За музейната стойност на живота по време на пандемия
Текст Жанина Драгостинова
Назаем от Артакция
Седмица след обявяването на извънредното положение във връзка с ковид-19 (в австрийски вариант буквално преведено звучи повече като „аварийна ситуация“), няколко музеи от различни градове на Австрия се обърнаха към гражданите с молба да „запечатат“ извънредните дни в снимки и текстове. Някъде някакви много предвидливи хора бързаха да превърнат настоящето в минало, вкарвайки го във вид, употребим в бъдещето. Може би музейните експерти се надяваха, че като придадат на нашето „днес“ музейна стойност, то, прошнуровано и пронумеровано, тутакси ще ни отърве от себе си и ще остане „вчера“. Може би, заснети и разказани, дните изтичат по-бързо и извънредността постепенно омеква, разтапя се, докато накрая съвсем изчезне.
Хора с пакети тоалетна хартия по улиците. Празни рафтове в магазини. Пусти улици. Заключени паркове. Детски площадки, заградени с полицейски бяло-червени ленти. Клипове на ръкопляскащи хора по балконите в 18 ч. Това са част от запечатаните изображения.
И докато издателствата свиваха производството си, а писателите почнаха да се оплакват от липса на четения, с които обикновено се издържат, интернет-платформата story.опе, собственост на старт-ъп от Залцбург, на която непрофесионални автори споделят документалните си истории в размер на 2500 знака, се сдоби с неочаквана популярност. Кратките истории се пишеха и четяха с неподозирана бързина. Звезда на платформата се превърна някоя си Соня Шиф, по професия гледачка на възрастни хора. На 14 март Соня Шиф помества в story.one кратък текст със заглавие „Корона – нищо вече няма да е като преди“ и излиза да прекопае цветните лехи в градината си. Два часа по-късно, когато надниква в платформата, историята й прочетена от 60 000 души. Междувременно четенията са надхвърлили 2 милиона, текстът е споделен няколко хиляди пъти. Месец по-късно 12 разкази с тема ковид-19 са издадени от собствениците на платформата като книга. Свидетелските показания за извънредните дни са запечатани в думи.
Увлечена от призива за картотекиране, се опитвам да подредя собствените си спомени. В края на февруари бях сред журналистите на 70-я кинофестивал в Берлин. Според тогавашната ситуация Берлинале щеше да влезе в историята с новото си ръководство, за първи път двама, за първи път мъж и жена, за първи път програмата с нова секция за арт-търсения… Погледнато днес Берлинале май ще се запомни като първият и единствен проведен фестивал от категория „А“ за годината.
8 март. Завързвам мартеничката си на цъфнало дърво.
13 март. Хората разграбват консерви, брашно и мая от магазините. Вътрешно им се смея. Имам опит от соца и 90-те и знам, че три консерви повече нищо не помагат. А в брашното се завъждат гъгрици и накрая се изхвърля. На другия ден все пак и аз се поддавам на общото желание за трупане на запаси и грабвам последните 3 пакета спагети, изпреварвайки протегнатата към тях ръка на друг клиент. Усмихвам му се и гордо се запътвам към касата. Сирене, мляко, яйца има в изобилие, както плодове и зеленчуци. Колебая се дали да не взема повечко банани. Отказвам се.
18 март. Имам билет за балетна постановка в операта. Ден по-рано получавам мейл, че всички представления се отлагат и ще ми върнат парите. Няколко седмици по-късно действително ги връщат.
Към края на март получавам съобщение за отменен полет от самолетната компания, с която трябваше да летя през април до София. Ще ми дадат ваучер за билет някога си. Съобщението е едновременно оптимистично и объркващо – парите не се губят, но неизвестността потиска.
30 март. Телевизията излъчва обръщение на шефа на националната банка на Австрия към пенсионерите. Човекът моли възрастните хора на 1 април да не се скупчват в клоновете на банките за пенсиите си. И да внимават на кого подписват пълномощно. Не съм предполагала, че има австрийски пенсионери, които си получават пенсиите кеш от банките.
