Задушница е. Пак е ден за нашите мъртви. Време е да посетим гробовете, да сварим жито и да полеем с вино.
Текст Мария Колева
Живея в чужбина от много години. Цялото семейство сме тук и ни е хубаво. Интегрирани сме, така да се каже.
Но на мен ми липсват моите мъртви, чиито гробове останаха в България. Тях няма нито как да взема, нито как да забравя, нито как да почета. Пропускам погребения, че нали все внезапно стават тия работи и няма как да стигнем. Пропускам помени и после посред лято обикалям гробищата сама. Ето, и днес, трябваше да съм на гробовете на близките, да поставя свежи цветя, да прелея с вино, свещ да запаля, да раздам жито на живите за „Бог да прости мъртвите души”. Но няма. Далече съм.
Но макар и от разстояние ще спазя ритуалите. Ще сваря жито, символ на възкресението, ще запаля свещи, знак за горещата вяра и ще се взирам в трепкащите им пламъчета, напомнящи безсмъртието на душите на покойниците. И тамян ще взема за чиста молитва. И цветя ще купя – символ на добродетелите на починалия.
Ще изядем житото у дома, ще отворим бутилка вино и ще пием. За живота – разкрачен между България и чужбинско, между мъртвите, които носим в сърцата си и живите, които често забравяме да целунем.
