„Кокошка – експресионист, мигрант и европеец“ е едно от централните събития в културния афиш на Виена този сезон
Текст Роси Михова
Назаем от Капитал
От началото на април до 8 юли 2019 г. музеят „Леополд“ във Виена представя голяма ретроспективна изложба на Оскар Кокошка – пионер на експресионизма, самопровъзгласил се мъченик на изкуството и смятан за най-дивото момче сред плеядата нечовешки талантливи художници от началото на ХХ век.
Оскар Кокошка се ражда през 1886 г. в Пьохларн, Австро-Унгария, и умира 93 години по-късно в Монтрьо, Швейцария. Той надживява с десетилетия другите свои сънародници, оставили ярка следа в историята на европейския модернизъм – Густав Климт и Егон Шиле. Едва на 27 години, вече е описван като „един от старите майстори, но роден безнадеждно късно“.
Още с първите си изложени платна екстравагантният художник се измъква от бродираните пелени на виенския сецесион, който по това време дефилира триумфално във всички сфери на изкуството. Оскар хваща четката, не за да естетизира света, а за да се включи в разгорелите се дискусии за потайностите на човешката психика, за онези тъмни дълбини, обитавани от несъзнаваното и сексуалността. През 1908 г. той показва свои актови рисунки, които интерпретират връзката между мъжа и жената като смесица от сексуално желание и насилие. След това рисува Светата Дева като убийствено съблазнителна, фатална жена. Реакциите са полюсни. Кокошка е едновременно демонизиран и посрещан като месия – изхвърлен от престижната Академия за изкуство и занаяти, но приет като любим ученик от влиятелния архитект и социален реформатор Адолф Лоос.
Именно Лоос организира първата му самостоятелна изложба в Берлин през 1910 г. По това време Кокошка ходи с обръсната глава и така рисува автопортретите си, опитвайки се да гради образа на интелектуален затворник, наказван заради новаторските си идеи.
Шумната и яростна критика в крайна сметка се превръща в най-добрата му реклама и той изгрява на европейската артистична сцена с бързината, блясъка и арогантността на рок звезда. Подобно сравнение обаче би било непълно, ако звездата няма проблем с пристрастяванията.
В ролята на наркотик в живота на младия Оскар се появява забележителната Алма Малер – красавица, музикантка, домакиня на един от най-посещаваните интелектуални салони във Виена и по стечение на обстоятелствата – вдовица на композитора Густав Малер. Двамата се срещат на 12 април 1912 г. във вилата на нейния доведен баща. По-късно Алма пише за тази среща: „Никога преди това не бях усещала вкуса на толкова много напрежение, толкова много ад и толкова много рай едновременно.“ Алма е със седем години по-възрастна и с изострено чувство за независимост, но обладан от своята аmour fou, младият Кокошка настоява тя да му принадлежи изцяло и безпрекословно. В следващите десет години неговата обсесия намира израз в 400 любовни писма, десетки картини с масло, безброй рисунки и половин дузина ветрила, изрисувани специално за Алма. Срещата на живота и смъртта в тяхната страстна връзка придобива трагични измерения със загубата на едно, а може би и две неродени деца. Това е травма, която художникът така и не успява да преодолее, и до края на живота си повтаря, че рисува толкова много само защото няма деца.
В крайна сметка умореният от любовни разочарования Кокошка се записва като доброволец в Първата световна война, а Алма се омъжва повторно. Крайният ефект от това негово решение е, че той става заклет пацифист и антинационалист до последния си ден.
През 1918 г., преживял няколко бурни години и две любовници след раздялата си с Малер, Кокошка поръчва на известен майстор в Щутгарт да му направи кукла, която да е копие на Алма в реален размер. Фикс идеята за изкуствено създадената жена не е нова – тя е позната още от епохата на романтизма. В ръцете на художника обаче тази „съвършена“ Алма има не само терапевтична стойност. Тя е и инструмент за нови творчески провокации. В продължение на няколко години куклата е един вид сурогатна муза. Тя е в центъра на множество композиции, които трябва да илюстрират обречените опити на художника да вдъхне чрез изкуството си живот на неживата материя.