В началото на април правя първата по-дълга разходка из града, различна от отиване до магазина и до аптеката. Не съм сигурна дали ми е разрешено, но все пак тръгвам. Леле, колко много полицаи! Сигурно и преди ги е имало, но са били скрити в тълпата. Сега тя, тълпата, се е разцепила на отделни сегменти, които сякаш не принадлежат един към друг. Полицаите вървят по една линия, колоездачите по друга, забързани по единично хора – по трета, майки с деца – четвърта… Отделните линии правят всичко възможно да се кривят в заврънкулки и в никакъв случай да не се пресичат. Стигам до катедралата „Св. Стефан“. Там, където обикновено е пълно с туристи и облечени като Моцарт младежи, нахално натикващи ти билети за концерти, има само хора в спортни дрехи. Повечето със слушалки в ушите. Сякаш не се виждат един друг, всеки тича в своята посока с отсъстващ вид. Мъже, жени, пораснали деца… бягат. Навън са поради една от четирите разрешени причини за напускане на дома: спорт. И те като полицаите вероятно и преди са съществували, сега обаче са откъснати от обичайното множество на площада, чиято картина се разпаднала. Не е ясно дали съставките й са махнати една по една, за да се стигне до тази празнота, или тепърва ще се добавят, за да се получи пълния образ.
Усещането, че присъствам на историческо събитие, става все по-силно. Към видените по телевизията или в пресата снимки на празни площади се прибавя и гледката на живо пред очите ми. Досега си мислех, че „моето“ историческо време са събитията от зимата 1989/90. Само че тогава площадите на Източна Европа бяха пълни. Блъскахме се едни в други, скачахме, скандирахме, подавахме си чаши със сгряващ чай, в Прага почнаха да дрънкат с ключовете, дрънкахме и ние в София, някъде запалиха свещи и ние също вдигнахме високо нашите, около мавзолея се правеха на т.нар. „нощни бдения“… Множеството наоколо, допрените едно до друго рамене даваха не само топлина, но и чувството за сила, за непобедимост дори, за историческа победа, за надежда и вяра, че бъдещето най-после ще е по-добро. Днешното историческо време е точно обратното на предишното. Колкото по-далече заставаш от ближния си, толкова по-сигурно ще е твоето и неговото бъдеще. Лозунгът е „Отделно заедно“. В мисълта, че така постъпват не само в един географски регион, а по целия, ама съвсем по целия свят (в известен смисъл дори и в Швеция) поражда приятната тръпка на парадокса, че еднаквото действие всъщност е уникалност. А пък в един живот да ти случат две „исторически“ събития, си е направо късмет.
Празнотата в центъра на Виена се подчертава от наличието на отделни фигури, които иначе никога не биха се набили на очи. Младеж с видимо имигрантски произход плиска сапунена вода по цокъла на една от имперските сгради. После старателно с четка изчиства следите от кучешко препикаване. Момчето вероятно е щастливо, че в тази ситуация на безработица е запазило своята заетост. Кучетата имат право да излизат и съответно да препикават сградите.
Срещу миещото кучешките следи момче на улица „Грабен“ над празните маси и спуснатите чадъри на кафенетата се издига скулптурната композиция, наречена Колона на чумата. Направена е по заръка на император Леополд I след безпощадното върлуване на чумна епидемия във Виена през 1679 г. Жертвите стигат 120 000. Императорът, естествено, напуска столицата, където, след като помита обитателите на бедните квартали, смъртта успява да се промъкне и зад дебелите стени на Хофбург. Леополд I търси убежище в Прага, но и там епидемията е безмилостна. Императорът обещава за усмиряването й да издигне неин паметник във Виена. Следващата година чумата укротява смъртоносното си шетане и в австрийската столица майстори издигат временна дървена колона. 3 години по-късно е заменена с мраморна.
Чумата от 1679 г. се разпространява чрез бактерия, която се е прислонила в бълхите, те от своят страна в плъховете, а пък плъховете се размножават невъздържано из пренаселените жилища на бедняците. Виена е важен търговски център, така че болестта е донесена от търговците отвън и съответно отнесена от тях към други земи. Хигиената е непозната. В тези нелеки времена по виенските улици, прескачайки труповете, броди градският певец Августин, който се опитва да развесели болните и да вдъхне надежда на оцелелите. От онова време е запазена песента „О, ти, скъпи Августин“, която днес се учи в почти всички детски школи по немски език по света, както и в немските детски градини. Мелодията е подходяща за запомняне от деца, макар че текстът съвсем не е „детски“ и едва ли днес извън контекста на епидемията някой разбира смисъла му: „О, ти, скъпи Августин, всичко изчезна. Парите изчезнаха, жените изчезнаха… Сакото го няма, бастунът го няма, Августин лежи в калта…“ Не е особено весело, нито надежда има кой знае колко в тази песен, но пък е факт, че чумата си отива, а песничката остава и четири века по-късно я пее всяко немскоговорящо дете. Епидемията е запечатана в изкуството. „О ти, скъпи Августин“ е част от музейната стойност на страшните дни от 1679 г. Както и Колоната на чумата. В края на март 2020 г. около скулптурната композиция на „Грабен“ виенчани оставяха цветя и запалени свещи. За умилостивяване на ковид-19.
