Когато си две седмици в България през лятото и посетиш гробището в средноголям провинциален град, те налягат тъжни размисли
Текст Мария Колева
Вървя към гроба на брат ми – пътека няма, гробовете са сякаш изспипани върху земята без особен ред. Някои са стари и неподдържани, други са нови и чисти. Прескачам, където мога, заобикалям другаде. Взирам се в снимките – някои са малки, овални, черно-бели, други – големи и цветни. От тях гледат хора на различна възраст. Не мога да се концентрирам върху мисли за съдбата им, защото трябва да внимавам в пътя, който всъщност го няма. Препъвам се в паднали паметни плочи, храсталаци и тук-там парчета тел.
Стигам. Гробът на брат ми се оказва покрит с плевели и боклуци. За сметка на това съседният е чист. Преглътнах и тръгнах да търся някой от работниците на гробището. След ден щях да правя помен и исках всичко да е почистено и подредено. „Ще махна тревата, ама тряба да платиш”, отвърна ми мурагавият младеж. „Е, как така!”, възкликнах удивено. Той ме погледна учудено, вдигна рамене и си тръгна.
Докато се провирах обратно през гробовете, видях как възрастна жена чисти гроб и хвърля оскубаните треволяци на съседния. Попитах я защо прави така, а тя изсумтя сърдито, но започна да трупа растителността в тясната ивица между двата гроба.
Погледът ми спря върху каменна плоча, на която с боя с големи букви беше изписано „Платено”. Ден по-късно платих на попа, който дойде да отслужи панахида. Беше делови и забързан, нямаше време за съчувствие.
Стърча сама пред гроба на брат ми насред разхвърляното гробище, завладяно и поделено между роми и свещеници. Наблизо има погребение, а опечалените, стъпили по съседните гробове, пазят с една ръка пламъчето на свещите, а с другата бършат сълзите.
Почитаме нашите си мъртви без да мислим за чуждите. Затваряме се в нашата си мъка без да мислим за мъката на другия. Почистваме нашите си гробове без да ни е грижа за съседните. Но иначе уж знаем какво е съчувствие и състрадание. Мълчим, възмущаваме се наум или на маса, но не се оплакваме и не протестираме пред институциите или на улицата.
Заети сме да оцеляваме. Добри сме в краткосрочното съществуване, защото отдавна не мечтаем за нещо голямо, красиво, подредено и чисто. В нашата уж държава се научихме да живеем наужким. По-лесно е да живеем без сигурност, без доверие в държавата, отколкото да направим усилието да ги създадем или да си ги върнем, след като са ни били отнети. Доверието е крехко нещо, а изграждането му отнема време – по-лесно е да не вярваме и да опровергаваме всеки факт, цифра, дума.
Търпеливо оцеляваме в организирания хаос на администрацията, банките, регистрите, застрахователите, гробищата. Героично мълчим и плащаме, гласувайки за абсурден ред, който дори не имитира нормалност.
И панахидата на брат ми, и съседното погребение свършиха. Хората започнаха да се изтеглят провирайки се покрай гробовете, подпирайки се на паметните плочи, а където бе трудно да заобиколят – караха направо през гробовете. Пътека няма, ред няма.
Гледайки върволицата опечалени, разтегнала се между гробовете, за един миг ми хрумна, че прилича на хоро. От онези абсурдни хора, които в последно време се люлеят под път и над път – спасителен пояс в гордото мълчаливо пропадане.
__________
Още по темата:
Простено-прости по Скайп, Вайбър и Фейсбук
Задушница е. А аз съм в чужбина
Защо българите в чужбина трябва да гласуват? Спомнете си румънските избори за президент
