Идеята за Международен ден на жената води началото си от 1910 г. и за първи път е предложена от германската социалистка Клара Цеткин. Оттогава този ден неизменно се свързва с борбата на жените за справедливо заплащане, нормално работно време, право на гласуване, право на достъп до образование и други нормални човешки права. Днес проблемите са други, но половото неравенството в обществото не е преодоляно.
Какви битки води съвременната жена и как се справя с предизвикателствата на ежедневието? С четири конкретни въпроса екипът на Меланж Булгарен се обърна към шест жени. Те са на различна възраст, имат различни професии и различни гледни точки към проблемите, които ги заобикалят. Без допълнителен коментар и анализ предлагаме техните отговори – по-кратки или по-дълги – те са болезнено искрени и поетично красиви.
Какво попитахме?
- С кой от стереотипите за жените бихте искали да се преборите?
- Какво не Ви достига в ежедневието? Знаете ли какво трябва да направите, за да го получите?
- Във Вашата професия усещали ли сте негативно отношение или допълнителни трудности поради факта, че сте жена?
- Какво бихте искали да се промени в отношението към жената в обществото, в което живеете?
Отговорите, които получихме
Д-р Радослава Стоянова, специалист по обща и коремна хирургия
Бих искала да се разделим със стереотипа, че жената може или само да работи, или само да стои вкъщи и да се грижи за домакинството. Много от съвременните жени успяват за съвместят и двата образа и при това доста успешно.
В ежедневието не ми достига предимно време. Все още не съм намерила начин да поддържам баланса свободно време – ангажименти, но не се отказвам.
Не мога да кажа, че понастоящем в моята професия има полово разделение.
Смятам, че съвременната жена е добре интегрирана в обществото. Просто е нужна повече увереност от страна на дамите, за да успеят в начинанията си.
Валерия Николла, собственичка на фризьорски салон „Valleriya”
Един от най-широко разпространените стереотипи е, че жените винаги се опитват да променят мъжете. Не мисля, че е така и много искам да се преборя с това схващане.
Всеки ден изпитвам остър дефицит на време. Знам, че мога да получа порция от него, ако си променя графика и започна да се съобразявам предимно със себе си.
Не бих казала, че в моята сфера има разделение на мъже и жени. Така или иначе професията ми е повече женска, колкото и клиширано да звучи това.
Иска ми се да има повече уважение към жената, към нейния труд и постижения. Мисля, че ролята на жената-майка е силно подценена в днешното общество. А тя е изключително важна и заслужава повече внимание и обгрижване.
Елена Павлова,предприемач, представителка на на YUNO Pearls
Успешната хиперактивна бизнес дама, предизвикваща мъжете на собствената им територия със собствените им оръжия. Тя може да е много успешна, защото ние, момичетата, можем да постигнем почти всичко, с което решим да се захванем, но успехът си има цена. Пожелавам си по-женствени и в баланс със себе си жени и по-коректен и социален бизнес.
В ежедневието най-труден е балансът между различните социални роли. Не ми достига време, както на всички. Знам какво трябва да направя – осъзнат избор всеки ден – какво правя, за кого и за какво, ежедневно нареждане и припомняне на приоритетите.
В сегашната ми професия се срещам предимно с мъже – собственици на бизнес, но продуктът, който представям (бижута от перли) е за жени, и се чувствам като най-убедителната му реклама. Затова смятам, че имам по-скоро предимства, отколкото проблеми, с това, че съм жена в този бизнес.
Много ми се иска ролята на майка да бъде адекватно уважавана и ценена. Жената не създава икономически ресурс, грижейки се за деца, нейният труд остава несъизмерим според съвременните критерии. Въпреки това отглеждането на осъзнато и стойностно човешко същество е най-ценният й принос за обществото. Ако тя има възможност да прави това без нуждата от компромиси и шпагати между многобройни роли, получавайки признание и икономическа сигурност – от обществото като осъзнат приоритет, не от мъжа и в зависимост от неговото отношение – би изчезнала нуждата от феминизма с неговите подводни камъни.
Ирен Филипова, поетеса и художник
Не искам да се боря. Стереотипите са атрибут на миналото. Будното присъствие в сегашното създава истински жизнените „форми на живот”. Това е достатъчно. Трудът да съм и да съм това, което съм е достатъчен. Така допринасям.
Винаги има някаква липса. По този въпрос правя неща, понякога всичко, понякога нищо. От там където стоя в момента, липсата се вижда като бяла страница, недовършено платно… или е необходимото разстояние между редовете.
Не мога да твърдя, че съм имала затруднения поради единствения факт, че съм жена. Вярвам, че нещата са по-комплексни.
Проблемът е, че промяна трябва да има постоянно и за да бъде тя жизнена, трябва да намира място във всеки от нас на иднивидуално ниво. Проблем е, когато вниманието се фиксира във външни идентификации (една от които е половата принадлежност), за сметка на важните задачи на вътрешния ни живот. За това ме е грижа. Не мога да се сдържа да не цитирам К.Г. Юнг: „Който гледа навън сънува; който гледа навътре се събужда.” Сънувате ли кошмари?
„Токчета по върховете“ – жените са готови да ръководят, но освен от квоти имат нужда и от други практични придобивки, сп.“Българите в Австрия, бр.30/2011
„По принуда в бранша“ – защитени жилища спасяват жените, жертви на трафик, сп.А4, бр.6/2012
Дарина Тонкова, педагог, ръководител на българското училище „Дунав“ в Линц и филиалите в Залцбург и Велс
Искам да се преборя със стереотипа, че жените не могат да шофират. Обичам да карам кола, но в момента, в който някой представител на мъжкия пол се качи до мен, започвам да се панирам и съм на тръни в очакване в следващия момент да ми бъде намерена грешка или да бъда укорявана, че не съм реагирала правилно в някаква ситуация.
