На първи март е истинското преброяване на българите в чужбина. Изведнъж ставаме по-видими и разпознаваеми един за друг.
Текст Елица Ценова
На първи март винаги завързвам на ръката на дъщеря ми мартеница, закачам и на палтото й. В ученическата чантата тя носи поне още пет-шест червено-бели пискюла, топки или гривнички за приятелките. Така от няколко години Амели, Габи и Бригите също се закичват с мартенички, а желаещите да се сдобият с оригиналното бижу, всяка година стават повече. На австрийците им харесва цветната символика за здраве и сила и с удоволствие носят мартениците, които им подаряваме.
Аз пък ги получавам в плик по пощата от моята майка и от приятели в България. С времето писмата съвсем спряха, новогодишните картички и те оредяха, но пликовете с мартенички продължават да пристигат всяка година в края на февруари.
На първи март е истинското преброяване на българите в чужбина. Изведнъж ставаме по-видими и разпознаваеми един за друг. Усуканите червено-бели конци на ръката, на ревера и дори като гердан на врата ни правят по-усмихнати и горди. И чуждите градове, в които довчера сме били загубени и самотни, ни стават по-близки, защото откриваме, че не сме сами, че има и други сънародници. А те, точно в този ден, поздравяват, кимат, заговарят. Миналата година Габи, приятелката на дъщеря ми, разказваше как в трамвая една жена дълго й обяснявала нещо на български. Детето едва успяло да каже, че мартеничката му е подарък.
Марто и Белона – тракийските имена на Пижо и Пенда
Близо два милиона са българите в чужбина. Явно износът на мартеници ще продължи да расте – най-точният измерител на последиците от неслучилия се преход и все не получващите се реформи в България, на голямото разочарование и голямото недоверие. Мартениците са тези красиви червено-бели нишки, които останаха да ни свързват, независимо в коя част на света сме. Сякаш усуканите тънки кончета се опитват да задържат по-здраво изтънелите връзки с родината. Според етнографите всяка от завитките олицетворява съхраняването на единството и взаимността. Не случайно старите хора навремето заръчвали мартениците да бъдат усукани, както „момите се усукват около момците” и то задължително отдясно наляво. Не мога да не се питам как точно ще оцелеем пръснати по света, разочаровани от настоящето, без ясна идея за бъдещето, горди единствено с миналото, което дори не познаваме добре.
Мисля си още, че мартениците останаха един от малкото безспорни символи, които ни обединяват и събират като хора. На първи март сме склонни да приемем всички предания и легенди за произхода на красивите червени и бели пискюли, да забравим темите, които ни противопоставят и да се усмихнем.
Вдъхновено обяснявам на дъщеря ми символиката на цветовете: бялото е чистота, невинност, радост и предвещава дълголетие; червеното – здраве и сила; синьото (в някои райони добавят и други цветове) – небето и водата; зеленото – плодородие и възраждане; оранжево – слънце, огън, топлина. Искам и тя да вярва, че червено-белите конци носят щастие и късмет във всяко важно начинание, така както ме учеше моята баба. Тя не купуваше, а правеше мартеници и втъкваше синьо мънисто за късмет, паричка за благоденствие, чесън против болести и уроки. Защото от стари времена мартеницата е амулет, защитаващ от злите сили и лошотията. Днес ми се иска мартеницата да ни защитава от злобата и негативизма – тези демони, които изпиха вярата ни, претъпиха сетивата ни, обърнаха ни един срещу друг.
Скоро ще цъфнат дърветата, ще дойдат лястовиците и щъркелите. Ще свалим мартениците и ще ги вържем на някое австрийско плодно дръвче и по български ще си пожелаем здраве, сила и берекет. И може би тайничко ще се надяваме, че спирането на износа на мартеници един ден ще бъде държавен приоритет.
