През последните години просяците във Виена са видими навсякъде. Ежедневният сблъсък с ужасяващата бедност, както и отражението, което тези хора имат върху облика на града, не се харесва на гражданите. Австрийският сайт kosmo.at публикува обширна статия за просенето по виенските улици, в която се изследва проблемът от няколко гледни точки – на самите просяци, на гражданите и на общината.
В статията се посочва, че „в мултикултурна Виена, където хората са свикнали с многообразието, уличната просия предизвиква противоречиви реакции. Не може да се каже, че виенчани се ядосват на просяците, дори напротив. Те по-скоро изпитват горчивина от социалните отношения в някои от страните-членки на ЕС, които, благодарение на отворените граници, достигат и в Австрия. Недоволство предизвикват преди всичко информациите за т.нар. просешка мафия, която организирано води бедни източноевропейци в Австрия и печели от тяхната нелегална дейност. Твърди се, а и австрийските медии пишат за това, че групи от около 20 човека биват настанявани в мизерни условия. Всяка сутрин те са разпределяни на различни места във Виена, където просят цял ден. Голяма част от парите, които изкарат, отиват, разбира се, в джобовете на босовете.“
Екипът на Kosmo разговаря с петима просяци като те специално са подбрани да бъдат българи, за да се преодолява по-лесно езиковата бариера (журналистите в Космо говорят сръбски), тъй като с румънците комуникацията е трудна.
„Въпреки че денят беше слънчев и топъл, всички бяха облечени с якета и шапки”, пише в статията. „Може би, защото температурите през нощта падат и става студено за тези, които спят на открито. А може би, защото това са единствените дрехи, които имат”. Всички просяци, с които са разговаряли, са били неподдържани и от тях се е носела неприятна миризма. Те изглеждали уплашени, когато ги питат как са дошли в Австрия. Всички знаели каква организация е Caritas и каква помощ може да се получи там. Според журналистите разказаното звучало като добре научени и неискрени истории.
Синан, 23-годишен:
Дебелото яке и шапката на главата не могат да прикрият измършавялото тяло на Синан, пише в статията. Посочва се, че хигиената му е на ниско ниво и че немският на 23-годишния българин не е никак добър. Той проси във Виена от две години. „Дойдох тук, защото условията в България за мен са катастрофални. Там цари истинска бедност, а аз нямам нито семейство, нито жилище. Затова е по-добре да живея тук на улицата, отколкото да се върна в България. Нямам работа. Не съм и търсил такава, защото не вярвам, че някой ще ме назначи. И тъй като не искам да крада или да продавам наркотици, както правят много други, аз прося. Тук хората ми дават дребни пари или нещо за ядене. В България никой не го прави, защото почти всички хора са бедни. Понякога виенската полиция ме гони и ме глобява. Глобата е 100 евро, а аз нямам толкова пари. Затова отивам в затвора, където прекарвам по четири дни. Имам къде да спя, мога да взема душ. Досега съм бил четири пъти в затвора, но там не е чак толкова лошо. Когато времето е хубаво, спя в парка. А през зимата – на някоя гара. Понякога се къпя в организацията „Каритас“, но там не получавам нищо за ядене и пиене“, разказва Синан. От разговора с него не става ясно дали е част от организирана просешка банда, заключват журналистите.
Нена, 68-годишна:
Жената е седнала върху няколко вестника близо до една спирка на метрото. Репортерите посочват, че тя ги гледа с недоверие, но въпреки това разговаря с тях, макар и почти едносрично. „През цялото време охка, сякаш нещо я боли“, изтъкват журналистите. Ето и нейната история: „Пристигнах преди три дни с един приятел с ТИР от България. Не съм платила нищо за превоза и освен нас двамата в ТИР-а нямаше други хора. Спя в помещение на организацията „Каритас“, но там не ни дават нищо за ядене. Имам четири деца и много внуци в България. Всичките са много бедни и не могат да ми помагат. Затова трябва да прося. Утре си тръгвам за вкъщи.“ Това разказва възрастната жена и с мъка става права, като обяснява, че трябва да отиде до тоалетната. Репортерите предполагат, че тя явно се страхува от тях и затова им разказва, че всъщност изобщо не проси, а само си почива на земята”. Докато прекосява улицата, оставаме с впечетлението, че се притеснява, че е разговаряла с нас. Няколко дни по-късно тя седи на същото място“, пишат австрийските журналисти.