До края на април манекените по витрините на търговската „Кертнерщрасе“ стоят със зимните якета. Слънцето напича, по това време манекените носят плажни дрехи. Модата прескача цял сезон.
2 май. Ограниченията за излизане отпадат. Магазините за дрехи отварят. Нетърпеливите се редят на опашки пред вратите им, тъй като вътре допускат ограничен брой. Повечето гледат, по-малко купуват. По телевизията показват репортаж за печелившите досега от кризата: фирма за уреди за домашен фитнес, продажбите са онлайн, поръчките неочаквано много, служителите не сварвали да опаковат уредите. И за губещите от кризата: екскурзоводка, самотна майка. Получила е парите от първия транш от държавната помощ, но с тях какво по-напред? Екскурзоводката не таи надежди, че скоро ще има туристи. Границите са затворени, за да се спре разпространението на смъртоносната болест. Ако бяха отворени и ако екскурзоводката имаше туристи, тя с усмивка щеше да им разкаже за това колко много почитат смъртта във Виена. Както го е правила досега. Виенското гробище е сред най-големите в Европа и е туристическа забележителност. За него е анекдотът, че е два пъти по-малко от Цюрих, но пък два пъти по-весело. Има директна трамвайна линия от центъра на града, от Университета – трамвай 71. „Качи се на 71“ означава, че човекът е починал. През 1918 г. при „испанския грип“ труповете се извозват със специален вагон на трамвая. Днес в началото на гробищния парк има Погребален музей – бивша зала за труповете на хора, починали от инфекциозни болести. Днес там са събрани най-разнообразни обекти, свързани с погребенията назад в миналото: катафалки, дрехи, покани за погребения (например за това на Бетовен), инструменти за копаене и поддържане на гробовете… За виенчаните се твърди, че с времето са развили особено отношение към смъртта. Всъщност самите виенчани твърдят това за себе си и упорито го повтарят в туристически листовки, каталози, дипляни и други рекламни материали, в които разказват за града си. Известен е изразът „красив труп“. Свързва се с пищните погребения, които са организирани на коронованите особи от Хабсбург, събиращи по улици и площади многохилядни тълпи зяпачи. Така или иначе ще се мре, нека превърнем в красив празник раздялата със света. За членовете на семейството на Хабсбургите има три погребения. Подозира се, че началото тръгва от египетските фараони, но в Австрия традицията е положена от император Фердинанд III, живял през XVII век, и се изразява в следното: сърцето на благородника се погребва в Августинската църква, вътрешностите в катедралата „Св. Стефан“, а тялото в Гробницата на капуцините. Тялото без вътрешностите и сърцето представлява „красивия труп“ – гледка, която не бива да плаши дошлите да се сбогуват с покойника, напротив – образът му следва да остане в спомените като хубав и дори привлекателен. Противник на обичая е Франц-Йозеф, който е положен в Гробницата на капуцините заедно със сърцето и вътрешностите си.
В една от най-известните песни от средата на ХХ век на виенския кабаретист Георг Крайслер се пее: „Смъртта трябва да е виенчанка, както любовта е французойка. Защото кой друг може да те отведе навреме до небесната порта? Само виенчанката ще ти каже с чувство: хайде, съкровище, хайде, котенце, защо се дърпаш, тръгвай!“ Песента е задължителна в репертоара на т.нар. хойриге – кръчми, в които се предлага най-вече виното грюнер велтлинер от региона и които са задължителни за посещение от туристическите групи.
Ето, такива неща за смъртта, факти от музейните архиви на Виена, би трябвало да разказва екскурзоводката на своите туристи. Но пък днешната заплаха пречи този разказ изобщо да се състои и оставя самотната майка без препитание. Дали изобщо някога ѝ е минавало през ума, че нещо толкова далечно, запечатано в страниците на историята може да стане нейна действителност? Че може да се окаже героиня на историите, които така увлекателно поднася? Някой ден, когато туристите отново връхлетят Виена, тази или друга екскурзоводка ще добави към разказа, че в двата месеца от пролетта на 2020 идеята за „красивия труп“ търпи пълен крах, тъй като в погребалните агенции нямат достъп за починалия поради неговата висока инфекциозност. Опечалените също трябва да са във възможно най-тесен кръг. За първи път в историята на града се предлагат онлайн погребения.