През 1922 г. Кокошка слага драматичен край на личната си и творческа история с Малер. Той полива куклата обилно с вино и след това я обезглавява. Това символично убийство става ефектният финал на неговата дълга и мъчителна обсебеност от жената Алма и от темата за вечната борба между половете.
През цялото това време Кокошка се изявява не само като художник, но и като сценограф, писател, драматург и режисьор. Талантът му не признава разчертаните граници в изкуството, а характерът му – тези върху картата на Европа. Той е убеден мигрант. Пътува много и се установява на различни места – първоначално във Виена и Берлин, а след това в Дрезден, Париж, Прага, Лондон и накрая във Вилньов, Швейцария. През 1930-те обръща окончателно гръб на родната Австрия, жени се за чехкинята Олда Палковска и става в истинския смисъл на думата транснационален европеец – дълги години с чехословашки, а след това с британски паспорт.
Фашистките режими не пропускат да заклеймят това родоотстъпничество. Мусолини публично го критикува, а нацистка Германия го причислява към групата на т.нар. дегенерати в изкуството. Но нима това може да трогне една истинска рок звезда? Напротив, той започва да се съпротивлява още по-зрелищно на властта и през 1937 г. рисува най-известния си автопортрет – „Художникът като дегенерат“.
Това платно е само един от над стоте портрета, които създава. Първоначалният му интерес към този жанр е провокиран изцяло от ментора му А. Лоос. Именно той го окуражава да премине отвъд декоративната фасада на човешкото лице и да се вгледа в онова, което бълбука под повърхността. Този подход е особено видим при образите на деца. При повечето от тях идиличната невинност е показана в борба с детските страхове, травми и пробуждаща се зрялост. Портретите му не са привлекателни, те са привличащи. Може би затова започват да ги наричат „рентгенови снимки на душата“, правейки аналогия с технологията, която по това време навлиза в медицинската практика.
Същевременно портретите, които Кокошка рисува, документират не само терзанията на моделите му, но и неговите лични колебания през годините. Периода около Втората световна война художникът прекарва със съпругата си в Лондон. Всичките му обществени изяви по това време са на яростен антифашист, който заделя значителна част от хонорарите си за благотворителни цели и симпатизира на съветската власт. По-късно обаче се преориентира и става любимият портретист на консервативните политически кръгове в Западна Германия. И днес в кабинета на Ангела Меркел стои портретът, който той рисува на Конрад Аденауер. В този период Кокошка удобно загърбва миналото си на публично отхвърлян артист дегенерат и без притеснение търси бивши нацисти колекционери, на които предлага картините си.
Проточилите се по-късно години на студена война са уютен, топъл момент в живота на твореца. Той се откъсва от злободневието на политиката и се фокусира върху теми от митологията и античната гръцка философия. Това, което особено го привлича в нея, е антропоморфизмът – поставянето на човека в центъра на живата и неживата природа, а следователно и в центъра на изкуството. Защото по думите му човекът не може да бъде приравнен с натюрморт. Дори умрелият човек не е натюрморт.
В този контекст Кокошка категорично не приема надигащата се вълна на абстракционизма и неговата тенденциозно прекъсната връзка с реални лица, събития и предмети. Той счита подобни експерименти за изпразнени от съдържание и до края на живота си остава страстен защитник на „изображението“ в изобразителното изкуство.
Художникът си тръгва от този свят внезапно на 22 февруари 1980 г., когато получава инсулт в дома си в Монтрьо. До последно работи – рисува, публикува събраните си текстове и пише автобиографията си. Намерението му е да завърши творческия си път така, както го е започнал – като сензация, звезда и жива легенда. Желанието му се сбъдва, защото днес впечатляващото му по обем и размах творчество се съхранява в десетки частни колекции и публични галерии, а името му се свързва с една от най-престижните награди за съвременно изобразително изкуство.
Попитан веднъж каква е неговата дефиниция за произведение на изкуството, Оскар Кокошка отговаря: „Това не е придобивка или актив, който можете да продадете на борсата. Това е срамежливият човешки опит да повтори онова чудо, което всяко обикновено селско момиче умее така добре – да породи живот от нищото.“
________________
Още по темата:
Виенският салон – с нокти и пера