Надка, 54-годишна:
„Тя почти е легнала на улицата. Единият ѝ крак е силно подут. Личи си, че е болна, въпреки това има желание да говори“, пише в статията. „Имах рак на матката, а сега и на лимфните възли. Оперираха ме няколко пъти. Трудно ходя с тези постоянни болки. В България получавам пенсия от 200 евро, но те не стигат за лекари. Един преглед струва 80 лева. Имам двама сина, но и те нямат достатъчно пари. С мъжа ми вече идваме за втори път във Виена, за да просим. Така решихме. Неговият брат живее от просия вече десет години. Първоначално живеехме заедно в „Каритас“, но впоследствие ни разделиха. Казаха, че нямаме право да спим заедно. Затова с едно турско семейство от България взехме под наем малко жилище при един турчин. Плащаме по седем евро на човек на нощ. Скъпо е за нас, но все пак е по-добре от „Каритас“. Имаме една стая, можем да се къпем, да си перем дрехите и да си готвим. Готвим картофи, боб, ориз. Затова сме постоянно гладни. Минувачите ми дават между 10 и 15 евро на ден. Мъжът ми получава също толкова. Но когато пристигнат полицаите, искат да видят паспорта ми и крещят „Weg, weg!“. Някои са много лоши. В България и в Сърбия не е така. Но хората там нямат пари. Ще останем във Виена до края на май, но сигурно ще дойдем пак. Това е единствената ни възможност да оцелеем.“
Илия, 46-годишен:
„На дебел картон някой му е написал с грешки на немски, че има две деца и моли за помощ „, посочват журналистите. „Той държи чаша от кафе, в която има монети и изглежда потиснат. Не му се говори много“, пишат още те. Самият Илия разказва пред тях: „В България имам две деца – на три и четири години. Нямам жена, затова сестра ми се грижи за тях. Дойдох във Виена преди десет дни с автобус. Спя на една гара, а през деня прося. Полицията ме гони непрекъснато и ми взима всички пари. Взимат ми по четири-пет евро. Но аз не оставям всичките пари в чашката. Става все по-лошо. Вече почти никой не дава пари. Следващия месец, като събера 60 евро, се връщам у дома. Трябва да занеса пари на децата. Не знам дали цели групи мои сънародници идват във Виена да просят. Не познавам друг българин, а румънците не ги разбирам какво говорят.“ Журналистите посочват, че той избягва погледите им и според тях крие нещо.
Георги, 33-годишен:
„Група от трима млади мъже се е настанила на оживено място. Тримата седят на тротоара, заобиколени от найлонови торбички. Когато се приближаваме, единият ни моли за цигара. Не иска да отговаря на въпросите ни, докато не получи пари. Другите двама бързо изчезват, когато виждат фотографите“. Това е описанието на срещата с 33-годишния Георги. Той разказва: „Работим във Виена, защото в България няма работа, няма ядене, няма бъдеще. Затова идвам във Виена и прося по улиците. На ден изкарвам по 15-20 евро. Не е много за един толкова богат град. Само полицията ми създава проблеми. Ако ме хванат, че прося, налагат глоба от 220 евро. Но вместо да им плащам, аз отивам в затвора. В България имам жена и три деца. Те очакват да им занеса пари. Когато съм в затвора, не получавам пари, защото в тези дни няма как да прося. Пестя всеки цент. Спя на гарата, къпя се при „Каритас“. Това е тежък живот, но трябва да издържа. Заради семейството. Във Виена има и много румънци. Не ги разбирам, но чух, че пристигали на групи. Ние българите идваме поединично. Аз съм официално тук, имам европейски паспорт и съм европеец. Идвам само в Австрия. Не се и опитвам да ходя в други старни. Ще остана още месец и после се прибирам у дома.“
Втората част на статията е посветена на реакциите на виенчани и становището на общината.
