Текст Диана Пиперова, екскурзовод
По време на първата ни виртуална разходка научихме историята на летище „Швехат”, рафинерията на OMV, намираща се в непосредствена близост до него, и аутобана А4, водещ към центъра на Виена.
Градът вече е пред нас. Следим табелите „Виена център“ и „Ердберг“. При последното мисълта ми скача към една история, разиграла се преди повече от осем века. В една кръчма в Ердберг в плен бил взет английският крал с гръмкото име
Ричард Лъвското сърце.
Той и оръженосците му били предрешени като обикновени поклонници, но ги заподозрели, защото Ричард платил с голяма златна византийска монета или защото носел скъп пръстен с камък (тук историята се колебае). Отвели го в крепостта Дюрнщайн на около 80 км западно по Дунава. Пет месеца текли усилено преговори за откупа. Англия платила за краля си над 23 тона сребро, което едва не я докарало до фалит. Тукашният херцог Леополд V се облажил с половината, макар това да му коствало отлъчване от църквата. Каква е предисторията на тази случка? Действието се развива по време на III-тия кръстоносен поход. Двамата участвали с войски при битката за град Акра, а след победата се скарали за плячката. Ричард обидил жестоко херцога като захвърлил австрийското знаме и го тъпкал с крака. Второто може и да е само легенда или морално оправдание на Леополд за ответните действия.
Векове наред се разказва още една история – как любимият паж на Ричард, Бльондел, търсил навред своя крал, пеейки под стените на всеки замък първата строфа на тяхна любима песен, очаквайки Ричард да му отвърне с втората.
Най-после от тъмницата на крепостта Дюрнщайн долетял гласът на горкия му господар. Много романтично, но невярно. Нито Ричард бил третиран като затворник, нито целта била да бъде някъде скрит. Историята обича да поразкрасява някои сухи факти, а е било и времето на трубадурите.
Ето как неусетно преминахме през по-скучните отсечки по пътя.
Пътуваме покрай Дунавския канал.
Все пак това Дунав ли е? И да, и не. Навремето е бил най-южният ръкав на Дунава, а сега е канал, в него се влива реката Виена и те заедно – в Дунава. Но за да видим „хубавия син Дунав“, трябва специално да се отбием.
На едно от кръстовищата се отклоняваме от пътя, целта ни е известната „Къща на Хундертвасер“ (Hundertwasserhaus). Но преди това ще преминем покрай друго негово творение –
„Къщата на изкуството“ (Kunsthaus).
Навремето е било мебелна фабрика на известната фирма Тонет. Може би името нищо не ви говори, но ще се сетите, ако ви кажа, че са произвели и продали над 50 млн. стола, които помним като «виенските столове».
Столовете „Тонет” – от виенските кафенета до САЩ
Разбира се, сега е напълно преобразена, отвън и отвътре е зелен оазис, а архитектурта й е пъзел от неправилни, сякаш случайно подредени разноцветни елементи. Вътре е жилището и постоянната изложба на художника Фриденсрайх (империя на мира) Регентаг (дъждовен ден) Дункелбунт (тъмнопъстър) Хундертвасер (сто води), истинското му име всъщност е Фридрих Стовасер. Плакатът на галерията е картина, изобразяваща глава на жена, от която се разлива многоцветен пейзаж, по думите на уредничката тя била българка, колежка и приятелка на художника.
А сега вече право към целта –
«Къщата на Хундертвасер».
Тя действително е къща, в нея живеят наематели. Това са общински жилища, сигурно най-нестандартните, които човек може да си престави. По нея навсякъде, даже и от прозорците, растат дървета и храсти. Хундетрвасер, този еко-пионер, казвал, че строи къщи за хората и дърветата. Права линия и да търсите, няма да намерите, дори земята отпред не е равна, защото нейният създател е смятал, че права линия в природата не съществува. Цветна, щарена, къщата е сякаш предизвикателство към консервативния вкус.
Що за човек е бил този, от чиято фантазия се е родило подобно творение? В интерес на истината Хундертвасер (1928-2000) не е архитект, а художник, полиглот, пътешественик, чешит (две речи през 60-те години държи дибидюс гол). Оставил е творческия си отпечатък по целия свят – от САЩ до Нова Зеландия, но най-вече в Австрия и Германия. Изключително продуктивен и многообразен в творчеството си, той е проектирал какво ли не – от пощенска марка до фабриката за отпадъци на Виена. В картините му доминират ярките цветове и спиралата като символ на живота и смъртта (по време на холокоста той и майка му оцеляват, но загубва почти всичките си роднини). Умира от инфаркт на голям круизен кораб в Тихия океан. Погребан е в имението му в Нова Зеландия, в «Градината на щастливите мъртъвци» (както сам я наричал) под любимото му дърво, увит, както го е майка родила, в знаме, което сам проектирал. Така си го е пожелал в завещанието си. В личния си живот има два неуспешни брака, единият с японка, и една незаконородена дъщеря, с която само си е писал. Приживе е провокирал и скандализирал, днес е много популярен, макар и да не е по всеки вкус.
