Какво може да ни обедини в днешно време, за да намерим сили да се измъкнем от блатото, в което затъваме?
Текст Мария Колева
Седем години след Освобождението българите се чувстват готови да се противопоставят на Великите сили и да поемат съдбата си в свои ръце. Подготвено от революционни комитети в Източна Румелия, подкрепено е от българското правителство и княз Александър Батенберг, политическите партии, народа, то успява. Датата е 6-ти септември 1885 г.
Хубав празник е Съединението. Напомня ни, че поне веднъж в историята си сме били единни.
Мисля си доколко е възможно в днешно време да постигнем такова единение на целите и волята. В името на какво бихме забравили ежедневните противопоставяния и омраза? Можем ли да се преборим с корупцията, с ерозията на морала и да имаме нормално правосъдие в нормална държава?
В последно време хора се извиват под път и над път – на плажа, в планината, на площади в европейски столици, на летището или просто на улицата. Сякаш колкото по-енергично развяваме знамето и по-бързо потропваме, толкова по-видими и важни ще станем за околните и по-лесно ще се почувстваме едно цяло. Отърсваме се от собствените си комплекси, демонстрирайки национални ценности. Да браним българщината се превърна в национална кауза, само дето не е ясно кой точно и защо иска да ни я вземе.
Дали Истанбулската конвенция успя да ни обедини в омразата към непознатото? Толкова енергия и сили се влагат в оплюването й и толкова малко се прави за защитата на жените. Между другото, на 14 ноември 2013 г. Австрия става седмата държава, официално ратифицирала опасния документ. Но с каква гордост изпращаме децата си да учат и живеят в държава, приела „джендърите” още преди пет години!
Търговският регистър буквално изчезна за две седмици, но с божията помощ все пак се появи – възмущението от случилото се не надхвърли виртуалните граници на социалните медии. Застрахователна компания фалира и 270 000 българи останаха без застраховка за колите си – отново буря в чаша вода. 17 души загинаха в катастрофа на пътен участник, плачещ за ремонт. Смяната на трима послушни министри с други трима такива ще решили проблемите, в които сме затънали?
Дали пък не сме обединени в апатията, в летаргичния сън, в който ни държат, в пълната немощ и нежелание да се погледнем отстрани и да се опитаме да се измъкнем от блатото?
Повтаря ли се историята и ако да, през колко столетия? Можем ли да станем отново, каквито веднъж вече сме били?
Съединението на Княжество България с Източна Румелия е първият блестящ и може би неповторим по своята значимост урок по българщина. За съжаление остава единственият акт на единение в мисли, чувства и дела, който по-късно се пропуква и разпада и отново заживяваме в дребно боричкане и омерзение. Сещам за финала на филма „Известният непознат”, посветен на Иван Стоянович (Аджелето) – революционер, обществен и държавен деец, дългогодишен директор на пощите, телеграфите и телефоните. Той живее в бурни години, изпълнени с политически спорове, преживява многобройни обрати на съдбата през двете световни войни и умира през 1947-ма (три години след установяването на просъветско управление в страната). Два дни преди смъртта си споделя с близките си: „В коктейл от злоба, завист и невежество ще преживеете живота си. И затова, отивайки си от този свят, ви жаля”.
____________
Още по темата:
