Текст и снимки Роси Михова
В Лондон срещата на двама непознати неизбежно минава през разговор за времето. В Париж чупят ледовете, споделяйки досадата си от тази напаст – туристите. В Москва се питат за разстоянието до най-близкото метро, а във Виена – от кой „бецирк“ си. Всеки кореняк или посетител в австрийската столица има своята Виена – там, където се е родил, живее или работи, където обича да пие кафето си, където му сервират най-добрият гулаш или шницел, или просто, където му е най-гот.
„Моята“ Виена е 7-ми район – Neubau. Подобно на много други квартали, той също е бившо предградие. Някога беден и неугледен, днес „1070“ е едно от местата, които придават особен шик на столицата. В него несъмнено се усеща имперският повей и хабсбургската елегантност на 1-ви район, но той в голяма степен е и уютното гнездо на рошави студенти, интелектуалци, хора с най-различни творчески професии и временно пребиваващи чужденци. Тази демографска характеристика – млади, либерални, независими и креативни – обяснява защо тук през 2001 г. за първи път в Австрия Зелените печелят относително мнозинство в местното управление. Този квартал е и люпилня за всякакви форми на т.нар. „инди“ култура – етно магазинчета, арт кафета, блус барове и ориенталски галерии. По тези улици индивидуализмът се боготвори, а откровеният комерсиализъм се презира дори повече от кича.
Едновременно с това, обаче, Neubau лесно се разпознава като един от богатите виенски квартали – тук кученцата се разхождат със скъпи палтенца, в пицариите идват на среща едри бизнесмени и политици, а наемите и цените на жилищата стават все по-обезсърчаващи. Тази двойствена природа на 7-ми район му носи и галеното име Bobo (Bourgeois – Bohemien).
Има много неща, заради които си струва човек да намине оттук и едно от тях са фасадите, които често се превръщат в платна за улично изкуство. Нерядко рисунките са с големина, която оспорва правилото, че размерът е без значение. Авторите нямат особени задръжки както по отношение на мащаба, така и с придържането към земните реалности. Тук ще видите риби, които летят около нечия глава, паяци с женски лица, роботизирани богомолки. Някои от стенописите са концептуални, други са изцяло декоративни. Някои приличат на картинка за оцветяване от детска книжка, други – на попарт плакат на Анди Уорхол. Както се казва – The sky is the limit.
Когато се случи, човек да се отърси от мислите си, да вдигне очи и забележи тези „уличници“, обикновено се усмихва изненадано. Когато, обаче, мине покрай тях повторно – тогава вече ги поглежда като стар познайник. Така, както поглежда бюфета у дома, или старата саксия с неумиращо мушкато, или пукнатата ваза – все неща, които може да не са божествени, но пък създават онова усещане за уют и сигурност, което е присъщо на местата, които познаваме добре и където се чувстваме у дома. А като се замисли човек, това е по-хубаво дори от седмото небе.
