирно полупрозрачно тяло и полетя към небето. Старецът вече пътуваше, там някъде в чистите небеса видя Стоян и Злата, майка си, братята си… Една нежна усмивка озари лицето му и му придаде ореол на щастливец.
Най-после бяха заедно…
Христина Недялкова Въчева е поетеса и журналист на свободна практика в Хамбург.
Родена е в България в град Кърджали. Завършила е Българска филология във Великотърновския университет. Многогодишен преподавател по български език и литература в България. Има редица публикации и отличия.
От 5 години живее и работи в Хамбург. През тези години има три издадени книги с лирика от различни български издателства: „Усмихнати небеса“ (2016) „Изворен звън“ (2017) и „Родопа, люлка за сърцето ми“ (2019), четвъртата – „Светлина от миналото“, е под печат. Нейни стихове са отпечатани във в-к „България СЕГА “ – вестник на българите в САЩ и Канада (2020). Работи известно време като преподавател по литература в Българското училище в Хамбург. В момента е журналист на свободна практика и популяризира българската култура и духовност в българските медии. Сътрудничи на в.“Стандарт“, в. „Нов живот“ и други. Публикува свои стихове и репортажи в различни литературни сайтове.
Член е на Клуба на българските жени и семейства от 2016 година. Редовно участвува в проявите на неговата група „Литература“. През 2017/18 е награждавана от Клуба на българските жени и семейства за художественото майсторство и гражданска позиция на нейни поетични произведения, а през 2018/29 – майсторска журналистическа дейност с инициативни документално–художествени репортажи в подкрепа на културни прояви дейност на българите в Хамбург.
В момента нейното произведение „Послание за размисъл“ (Nachricht zur Reflexion) е прието от Съюза на писателите в Хамбург (HAV) да участва в Антология Аnthologie „Bleiben sie gesund“ на автори, написали литературни произведения по време на пандемията.
Разказът „Щастливец“ е успешен опит на поетесата да навлезе в ново поприще – българския разказ. С него тя се представи и получи Отличителен знак и първа награда в раздел „Проза“ в тазгодишното издание на Литературния конкурс за авторски художествено майсторство на българите в Хамбург със значително обществено значение /ежегоден, учреден на 3 март 2006/ с решение на Комисията на конкурса и от широко обществено обсъждане сред българите в Хамбург. Въпреки условията на пандемия и строги ограничения, високата награда бе връчена в Хамбург на г–жа Въчева от председателя на Комисията на конкурса д–р Емилия Юкер на празника на българската просвета и култура 24 май за отбелязване на празника, уважение към авторите и обявяване на отличията в конкурса.