Напускаме Хундертвасер и се връщаме обратно по канала.
Пак ще се отбием, но сега
Пратерът ни зове.
Откъде идва името му, ли? Първа версия – «Рratа» на латински означава ливади, втора – дълго арендатор на тази местност е било семейство Прата, което по-късно се подписва като Пратер. Паркът е известен най-вече с един от символите на Виена, Виенското колело. Първото такова колело не е построено тук, а в Лондон. Оттам са донесени чертежите, а на чиновника, който трябвало да издаде разрешителното за строежа му, се сторило като първоаприлска шега да издигат 450 тона желязо на почти 65 метра височина. Но от 1897 г. то е факт, а днес е известно като най-старото в света. Интересно нещо е историята. Виенското колело трябвало да краси всъщност една друга атракция в Пратера – имитация на «Венеция», с дворци на дожите, канали, гондоли и пр. От нея и следа не е останала, а ей на, то си стои до ден днешен.
Но Пратерът не е просто голям луна-парк, а
зеленото сърце на Виена.
Това са шест квадратни километра в близост до Дунава – гора, поляни, алеи. През Средновековието тук имали право да ловуват само императорите. Преди малко повече от 250 години големият реформатор, императорът Йосиф II го прави достъпен за всички. Пратерът се превръща в интересен феномен – става еднакво любим както на аристокрацията, така и на простолюдието. Днес продължава да е притегателен център за отдих и спорт, а с многобройните си атракции за децата е просто номер едно. Само Зоологическата градина в Шьонбрун може да се конкурира с него.
Виенското колело навърши 120 години
Дошли веднъж дотук, ще продължим по „звездата на Пратера“ (Praterstern), огромното кръгово движение пред нас, към Дунава. В скоби: до „Аншлуса“ движението в Австрия е било обратно. Ето че наближихме Дунава. Вдясно не може да не забележите голяма църква, „Мексиканската“. Интересно, защо ли я наричат?
Първо, това не е истинското й име, тя е църквата на св. Франциск от Асизи и второ, така я наричат, защото е на Мексиканския площад (Mexikoplatz). Добре, но тогава защо се казва така площадът? Дали, защото по-малкият брат на императора Франц Йосиф I, Максимилиан, който имал злощастието да стане император на Мексико, бил арестуван и разстрелян от национално-освободителната армия, завзела столицата? Горката му жена, която го надживяла цели шейсет години, полудяла. Тъжна и драматична история, но не това е причината. Просто след „Аншлуса“ Мексико била единствената държава, издигнала протест в Обществото на народите срещу Германия.
Най-после се показа Дунавът, възпят на много езици, свързващ много народи и държави, включително и Австрия с България. Неслучайно на Русе казват „Малката Виена“. Апропо Дунав е най-международната река в света, преминаваща през десет държави.
Движим се по Имперския мост (Reichsbrücke). Поглеждайки косо наляво, не ще пропуснете телевизионната кула (Fernsehturm), с нейните 252 метра тя продължава да държи първенството по височина в Австрия, въпреки че моят любим небостъргач „Черният диамант“ (DC Tower 1) успешно я конкурира, и него няма как да пропуснете, той е на преден план.
Цилиндричната част на телевизионната кула се върти, на чаша кафе «Меланж», торта «Захер» или виенски шницел може да се полюбувате на пейзажа отвисоко. «Черният диамант» не се върти, но целият е от стъкло и гледката от ресторант 57 (на 57-мия етаж) е не по-малко впечатляваща, особено вечер. Авторът му, френският архитект Доменик Перо проектира вече DC Tower 2, така че очакваме нов шедьовър.
Ето го и
Градчето на ООН (UNO City).
Полузаоблената форма на сградите му дава възможност да влиза светлина във всеки офис на хилядите международни служители на организацията. Интересна е историята на това място. Малко повече от четири километра по въздушна линия от центъра, то е било крайно непривлекателно място, сметището на Виена. Тук били стрелбищата, където водели войниците на учения и където разстрелвали борците от съпротивата. Днес мястото е неузнаваемо, сега това е «модерната» Виена. Колко визионерски, само срещу годишен наем от 1 шилинг ( около 7 евроцента или 14 стотинки) огромният парцел е предоставен на ООН и колелото се завърта, за да стане Виена днес това, което е – един световен град.
Продължението следва.
Диана Пип
ерова е професионален екскурзовод, създател на страницата „Това е Виена“ във Фейсбук и вече повече от пет години гид на разходките „Непознатата Виена„, организирани от блога на българите в Австрия „Меланж Булгарен“.
За контакти ТУК
Още по темата:
