Светът в момента е като изпусната кинолента, която се върти прекалено бързо, а това убива идеята за смисъл, за рефлексия
Интервю Елица Ценова
С какво Ви се иска новата 2017 да бъде по-различна от изминалата 2016 година?
Иска ми се през 2017 да се случат няколко неща. Първо, да се научим да си говорим отново. Това е много важно. През 2016 стигнахме до ръба – разговорът помежду ни стана невъзможен, всичко се превръща в скандал, хората се радикализираха в говоренето си.
Иска ми се през тази година да има повече търпимост и по-малко унижение към другите. Много е важно да си дадем сметка, че човек не е просто един профил във Фейсбук, а нещо, което има тяло, родители, деца, тоест нещо ранимо.
Ще бъде хубаво да сложим край на озверяването и ако може, да постигнем малко смиряване.
Забелязах, че отново започнахме да си пожелаваме мир – нещо за последно случвало се по време на Студената война. Това е показателно колко взривоопасна е станала ситуацията днес.
Живеем във време, в което бариерите и различията стават по-важни от сближаването и сходствата. Може ли литературата да влияе на обществените настроения и да ги променя?
Аз съм от тези, които вярват, че литературата може да влияее, и то по няколко причини. Преди всичко литературата забавя реакцията, тя е отложена във времето рефлексия, защото вместо да застреляш някой, ти му разказваш история. Когато чуеш нечия история, вече не можеш така лесно да унижиш този човек, защото той по някакъв начин ти е станал близък.
Литературата е бавна, но затова пък трайна медия. Всяка история е лепило и отваря към човешкото. Без истории хората биха били бездушни единици. Литературата ни показва, че всеки човек има право на история, на биография, на респект.
Друга причина да вярвам, че книгите могат да влияят върху настроенията в обществото, е, че литературата създава вкус. А всичко, което се случи през 2016, включително и избирането на Доналд Тръп за президент на САЩ, ни показва, че кичът не е само естетическа категория, а и политическа, и че кичът може да бъде много опасен.
След излизането на романа „Физика на тъгата” на немски език в Австрия (февруари 2014), той бе избран сред десетте най-добри книги за месец март в класацията на ORF. На австрийския пазар вече може да се намери и сборникът Ви с разкази „И всичко стана Луна”. Става ли по-видима българската литература за западните читатели?
Да, мисля, че малко по-малко ставаме по-видими. На литературното четене на 9 януари в Alte Schmiede във Виена, на което предствихме сборника с разкази, не стигнаха местата. Въпреки че бе първият ден от първата работна седмица и времето беше студено, дойдоха много хора – и австрийци, и българи, и други чужденци. Аз и затова се пошегувах на четенето, че вече е много лесно да се напълни зала от български писател. Ще ми се през 2017 на немски език да излязат повече български книги, които вълнуват австрийските читатели. А интерес има, тъй като Австрия е гостоприемна към литературите на Източна Европа.
Първите Ви срещи с читатели през 2017 са във Виена (представяне на немскоезичното издание на сборника с разкази „И всичко стана Луна” и на стихосбирката „Там, където не сме”). Изненадват ли Ви читателите в чужбина с различен прочит на творбите?
Едно от първите ми представяния пред чужда публика още през 90-те години беше в Австрия. Бях много притеснен дали за тези хора ще разберат разказ за моето детство, преминало в система, която те не познават. Тогава за първи път усетих в публиката разбиране. И за първи път осъзнах, че личните истории са преводими, те са универсални, защото навсякъде по света хората имат усещане за страх, тъга, несигурност.
Едни от най-задълбочените и смислени рецензии за сборника с разкази, който на немски е преведен като „9 минути и 18 секунди”, излязоха в немскоезичната преса и това ме кара да вярвам, че тези истории се разбират и приемат добре от тукашните читатели.
Освен множеството международни отличия, 2016 ви донесе и престижната награда „Ян Михалски”. След толкова успехи плаши ли Ви отговорността да не разочаровате читателите?
Наградите или липсата им служат за стимул. „Физика на тъгата” беше финалист на седем международни награди, но не спечели. Читателите са голямата отговорност. Има хора, които ме следват през всички книги, някои са с мен от първата ми стихосбирка „Лапидариум” отпреди 25 години. Те познават нещата ми по-добре от мен. Заради тези хора не мога да си позволя да пиша каквото и да е и след всяка следваща книга става по-трудно.
Затова и правя големи паузи. Сегашната ми стихосбирка „Там, където не сме” излиза 12 години след предишната.
В новата Ви стихосбирка има две ясно разграничени линии – детството, където вече не сме, и смъртта, където още не сме. Детството дава ли отговори за това, което се е случило или не се е случило в този отрязък от време?
Да, да, определено. Проблемът е, че сега живеем сякаш сме забравили собственото си детство. Основният отговор, който то ни носи е, че всичко е живо, че светът може да е вълшебен, че можеш да си говориш с всичко, не само с хората. В детството има една особена оголена чувствителност, от която всичко те боли или всичко те радва. Остаряването всъщност е загубване на чувствителност. Колкото по-дълго удържаме и запазваме тази чувствителност, толкова сме по човеци.
Тази тема е важна не просто заради нашето детство, а за детството на тези след нас, на децата ни. И това е големият залог на тази тема. Там, където не сме предполага пътуване, и то е опит да намериш детството си някъде другаде и да избягаш от смъртта си. Има и една тревожност, че не си там, където си, и това те кара да търсиш друго място. А всяко „другаде” е възможен рай, но и ад.
От сюжета на някои от стиховете би могъл да се роди цял роман. С какво Ви изкушава поезията с нейния повече или по-малко закодиран език?
Има тайна в поезията. Прозата се опитва да разкрие повече от тайната, докато тайната е тази, която дава живот на стихотворението. Поезията е магически жанр, който работи с неуловимото, с нетрайното, с настроението и това ми харесва. И в стиховете може да има история, затова и в някои от тях може би спят романи.
Знаем къде не сме. Знаем ли обаче накъде сме се запътили? Наистина ли бъдещето е толкова страшно, както го вижда Сляпата Вайша от едноименния разказ?
Не, бъдещето не е мрачно. Просто го няма. Отсъстващо е. Вайша го вижда като чезнене, като срутване на неща. Тази тревожност при Сляпата Вайша идва от едно усещане, че живеем едновременно прекалено много в миналото и прекалено много в бъдещето, защото не се е намерил някой или нещо, което да ни „събере очите” в настоящето. Затова се лутаме между Там, където вече не сме и Там, където още не сме.
Изкуството и литературата трябва да помагат да видим това „сега”, но сякаш всичко се случва много бързо. Светът в момента е като изпусната кинолента, която се върти прекалено бързо, а високата скорост убива идеята за смисъл, за рефлексия. Затова ми се струва, че имаме нужда от известно забавяне.
Из „Там, където не сме”
Другаде
раят е винаги другаде
в рая са винаги другите
другаде раят е другаде
друг
ад
е.
Представянето на стихосбирката „Там, където не сме“ на Георги Господинов във Виена ще се състои на 16 януари от 19 ч. в БКИ „Дом Витгенщайн“ (ул.“Parkgasse“ 18)
Авторът ще чете от своята стихосбирка, а за музикалния фон ще се погрижи Дениз Герганова, която е и създател на сайта за аудиокниги аudioknigi.bg. Събитието се организира от БКИ Витгенщайн, с подкрепата на „Аудиокниги” и Българския литературния кръжок към КПО ”Кирил и Методий”.
За повече информация ТУК
_______________
Още по темата:
Поетично-музикална вечер с писателя Георги Господинов
„Физика на тъгата“ на Георги Господинов е сред 10-те най-добри книги за месец март в Австрия
Георги Господинов: Литературата създава вкус и емпатия
