В България липсва чувство за общност, няма усещане за общество, за социум – това е нещо, което не успяхме да изградим през последните 30 години
Интервю Елица Ценова
Израстнали сте в артистично семейство. Баща Ви, актьорът Ицках Финци, подкрепяше ли желанието Ви да го последвате в професията?
Аз не исках да ставам актьор. Това се случи малко случайно. Желанието ми бе да уча кинорежисура, но точно тази година във ВИТИЗ нямаше такъв курс и аз кандидатствах „Актьорско майсторство”. Баща ми нито ме е окуражавал, нито се е противопоставял на това мое решение. Но да завършиш ВИТИЗ не значи, че си станал актьор. Актьор се става много по-късно.
Вашите деца разбират ли работата Ви?
О, да. Днешните деца са много по-бързи във възприятията си и се ориентират добре в случващото се около тях. Освен това моите деца виждат непрекъснато плакати по улиците за филмите, в които съм участвал, но това не променя с нищо поведението им. Идвали са и на снимачната площадка, и на репетиции в театъра, гледали са и представления, така че са наясно каква е моята работа. Знаят и много добре какъв труд стои зад крайния продукт, който виждат зрителите.
Заминавате за Берлин през 1989 г, когато сте 23 годишен. Какви са спомените Ви от първата година на Запад?
Беше зима, студено и сиво. Бях се концентрирал да науча езика и по-бързо да проговоря. Всичко около мен беше ново, любопитно. Живеех в Източен Берлин, а репетирах в западната част и всеки ден трябваше да преминавам с паспорт през граничния пункт на Берлинската стена, който още съществуваше. Всеки път, когато подавах паспорта изпитвах страх дали ще ме пуснат. Знаех, че не върша нищо нелегално и въпреки това дълги години изпитвах страх при преминаване на граници, дори и при проверка на летище. Това са емоционални остатъци от предишната система.
Когато отидохте в Германия, имахте ли идея какво ще правите?
Не, никаква. Аз отидох за едно конкретно нещо, но то не се получи. Затова пък се появиха други неща.
Дълги години работихте с големия режисьор Димитър Гочев. Какво научихте от него?
Не мога да кажа, че имам един урок от него. Той не работеше с послания. Никога не е казвал, че едно нещо се прави по един или друг начин. Димитър Гочев се запомня с атмосферата, която създаваше около себе си, с обичта към актьорите и с вечния си добродушен гняв. Той винаги беше участник в процес, за него работата никога не беше свършена. Природата на работата в театъра, е че тя няма край. В киното е друго – правиш филма и край – той си поема пътя. Театърът е жив организъм и на всяко представление продължаваш да работиш.
Как разбирате, че образът на Вашия герой се е получил добре?
Никога не го разбираш. И затова продължаваш да го развиваш.
Критичен ли сте към себе си?
Да. Разбирам кога, това, което съм си поставил като задача не става, и какво трябва да се направя, за да стане.
В такива моменти чие мнение е важно за Вас?
Моето собствено мнение. И мнението на няколко човека, на които разчитам, но те са малко. В сферата на изкуството много неща са субективни. Актьорът има нужда от референции, но гледните точки са толкова, колкото и зрителите в залата. Аз не мога да се харесам на всички и затова избирам да се доверя на шепа хора, на които вярвам. Те, дори да не харесват моята работа, ще ми кажат защо не я харесват и каква грешка съм направил. Аз мога да приема или да не приема това мнение, но то е важно за мен.
Пресата в Австрия излезе с блестящи отзиви за играта Ви в постановката „Един кон влиза в бара” в Академичния театър. Какво беше най-трудно за Вас при изграждане на образа на Гринщайн?
В тази пиеса има много текст и най-трудното беше да го науча целия. Всичко останало е нормална актьорска работа.
Откривате ли нещо от себе си в този образ?
Не, не откривам свои черти в Гринщайн. Във всеки спектакъл актьорът се опитва да приближи образа на героя към себе си. Аз не вярвам в мита за идентификацията. Ние сме такива, каквито сме и за да представя образа достоверно, трябва да го приближа към себе си.
Какво е за Вас свободата?
Свободата е възможността да взимаш сам решения и да носиш отговорност за тях.
Има ли абсолютна свобода?
Според мен, не. Винаги има някакви ограничения. Затова човек рисува картини, прави театър. В изкуството има моменти, в които човек се чувства свободен. Или поне си мисли, че е свободен… Може би най-голяма свобода има в джаза и по принцип в музиката.
В пиесата „Власт и съпротива” по едноименния роман на Илия Троянов има едно изречение: „Без съпротива няма свобода”. Съгласен ли сте?
Да, така е. Свободата е нещо относително. Човек не е свободен по принцип. Той е свободен в определени условия и трябва така да си ги подреди, че да се чувства свободен.
