25-годишният Веселин Стефанов смело навлиза в света на професионалната фотография и вече бележи първите си успехи в Австрия
Текст Елица Ценова
Той е дипломиран диетолог и е наясно как да се състави правилен хранителен режим в зависимост от индивидуалните особености на организма. Трупа опит в две виенски болници и харесва професията си. Но името му става известно чрез австрийската преса благодарение на заснети от него кадри. Веселин Стефанов смело навлиза в света на професионалната фотография и вече дава сериозна заявка да остане трайно там.
Няма нищо случайно
Веселин Стефанов е на 25 години. Роден в Раднево, завършва Езиковата гимназия с немски език в Пловдив. Баща му е графичен дизайнер, майка му също е с творческа професия. Израснал е сред фотоапарати, ленти, разговори за контраст и контражур. Истински се „запалва” по фотографията преди малко повече от три години и бързо разбира, че връзката му с камерата не е мимолетно увлечение, а силна любов. И предизвикателство. Трябва да учи и открива много нови неща, а за това е нужно време и търпение. Първата собствена камера е верният му спътник в това приключение, което му помага да гледа на света от различни ъгли.
Постепенно младежът задълбава и в тайните на аналоговите филми. Този тип фотография го прави по-прецизен, по-концентриран и взискателен към детайла. В този период разбира и величието на търпението в това занимание – търпението да изчакаш подходящата светлина, точната поза, верния ъгъл, както и да заснемеш всички кадри на лентата и да изчакаш крайния резултат от промиването ѝ.
Книгата „50 фотопроекта”, която намира в домашната библиотека в Пловдив, Веселин използва за теоретична подготовка. „В нея има доста полезни насоки, съвети и примери”, разказва младият фотограф. Повече от месец той е отдаден на архитектурата и снима сгради, изследвайки ъглите и пропорциитеим, играта на светлината и детайлите. И въпреки окуражаващите кадри, статиката на зданията не може да събуди въображението му и Веселин се захваща с макро фотографията, за да открие съвсем скоро, че истинската му тръпка е улицата.
„Обожавам улиците. Непредвидимата им динамика, многото хора, емоциите, изписани на лицата им…И всичко това се сменя толкова бързо, че е невъзможно два пъти да заснемеш едно и също нещо”. Именно тази уникалност на момента и спонтанност на движението го очароват и Веселин остава в плен на магията на бързащия град. Когато върви сред хората, той се взира съсредоточено, но деликатно в лицата им, изчаква точната композиция и ръцете му сами грабват камерата. Убеден е, че един кадър може да разкаже не една, а няколко истории, защото всеки вижда различни неща и дава свое тълкуване на видяното. „Имам чувството, че в паузите между цялото ни бързане е истинският живот. Сякаш забравяме да се наслаждаваме на момента. Затова искам да запечатам чрез обектива един миг, който иначе може би не забелязваме”.
Всеки ден – снимка
Апетитът идва с яденето и тази мъдрост е валидна не само за вкусотиите, които слагаме на масата, но и за интресите, които развиваме. Фотографията все по-трайно се настанява в ежедневието на Веселин, а той на свой ред все повече разбира, че добрите снимки са резултат на много, много работа. Тогава си поставя за цел в продължение на една година всеки ден да излиза и да снима. „Излизам съм навън с фотоапарат в ръка и при темеператури доста под 0°, и при дъжд, и при 35°. Имаше дни, в които нищо не се получаваше, колкото и да търсех ситуацията, колкото и да се стараех. Но имах и невероятни попадения”, спомня си младежът и обобщава, че този личен проект му е донесъл много нови знания. Така натрупва ценен практически опит и започва да снима интуитивно и бързо, а това на свой ред събужда вдъхновението и креативността му.
Лица и места
Във Виена Веселин има много приятели, включително и такива, които се изявяват като модели. Благодарение на тях влиза в модния бранш и започва да снима модели. Снимките му се харесват от модните агенции и те все по-често започват да му дават поръчки. Пробивът идва с първата му публикувана снимка. Тя е на известния вече тенисист Юлиан Ноле и се появява на страниците на ежедневника Krone Zeitnug. Постепенно хобито му започва да се превръща в работа.
„Има нещо много специално в портретната фотография и то идва от личния контакт, който установяват двамата – фотографът и моделът”, споделя Веселин. „Понякога най-трудната част е да предразположа човека насреща, да се отпусне и покаже себе си такъв, какъвто се усеща в момента”.
Младежът не търси съвършената снимка, по-важно за него е удовлетворението на хората. Фотографските му проекти вече включват работа за веригата японски ресторанти Akakiko, публикации в Kronen Zeitung, Voralbergerin, Body and Soul Vienna.
Перспективи
Веселин Стефанов все още не очертал категорично своя път във фотографията. Дава си ясна сметка, че има още много за учене, обогатяване, надграждане. „Мисля, че фотографията ще продължи да бъде част от мен, независимо дали се занимавам с нея професионално или само като хоби.” Именно тази освободеност на мисленето и липсата на фиксирани планове му позволяват сам да избира на къде да върви и как да се развива.
В момента работи по много интересен проект, който ще бъде представен на фестивала Art yourself, чието първо издание ще бъде през септември във Виена. Заедно с Кристина Угринова и Михаела Райкова подготвят изложба „Жените на Виена”. „Правим портрети не на известни жени, а на малките героини от ежедневието, които всеки ден по малко променят обществото. Те са на различни възрасти, от различни етноси и националности, с различни професии и в различен етап на професионално развитие”, споделя в аванс Веселин. В рамките на този фестивал той ще направи и уъркшоп на тема „Портретна фотография”.
Знае, че успехът зависи от собствените му усилия, но доза късмет помага нещата да се случат в точния момент. И все пак за него най-важното си остава вътрешното удовлетворение. „Няма значение от къде идваш, важното е това, което правиш, да ти носи радост и с него да допринасяш за добруването на обществото”.
_________________
Още по темата:
Фото Меланж 3х3: Десет въпроса към Георги Зюмбюлев, графичен дизайнер
Фото Меланж 3х3: Десет въпроса към Елена Масларова, фотограф