И все пак не всички злокобни прогнози от началото на кризата се сбъдват и вероятно това също ще влезе в аналите. Например случаите на домашно насилие над жените не се увеличават. При криза общностите се сплотяват, обясняват социалните работници. Затова пък неочаквано са се увеличили обажданията на телефона за социална помощ от мъже, които са изгубили работата си.
Близостта на смъртта променя живота. Веднъж се живее все пак. По телевизията дават репортаж за хомосексуална двойка. Всъщност никой не е знаел, че са двойка, всеки поотделно е бил гласен да се жени за съответната жена. Извънредното положение слага край на подготовката за двете сватби. Двамата младежи изведнъж се сдобиват с неочаквана смелост, информират за дълготрайната си връзка бъдещите си съпруги и семействата си, които, както може да се очаква, са дълбоко консервативни и пред които досега не са смеели да признаят за сексуалните си наклонности. Роднините, очевидно уплашени повече от ковид-19, отколкото от новината за любовта на мъжете, нямат нищо против, и двамата щастливци сключват брак в общината.
Ето така смъртта си играе с живота. Сещам се за сцена от книгата на Фолкер Шльондорф „Светлина, сянка и движение“, в която той описва срещите си с Макс Фриш. Шльондорф, който по това време снима „Хомо Фабер“, е около 50-годишен, Фриш – към 80-те, тежко болен от рак. Режисьорът се опитва да убеди писателя, че сега, когато вече върви към смъртта и пътят е неотменен, трябва да опише усещанията си. Какво се случва с човек, който утре ще се срещне със смъртта, и няма никаква вероятност да се разминат? Какво е това да знаеш, че умираш? Това непременно трябва да бъде описано! Макс Фриш обаче отказва с думите: Гьоте не го е описал, та аз ли?
И какво? Намираме се в ситуация, за която няма цитат от Гьоте? Май да. „Когато човек стане на 75, е нормално да го занимава мисълта за смъртта. Мен обаче тя ме оставя напълно спокоен, тъй като съм сигурен, че нашият дух е нещо нетленно, нещо, което върви от вечност към вечност, нещо като слънцето, което ни кара да затворим земните си очи, но то продължава да грее“ – е казал поетът. Прав е Макс Фриш, Гьоте не е описал смъртта. Може би защото никога не е бил във Виена. Макар че във Виена има негов паметник и всеки турист, минал покрай него, би си помислил, че при известната си страст към пътешествия няма начин Гьоте да не е стигнал до австрийската столица. Понякога и паметниците, запечатвайки времето, остават грешни следи.
Дори и Гьоте не е описал смъртта, но мнозина описват страха си от нея. В началото на май няколко съвременни австрийски писатели вече представят своите „корона-романи“. Повечето са под формата на дневници. Критиците подхващат вечния спор, роман ли е книга, на чиято корица издателството е написало „роман“, но което не съдържа класическите елементи на романа. Писателите омесват фикция и реалност, която се състои главно от наблюденията им през прозореца. Нещо като фейсбук-групата „Снимка от моя прозорец“.
Междувременно за тези два месеца поне десетина приятели от фейсбук са ме разприятелили, тъй като имаме различно отношение към вируса и смъртта. Извършени са няколко фейсбук-убийства, не знам кой кого е убил, факт е, че повече няма да се „виждаме“. Не е ли това смъртта? Когато някой изчезне от живота ти? А ти продължаваш да си говориш наум с него и дори да спориш?
Запечатването на времето обаче продължава: отварянето на магазините, на училищата, на детските градини, на ресторантите… снимки върху снимки от „новата свобода“, от „новата реалност“. Хора с маски, хора на разстояние. Животът ни все още не е просто най-обикновен живот, а такъв с музейна стойност. Запечатвайте: снимайте, описвайте! Само кината стоят още със старите си плакати, живот от преди два месеца, а сякаш са минали векове.
Според изчисленията в началото на май във Виена все още 1 на всеки 1000 е заразен. Добрата новина е, че например 867-ят човек в редицата може да е заразният, а ти да решиш да се прибереш у дома, когато си стигнал до 594-я. Лошата е, че при излизането ти още първият, с когото общуваш, може да носи ковид-19, след което да срещнеш 999 здрави. Както се пее в песента „Смъртта може да е виенчанка…“, шансът да я срещнеш е 1:1000.
________________
Още по темата:
Предизвикателството да опазиш психиката си по време на пандемия
Жанина Драгостинова: Ако някой е роден, за да твори култура, той ще го направи