Играли сте тази пиеса и в Германия, и в България. Има ли разлика в реакциите на публиката, в начина, по който тя възприема темата за комунистическото минало и досиетата?
Да, определено публиката реагира по различен начин. В България тя беше резервирана. Имах чувството, че хората не искат да погледнат назад към миналото и дори с лека доза съпротива гледат пиесата, в която много открито се говори за проблемите на последните 50 години и за истината за тях. Оправданието най-често е „Е, стига сте ни занимавали с това минало”, но според мен, не това е причината за тази резервираност.
Какво не се промени в България през последните 30 години?
Не успяхме да променим манталитета си. Хората сякаш станаха по-големи еснафи и мислят повече за себе си. Липсва чувство за общност, усещане за общество, за социум – това е нещо, което не успяхме да изградим в България. Всеки гледа само да преживее – кой по-успешно, кой не толкова. Това създава усещане за дребнавост. Но това са моите впечатления от позицията на страничен наблюдател, защото аз идвам рядко, движа се в точно определени кръгове и не мога да обобщавам.
Бихте ли се съгласили, че пиесата „В очакване на Годо” звучи все по-малко абсурдно и все по-реалистично с оглед днешната действителност?
О, тази пиеса винаги си е била реалистична. Понятието „театър на абсурда” е създадено от критиците. Тази силно реалистична пиеса представя една доста сгъстена ситуация, която описва модели на реални човешки отношения – тези горе и тези долу, тези по средата. Пиесата на Бекет е доста конкретна и от това произтича цялата й поезия, защото реалността никога не е еднозначна. Спомнете си само момента, в който героите си говорят:„Тръгваме ли. Да вървим” и никой не помръдва. Ние цял живот това правим – тръгваме, но къде отиваме?
Вие отидохте далеч.
Ами, нищо подобно. Просто съм сменил едно място с друго.
Носител сте на много престижни награди и отличия.
Да, но те нямат кой знае какво значение. Важното е какво правиш, как го правиш. Работя в област, в която, ако си популярен, понякога се случва да получиш награда.
Кино или театър?
Е, аз не искам да избирам. Искам да работя и на двете места.
И все пак, ако се наложи да избирате?
Аз не се фиксирам толкова върху конкретното, мен ме интересува цялото. Тогава решението ми ще зависи от обстановката – с кого ще репетирам и ще прекарам следващите месеци, по какъв материал ще се работи, каква ще е атмосферата.
Каква друга професия бихте си избрали?
Аз друго не мога да правя. Всъщност, ние актьорите нямаме никаква професия – ние говорим чужди текстове, носим чужди костюми, наподобяваме чужди образи.
Къде отиде свободата?
Тя е точно тук. Свободата е да излезеш от познатото, конвенциалното. Тя е душевно състояние.
Като актьор имате възможност да влияете на емоциите на хората.
Театърът e пространство, в което влизайки, човек преживява нови ситуации, мисли, осмисля нови неща. Имайки честта да влезе в театъра, той се наслаждава на привилегията да гледа определена постановка и на възможността да бъде съпричастен към случващото се в нея. Ако в този процес, успеем със зрителя да си засечем вибрациите някъде в това пространството, би било чудесно.
Визитка
Самуел Финци е роден в Пловдив. Учи актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. От 1989 г. живее и работи в Германия, където се изявява в редица роли в киното и театъра. Работи с режисьори като Бено Бесон, Димитър Гочев, Франк Касторф, Юрген Гош и Роберт Уилсън. Съвместната му работа в киното с имена като Михаел Главогер, Оливър Хиршбигел, Петър Попзлатев, Зьонке Вортман и Тил Швейгер бързо го правят популярен сред публиката.
За неговите многопластови и емоционални превъплъщения на сцената Самуел Финци многократно е носител на престижни международни награди. През 2015 г. е обявен за актьор на годината в немскоговорящите страни с гласуване на 42 критици за списание „Театърът днес“ и получава престижната награда „Пръстенът на Гертруд Айзолд“ за играта си в „Очакване на Годо“ на Берлинския „Дойчес театер“. През 2011 г. заедно с режисьора Димитър Гочев печели и едно от най-високите отличия в културата на Германия – Наградата на Берлин. През 2014 г. – наградата на актьорската гилдия за най-добър актьор в комедийна роля за филма Worst Case Scenario.
През август тази година той представи с голям успех постановката „Един кон влиза в бара” на Залцбургския фестивал, а в началото на септември бе и премиерата й в Академичния театър във Виена. Австрийските медии не спестиха суперлативите си за неговото изключително превъплъщение в ролята на комедианта Дов Грийнщайн.
Публиката може да го види отново на виенската сцена на 19 и 28 ноември.
