Текст Диана Пиперова, екскурзовод
Предишната разходка завършихме пред Виенската държавна опера. Намираме се на Рингщрасе, която следва приблизително линията на някогашните крепостни укрепления. След разрушаването им се отворили парцели за застрояване, а със събраните средства от продажбата им императорът наредил да се създаде фонд за разширение на Виена. Именно от този фонд финансирали строителството на всички обществени сгради по Рингщрасе, от които първата била Дворцовата опера, открита на 25-ти май 1869 г. Старата се намирала приблизително на мястото на днешния хотел „Сахер“.
Конкурса спечелил архитектурният тандем Едуард ван дер Нюл и неговият близък приятел Аугуст Зикард фон Зикардсбург. Творческото им мото за операта било (в свободен превод): „Човек предполага, Бог разполага“. Ако са знаели колко вярно ще се окаже…
Още по време на строителството на операта се надигнала вълна от критики. Наричали новостроящата се сграда „потъналия сандък“ заради (временната) разлика в нивото с булеварда или „Кьониггрец на изкуството“ (1866 г., едно от най-големите военни поражения на Австрия). Едва ли това е единствената причина за последвалите драматични събития, но факт е, че и двамата архитекти не доживели откриването ѝ (Едуард ван дер Нюл се обесил, а тежко болният Зигхардсбург умрял около два месеца след него).
При избора на творба за откриването ѝ също имало бурни дебати. За виенчани една единствена била достойна – „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Изведнъж се заговорило за операта „Армида“ на Глук. В крайна сметка бил намерен компромис – „Дон Жуан“ на любимия им Моцарт. Започнала трагично, историята се погрижила и за занимателни случки. Например, в началото докарвали под строй 300 войника да топлят няколко часа с телата си залата. Или пък – Рихард Вагнер, поставяйки „Пръстена на нибелунгите“, държал на сцената непременно да има живи черни коне. Понеже било проблем да ги доставят, той се съгласил на компромис – да ги боядисват преди представление.
Придирчивите виенчани пък не одобрили двойката крилати коне на фасадата, изглеждали им твърде масивни. Общественото мнение във Виена е особена сила. Свалили за претапяне пегасите и яздещите ги музи. Но един американец от австрийски произход ги купил и до ден днешен те стоят пред Кметството на град Филаделфия.
Споровете отдавна са в историята и за виенчани операта е неоспорима ценност. В нея са работили плеяда талантливи директори, диригенти и изпълнители, които са я издигнали до световна слава. Някои от тях, като композиторът Густав Малер и диригентът Херберт фон Караян са я революционизирали с идеите си. Както всичко ново те често срещали отявлена съпротива. Да бъдеш на тази сцена винаги е било огромна чест. Фактът, че е трудно да изброим всички големи гласове на България, които са пели на нея и са били бурно аплодирани, ни кара да сме особено горди като българи.
105 години от рождението на българското сопрано Люба Велич – камерзингерин на Виенската опера
Нека отдадем почит на двама от тях, които са по-малко известни в България. Люба Величкова, позната като Люба Велич (1913-1996), е била боготворена от публиката и обявена за най-добрата „Саломе“ на всички времена. Пяла пред самия композитор, Рихард Щраус, на неговата 80-годишнина. Другото по-малко известно име е Тодор Мазаров (1905-1975). Колко високо трябва да е бил оценен талантът му, за да му разрешат в началото да пее на български, докато научи немски.
Голямото изпитание в историята на операта е бомбардировката на 12-и март 1945 г. Тогава щастие в нещастието е, че оцелява фасадата с балкона-лоджия. Пожарът спира до „Чаения салон“ на императора, толкова разкошен, че все понечвам да го нарека „Златния“. Залата и сцената били в развалини. Десет години виенчани възстановявали любимата си опера. Повторното ѝ откриване е било на 5-и ноември 1955 г. с операта „Фиделио“, единствената опера на Бетховен. Билетът струвал колкото половин-годишния доход на работник и всички с удоволствие го платили.
Новата зрителска зала е за 1 709 седящи и 567 правостоящи места. Формата ѝ наподобява подкова, подобно на предишната. Сцената е два пъти по-голяма от нея, с височина 16 етажа от подземията до тавана и е оборудвана с най-модерна техника. Персоналът на операта наброява 950 човека, от които 30 диригента, 60 членове на ансамбъла, хор, балет и сценични работници. Всичко функционира безотказно като един смазан механизъм. Всяка вечер се играе различно представление или годишно около 60 заглавия, приблизително една четвърт от тях – балет. В Операта, естествено, се изпълняват само опера и балет, единственото изключение е оперетата „Прилепът“ на Йохан Щраус-син и то само в навечерието на Нова година. Натовареността на местата е 99,1 % по последни данни. Билетите за най-скъпите места надхвърлят 250 € (макар че има и билети от 3 и 4 евро за правостоящи) и въпреки това операта покрива около 46% от разходите си, останалото дотира държавата.