Не ми достига време. Ако знаех как да си открадна малко, щях да съм го направила отдавна. Ежедневието ми е изпънено с много и разнообразни дейности, които ми доставят изключително удоволствие. Иска ми се обаче да имам повече свободно време за децата си, защото годините минават много бързо и няма да усетя как от малки бебета децата вече са се превърнали в самостоятелни индивиди, които започват да вървят по собствения си път. Използвам повода да отправя критика към австрийската образователна система. Децата са много ангажирани в училище и всичко, което не може да бъде свършено там, се прехвърля на родителите под формата на домашни работи. Имам чувството, че образованието е причина за изостряне на отношенията между родители и деца. Родителите или не разбират поставените задачи, или са прекалено ангажирани, за да обърнат нужното внимание на децата си. Те пък от своя страна са изнервени и отегчени от непрекъснатия стрес и липсата на свободно време. Би трябвало, вместо това, децата да прекарват свободното си време с родителите навън, сред природата, забавлявайки се и общувайки помежду си. Тук е моментът да отправя още една критика, този път към съвременните технологии. Още в най-ранна възраст децата се захласват по виртуалната реалност и губят желание да общуват, стават асоциални и апатични, затварят се в себе си, губят интерес към фамилния живот. Това изостря отношенията в семейството и води до много конфликти.
Аз съм педагог. Това е професия, която все още се практикува най-вече от жени и на тях се гледа като на експерти в отглеждането на деца. Тъй като работя с деца от различни култури, в редки случаи съм усещала и негативно отношение поради по-ниското положение на жените в някои общества.
Бих искала мъжете да бъдат повече кавалери. Понякога си мисля, че сме си сменили ролите и жените са принудени да бъдат силните в обществото. Мъжете в днешно време като че ли не се стараят да обгрижват своите дами и да им отдават нужното внимание. Може би за това е виновна еманципацията, знам ли? Забелязвам в последните години тенденцията жените сами да честват празника, събирайки се на женски групички. Мъжете като че ли игнорират този празник, не се сещат дори да подарят цвете на любимата жена. Друг е въпросът, че жената би трябвало да получава нужното внимание през цялата година, а не само на Осми март.
Преди да си честитим 8-и март, отново да си преговорим проблемите
Соня Тодорова, писателка и геодезистка
Със самото им съществуване. С идеята, че такива съществуват. В съвременното общество езикът предхожда действието. Стереотипните представи за азиатци, чернокожи, банкери или велосипедисти, например, отдавна вече наричаме „расизъм” или просто „глупост”. И на Вас дори не би Ви хрумнало да ме попитате с кой от стереотипите за чернокожите хора бих искала да се преборя, защото в днешна Европа такъв въпрос би било също толкова некоректен, колкото и да ударя някого, само защото е чернокож. За съжаление, поне в България, идеята за стереотипна представа за жената (също както и стереотипната представа за ромите) все още съществува и това не е добре.
Всичко си имам, за щастие. А със заплахата от недостиг на магия и приключения се боря превантивно – не е трудно, светът е пълен с тях. В ежедневието не изпитвам никакъв недостиг основан на пола, но това, струва ми се, се дължи основно на серия от много внимателно направени избори. Боя се, че все още има твърде много жени, които ежедневно се срещат с несправедливости, породени от практическото неравенство между половете.
Странно, но струва ми се, че като пишещ човек в по-голяма степен съм принудена да се сещам за пола си, отколкото като геодезистка или учена (не е грешка, използвам думата в женски род нарочно, просто за да покажа, че и така може). Когато една жена пише по уж „женски” теми – семейство, чувства, деца и прочее – дори книгата да е истински добра, на нея често се слага етикет „женска литература”, която се възприема като някак недостатъчна, не съвсем истинска литература. Докато един писател мъж трябва много да се постарае и съвсем да затъне в дебрите на кича, за да бъде определена книгата му като „женска”. Когато обаче жена пише по други, „мъжки” уж теми – политика, история или техника например, тя трябва да положи значително повече усилия, за да бъде четена сериозно, по същество. Или пък бива обвинявана в липса на емоционалност, все едно жената е длъжна непременно да бъде емоционална.
Все пак е редно да добавя, че битието ми на учена се развиваше в Австрия, докато моето писане е свързано изцяло с България. Австрийската държава отпусна за докторската ми работа стипендия „Берта фон Сутнер” и заради това, че съм жена. И всъщност не знам кое е по-добре за личностното развитие – човек да бъде толериран или пък неглижиран заради пола си. Вероятно или нито едното, или по малко и от двете.
„Незнайните образи хорски” и магично-реалистичният свят на Соня Тодорова
Смятам, че езикът и комуникацията до голяма степен определят съзнанието и затова настоятелно поддържам изискването за политическа и езикова коректност. Както почти всичко останало на този свят, и те започват да вредят едва тогава, когато се използват догматично, без мисъл. И много искам жената съзнателно да промени своето собствено отношение към себе си, особено в България. Тези дни слушах по радио „Хоризонт” интервю във връзка с излизането на биографична книга за Хеди Ламар (която има изключително интересна и поучителна биография). За огромно мое раздразнение както журналистката, така и редакторката на книгата, настоятелно повтаряха колко напълно невероятно и страхотно изключение било, че Хеди Ламар е едновременно шеметна красавица и забележителен ум. Ето това трябва да се промени – чувствителността на жените към стереотипите, свързани със самите тях. Те трябва да премахват, да анулират тези стереотипи, а не волно или неволно да ги пресъздават и предават както на дъщерите, така и на синовете си.
_______________
Още по темата:
