Тя е млада. Идва от средноголям български град. Студентка е във Виена. Един ден ще има престижна професия. Сега обаче между лекциите работи като сервитьорка в средностатистическо виенско кафе. Сега е само „една сервитьорка” без име и лице. Между чашите и масите събира хорски истории. Тя е момичето с рентгенови очи, което прониква зад дрехите, претенциите и преструвките и безмилостно телеграфно докладва какво е видяло зад тях. Държи да остане анонимна.
Попитаха ме днес:
– Ей, ти защо работиш като сервитьорка? Толкова ли не можеш да си намериш нещо по-добро?Мога, помислих си. Но тук за един ден научавам повече за хората, отколкото ти някога ще научиш за цял живот.
Защото „нещо по-добро“ говори повече за теб, отколкото всичките ти титли, пари, значки и придобивки. Защото „добро“ е неизмеримо понятие за трупане на опит, но не и вътре в душата на хората.
Защото целият голям свят се побира всеки ден в едно малко кафене, а целият твой свят се побра в един едничък въпрос.– Харесва ми. – отговорих и си изтърсих цигарата върху предразсъдъците му.
Из „Историите на една сервитьорка”
Публикуваме няколко импресии „Историите на една сервитьорка” с изричното съгласие на администратора на страницата във Фейсбук.
Изкусителка
Неделя вечер.
Някои почиват, други се забавляват, аз работя.
Днес имаше много хора, и главата ми се е надула от слушане, не само на чужди истории, но и на собствения ми глас.
Тази професия определено не е просто сервиране и бърсане, изтърпяване на някой невъзможен за удовлетворяване индивид: „Може ли да намалите музиката? Сега ще я усилите ли? Може ли да смените песента? Вие пеете ли?“ или пък чакане в продължение на 15 минути някой да реши: „Хммм, еспресо ли да пия или кола? Еспресо с малко мляко. Не, не! Без мляко! Не, всъщност днес вече пих 3 кафета! Кола, моля! Не, почакайте! Малко ме боли гърлото, какви чайове имате? Хмм добре. Зелен чай. Не, не. Дайте ми еспресо!“.
Не. Тази професия не е просто угаждане на прищевки, тя е нещо повече.
За много хора сервитьорката е длъжна да обслужи не само вкусовите рецептори, но и душевните. Да изслушаш историите за несправедливия шеф, завистливия приятел или незаслужената изневяра абсолютно ти влиза в задълженията. Но дори това не е достатъчно. Освен да слушаш, е хубаво да даваш и съвети, но не твърде резки и смели, а такива които ще задоволят нуждаещия се от тях. И винаги с усмивка. Усмивката представлява нещо като щампа на устата ти. Винаги е там. Сервитьорката няма чувства и неволи, тя е винаги весела и безгрижна. Тя няма нужда от разбиране и съвети, защото тя ги дава и тя разбира теб.
Тази професия е изкуство. А аз съм изкусителката. Душевна изкусителка. За клиентите. А моята душа се е превърнала в попивателна гъба на емоции. Вярно, че никой не пропуска да попита аз как съм.
Как си?
Как си?
Как си?
Мразя този въпрос.
Защото никой не чака отговора ми.
Всеки пита, за да бъде питан обратно, и да започне после дългата пледоария от мъки и терзания.
Но ето, че днес в Миража заветният миг дойде. Най-сетне останах сама. Запалих цигара.
Тишината е божествена.
Тишината е моят душеслушател.
Тишината е изкусителката, която гали моите сетива.
Колко малко, а колко много…
Трета дръпка и се чува вратата.
Влиза Капитана:
„Как си?“
Слагам щампата, зареждам търпението и отговарям:
„Прекрасно. А ти?“
И мигом се превъплъщавам в изкусителка. Душевна.
А ушите ми започват да дирижират най-фината симфония…
Слушането.
Перфектна
Около 12:00 по обяд е. Докато пуша цигара, съм прекъсната от две токчета, които влизат в „Мираж“.
Биха почуквали приятно, ако краката им не стъпваха така натрапчиво, че да скърцат в ушите ми. Явно искат да бъдат забелязани.
После някакви дълги пластмаси чукат по масата, с помощта на пръстите си.
Добре, ще ви забележа. Така или иначе друг избор нямам…
Отивам към масата и виждам чифт мигли, чифт скъпи обеци, комплект от скъпи дрехи и една пудра.
Зад пудрата май има лице…
От пудрата ме гледат две полустъклени кръгчета.
Отдолу май има очи…
Внезапно един яркочервен силикон, сякаш оживява, и проговаря.
„Бяло фрапе без захар“
Усмихвам се, кимайки, въпреки че не съм сигурна, дали силиконът, пудрата и токчетата забелязват такива „неестествени“ за тях неща, като усмивките.
Правя кафето им и мисля за моя перфектен свят.
Природа, улици, градини, хора…
И съблякох всички хора,
свалих им маските
изтрих им грима,
и останаха
само души.
Върнах се при скъпите дрехи, токчетата, пудрата и силикона. Те сякаш олицетворяваха нагледно как материалното изяжда нематериалното и заема неговото място.
Силиконът беше изял устата, пудрата беше изяла лицето, дрехите и токчетата бяха залепени с тиксо за едно отдавна наядено тяло. Дали под всички тези неща има Жена отдолу?
Дали ако я съблечем,
свалим маската й
изтрием грима й,
ще остане душа?
Или поне сърце?
Искаше ми се да я попитам какъв е перфектният свят за нея, но така и не можах да намеря „жената“ изпод всички „неща“, затова си замълчах.
Не след дълго, всички вещи тръгнаха, начело с две токчета, които тракаха, за да натрапят присъствието си.
А една душа, плачейки, креташе след тях с един болен куц крак, като бледа сянка, мъчейки се, да ги догони…
Запалих цигара и се замислих за перфектния свят. Моят и на онази, отдавна забравена, жена, която е вярна робиня на вещите си, биха били утопично различни…
Сипах си едно уиски.
На работа съм и е обяд, но на кого му пука..
Сипах си едно уиски, за да забравя жената,
която не видях.