Официално всички съчувстват
Много хора реагират бурно, когато стане дума за просяци. Те обвиняват социалната политика на държавите, от които те идват, политиката на ЕС, но и австрийското правителство, защото иска да „да освободи улиците от тази напаст”. Всички запитани отказват категорично да кажат истинските си имена. Някои смятат, че в днешно време не е много умно да бъдеш политически некоректен, други твърдят, че наистина става дума за човечност, но подбират много внимателно думите си.
Габриел Лафранко и Ц.Юлич споделят пред журналистите, че винаги дават на просяците – било пари, било храна, макар самите те да нямат много. Не се притесняват от нарастналия брой просещи хора по улиците на Виена и се отнасят със съчувствие към тях.
Клара Стипич споделя, че би било добре, ако просяците са по-малко, тъй като Виена е туристически град и не трябва да се разваля общата картина. Тя не би дала пари на тези хора, защото не вярва, че те наистина са бедни. Виждала е как идват хора да взимат просяка от едно място и да го местят на друго. Това я кара да мисли, че става дума за организирана структура. „Ако знам, че идват сами и наистина са в нужда, може би щях да им помогна”.
Валтер има друга гледна точка: „ Проблемът е, че хора като мен работят много, изкарват пари и въпреки това остават бедни. Това е, което ме ядосва в цялата история с просяците. Понякога им давам дребни пари. Тук са нарушени много човешки права, но администрацията не прави нищо, за да предотврти това. Вярно, че не е красиво да ги виждаме на улицата, но живеем във време, в което дори сред австрийците има много бедни хора”.
Малте Андритер разказва, че има голяма разлика между истинските бездомници, които просят, за да оцелеят и мафията на просяците, която принуждава хората да просят и взима голяма част от „заработеното”. За тази мафия се знае малко, защото информацията старателно се крие.
BettelLoby – защитници на просяците
Лоби на просяците е гражданска инициатива, която от години се опитва да защитава правата на просяците, въпреки че те не са застрашени от съществуващата законова база.
В програмата им е залегнало, че те се борят срещу полицията, администрацията, срещу предразсъдъците, дезинформацията в медиите и расовата омраза. На просяци, които имат нужда от защита, се предлага правна помощ на немски, английски, български и румънски език. Членовете на тази инициатива работят доброволно и безплатно.
„Хората се ядосват на организираната мафия”, пише в статията.
В Залцбург няма абсолютна забрана
Опитите на властите в Залцбург да забранят просията в стария град бяха пресечени от Конституционния съд. Въпреки желанието на гражданите културният център на града да бъде предпазен от неприятните гледки между 8.00 и 19.00 ч., съдът е бил безпрекословен. Все пак е въведена забрана за времето между 11.00 и 17.00 ч в центъра на града, както и допълнителни ограничения за дните, в които има големи църковни празници и фестивали.
В статията са посочени интересни примери за фалшиви просяци от Швеция, Китай, Хърватска.
С основния въпрос „Защо законът защитава просяците” журналистите са се обърнали и към Алфред Страух, ПР специалист в Магистрат 62.
Може ли просията да бъде законово забранена?
Една пълна забрана на просията би била според Конституционния съд в противоречие със съществуващите закони. Основната причина е, че такава забрана ще наруши Европейската конвенция за правата на човека, която защитава правото на комуникация. Подчертава се, че мирното просене в случай на екзистенциална нужда е разрешено. Конституционният съд казва, че може да се забрани просията на определено място в определено време, но тази стъпка трябва да бъде добре обоснована.
Има ли законови ограничения за просяците?
Забранено е агресивно поведение и организирането на групи, които планирано събират пари. Забранено е малолетни деца да просят или да придружават просещите. Всяко нарушение на тези разпоредби се наказва с административна глоба, но е възможно да се стигне и до арест.
Има ли места, на които е забранено да се проси?
Към момента във Виена няма такива места. В превозните средства на градския транспорт и влаковете просенето обаче е забранено.
