Текст Мария Колева
Всяка от бележитите дати в българската история носи своя заряд и не можем да ги подреждаме и класираме. Но днес е важно да се преклоним пред дейците на Съединението и неговата военна защита, защото те със своята лудост и самоотверженост възкресиха България.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия, осъществено на 6-и септември 1885 г., безспорно е уникален акт в българската история, в която рядко се случва да се организира завера без предателство, без чуждо одобрение, без предварителен план, но с огромен успех и значение за цялата държава. То е от малкото събития, в което емоциите и чувствата намират точен и премерен израз в действията. Актът на Съединението доказва, че положението на страната зависи преди всичко от вътрешното положение и обединение, а не толкова от външните фактори и сили. Т.е. всичко си зависи от нас.
Разединени в любовта, обединени в омразата
Днес държават ни уж е обединена, но българите сме разединени на всякакво обществено и социално ниво и по всякакъв признак – политически (толкова партии, че не си струва да ги изброявам), социален (бедни и богати; столичани и провинциалисти), етнически (българи и цигани или турци); културен (българи и бежанци); образователен (грамотни и недотам грамотни), религиозен, полов, футболен и т.н и т.н. И дори, когато не сме съвсем наясно какво точно и защо ни разделя, предпочитаме „силно да мразим”.
В България мразим всички и всичко – правителството, шефа, съседа, лошите пътища, скъпия ток, ниските пенсии. В чужбина ставаме патриоти и милеем за родината, поствайки неуморно в социалните мрежи трогателни снимки на български хубавици в народни носии и красиви гледки от Рила, Пирин и Родопите. Точно така – само това ни остана като пристан на единение –патриотизмът (отново не еднозначно разбиран) и красивата природа.
„И аз съм българин”
Има един много интересен момент в историята на Съединението, за който разказва в книгата си „Строители на съвременна България” Симеон Радев.
„Посрещане на Княз Александър I в Пловдив на 9 септември 1885 г.”, худ. Пиетро Монтани
Той се отнася до тогавашния губернатор на Източна Румелия Гаврил Кръстевич и ролята му в това събитие. „На 9 часа вечерта ( на 5 септември – б.р.) директорите се събраха на съвет под председателството на Кръстевича. В това заседание се взе решение да се изпрати едно телеграфическо съобшение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение против правителството и че местната власт (в случай на голямо усложнение) не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината. То било изпратено в телеграфната станция, но след 5 минути генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич сам лично повикал ординареца и му наредил веднага да отиде и да възвърне телеграмата, като казал: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане.” При арестуването си той посреща през нощта въстаниците у дома си по халат с думите: „Ако съм изгубил всичко, то поне народът да спечели”. Два дни по-късно княз Александър Първи Батенберг с манифест утвърждава присъединяването на Източна Румелия и с нарочен манифест приема да бъде титулуван занапред като княз на Северна и Южна България.
Духовно единение?
Напълно загубили вяра в политици, система и държава, обезверени, хората вече не се и опитват да закрепят счупените устои на държавата. Отдавна по-лесно и смислено е да се напусне държавата, отколкото да се положат усилия за нейното нормализиране. Гласуваме с краката и се разделяме на тези отвън и на останалите вътре. Докога?
Във времена, когато териториалните граници са сигурни, несигурно се оказва духовното единство на живеещите в държавата. А всички искаме сходни неща – нормална полиция, нормална съдебна система, с нормално образование и нормални заплати.
Това не е ли достатъчно, за да се обединим и да заработим заедно, загърбвайки миналото в името на по-добро бъдеще? Защото сме преди всичко българи. И защото „Съединението прави силата”.