Баловете – петият сезон в календара на виенчани
Виенската държавна опера е позната по света и с едно светско събитие – виенския бал. Той е Бал на операта, на дебютантите, но и бал на Републиката. Публиката е съответно отбрана. Но всъщност всеки, който обича валса, осигурил си е бален тоалет и навреме си е купил билет (315 €), може да го съпреживее.
Заобикаляме Операта и пътьом минаваме покрай големите порти, през които влизат камионите с декорите. Озоваваме се срещу друга забележителност – хотел „Сахер“. Веднага се сещаме за тортата „Сахер“. За нея виенчани казват, че пазят тайната на рецептата ѝ по-строго, отколкото американците тайната на „Кока-кола“. Измислил я един 16-годишен чирак. Годината била 1832, Франц Сахер (1816-1907) учел втора година занаята, когато канцлерът Метерних (1773-1859) трябвало да посреща държавни гости, а майстор-сладкарят бил болен. Метерних възложил задачата на младия Франц, като помахал с пръст и казал: “Внимавай да не ме посрамиш тази вечер“. Или поне такава история е стигнала до нас. Младокът със сигурност не го е изложил. Ако искате да се похвалите, че сте яли оригиналната ръчно приготвена торта, единственото правилно място е сладкарницата на хотела. Ако искате съвет от една почти виенчанка, поръчайте си я с разбита сметана (тя във Виена никога не е подсладена), за да балансирате вкуса. За кафето да не говорим, то е превъзходно.
Историите, които се въртят около известния хотел са многобройни. Особено за един от ерцхерцозите – „хубавия Ото“ (1865-1906), баща на последния император Карл I (1887-1922). Безспорно привлекателен на външен вид, той бил по-известен с оргиите и многобройните си скандали. За него се разказва, че го видели в хотела да се клатушка само по сабя и орден на Златното руно, за малко да попадне в прегръдките на съпругата на английския посланик. Много колоритна била и Ана Сахер (1859-1930), снаха на откривателя на емблематичната виенска торта. След смъртта на съпруга си тя, дъщерята на месар, поела управлението на хотела (построен 1876 г.) и го направила любим на виенския хайлайф. Действала с енергичност и замах. Сама бродирала върху платнена салфетка автографите на видните гости на „Сахер“. Останала в спомените на виенчани с ексцентричния си начин на живот, пурите и малките кученца френски булдог, които дори сама развъждала.
Зад ъгъла на хотел „Сахер“ е кафе „Моцарт“, типично виенско като стил и атмосфера. Нарича се така, защото до 1953 г. пред него се е намирал паметникът на Моцарт (днес е в Дворцовата градина, Burggarten).
Срещу кафенето е „Албертина“, дворец и галерия с една от най-големите графични колекции в света – около 60 хил. оригинални рисунки и над 950 хил. графики, гравюри, литографии и пр. Безспорно перлата в короната е „Полският заек“ на Албрехт Дюрер (1471-1528). Късметлии са тези, които успеят да видят оригинала на над 500 години, защото го изваждат от трезора много рядко по специални поводи. Виенчани и гости на Виена се възползваха скоро от такава възможност по време на изложба на Дюрер.
„Албертина“ носи името на любим зет на Мария Терезия и голям ценител на изкуството – принц Алберт Казимир фон Заксен – Тешен (1738-1822), чиито колекции са в основата на известната галерия. Дворецът започва историята си всъщност преди Алберт с една младежка авантюра.
Албертина – историята на известния музей
Двама приятели, португалският благородник Емануел Телес да Силва конде де Тарука (1691-1771) и синът на португалския крал напуснали на своя глава страната, в последствие кралят приел обратно „блудния си син“, но не и графа. В Австрия той се издигнал до съветник на Мария Терезия. Благодарение на нея, която го ценяла много, получил възможността да построи дворец и да живее в него. През годините обитателите му се сменяли и тук изживявали своите радости, любови и понякога трагедии. На паметника пред Албертина е изобразен пълководец, той е внук на онзи принц Алберт, дал името на галерията.
Конникът гледа към площада, на който се издига паметник от няколко гранитни групи. На негово място до войната е имало скъпа кооперация – Филипхоф. Подземията й се смятали за едно от най-сигурните бомбоубежища. При голямата бомбардировка на 12-ти март 1945 г. паднала бомба, под чиито разрушения останали над 300 загинали. Паметникът на известния скулптор Алфред Хръдличка (1928-2009) е посветен на жертвите на войните, съпротивата и холокоста, но и на хората, останали завинаги погребани на този площад.
Продължението следва.
Диана Пип
ерова е професионален екскурзовод, създател на страницата „Това е Виена“ във Фейсбук и вече повече от пет години гид на разходките „Непознатата Виена„, организирани от блога на българите в Австрия „Меланж Булгарен“.
За контакти ТУК
________________
Още по темата:
Непознатата Виена: Виртуална разходка от Карлсплац към Кертнерщрасе
Непознатата Виена: Виртуална разходка от двореца „Кобург“ до площад „Шварценберг“
Непознатата Виена: Виртуална разходка от канала на Дунава до Щатпарк
Непознатата Виена: Виртуална разходка от хълма Каленберг до Рингщрасе
Непознатата Виена: Виртуална разходка из къщата на Хундертвасер и Пратера
