Текст Мариана Лазарова
Празниците наближават. Настава суматоха, пазаруване, подаръци… И най-главното – какво ще има на масата, около която се върти светът. „Луда“ подготовка за празниците.
Решавам да си прегледам телефона и да видя на кого да се обадя, да не забравя някого, „ да дуе бузи“ после – нали така се сърдят децата. И заедно с това да премахна от списъка с приятели някои, с които не сме се чували от години. Няма смисъл да ги имам в моя малък телефон. Наистина ли са приятели тези, с които си звъним един път в годината, че дори и по-рядко?
Мисля си като за Нова Година да направя изключение.
Преди да изтрия номера на една от тези „приятелки“, реших да звънна. Започнах по азбучен ред – Ася.
Предложих й да се видим на кафе и тя прие поканата. Бях развълнувана като ученичка за първа среща.С Ася се разминахме някак, дори не си спомням защо. Не бяхме се виждали много отдавна и не знаех как ще премине всичко. Заредих се с положителна вътрешна нагласа и зачаках. Обещах си да не я критикувам, че не се обажда, защото нямам право. Вината е и моя. Не можеш да накараш на сила никой да ти се обади или да те посети. Но само при беда ли трябва да го правим? Да се оплачем или похвалим. Нима нямаме необходимост да се видим с приятели, да си „сверим часовника“, да потърсим техния съвет за житейския кръстопът, на който се озоваваме често?
По вида на Ася разбрах, че и тя изпитва същото вълнение, което ме зарадва.Така разбрах, че срещата ни е желана, както от мен, така и от нея. Като че ли само това е чакала – моето позвъняване. Но защо тя не е предприела първата крачка? Защо чакаме все другия да ни потърси, защо да не сме ние първи инициатори. От свян, от скруполи, какво ще си помислят за мен, от гордост, от инат? Или загубихме доверие в приятелството?
Разговорът ни започна трудно, като бебе с проходилка. Не знаехме от къде да започнем, но си обещахме да не говорим за политика. Имахме други теми за нашата среща. Съвпаднаха филмите и предаванията, които гледаме. Оказа се, че харесваме почти едни и същи писатели и музика. Споделихме си пътешествията, весели и комични ситуации. Споменахме и семействата си. Беше ни хубаво, приятно. Отпуснахме се, нямаше го напрежението. Казано честно бях щастлива, че не съм сгрешила, не съм се натрапила. Това е. Ася ми беше липсвала много време.
На раздяла й казах „Благодаря за подаръка“! Тя ме погледа учудено: „ Но аз нищо не съм…“! „Напротив, ти ми подари част от своето време. Нима това не е най-големият подарък?“ Нашето драгоценно време, което изтъкваме като първопричина да забравим приятелите си. „ Благодаря за това, че ни беше хубаво да си говорим и да се смеем на случките в нашия живот “. Често не си познаваме приятелите си, защото не сме прекарали достатъчно време с тях. Или сме направили прибързани заключения от един повърхностен разговор.
Мисля си, че от немарливост можем да загубим истински приятели. А те са ни нужни дори за „сладки приказки“. Забързани в ежедневието нямаме време, забравяме хора, които са ни били близки дори повече от роднини.
И за къде бързаме? Да остареем, да се разболеем? Нямаме време, когато не го разпределяме правилно, когато живеем без план и всичко е объркано.
Животът ни е пътека, но не е права линия.
Има точка – спираш за момент.
Многоточие… Моментът става по-дълъг – все още не си решил накъде и как да продължиш.
Въпросителен – дали да предприемеш някаква крачка?
Удивителен! Ура! Постигнал си нещо.
И във всички тези моменти са необходими приятелите. Да си отвориш душата, дори да поплачеш. Когато ти прилива сърцето от мъка или от радост, идват сълзите. Никак не е срамно да се плаче! Само безчувствените хора не го правят. Когато нещо много ми хареса или дойде лоша новина, аз настръхвам, дори може да се разплача. Направо съм горда с това чувство. Няма смисъл, когато си в безизходица да се криеш, да се спотайваш, да не споделяш. Нали споделената грижа е половин грижа, а споделената радост става двойна?
Нямаме право да осъждаме приятелите си, че не мислят като нас, да ги отблъснем, да ги изолираме, да ги игнорираме, да не сме съпричастни, да сме лоши…Нима това, че не мислят като мен ги прави нестойностни? По-добре да направим така, че да се чувстват добре и да подадем ръка.
Подарете време на приятелите си! Това е най- хубавият подарък! Проведете един задушевен разговор, от който може да ги опознаете повече, да ги откриете отново. И вие се нуждаете от разтоварване, направете го заедно с приятел, подновете приятелството.
Аз ще продължа да търся по азбучен ред на моя телефон следващия приятел, с който да намерим време и да си поговорим.
Още от същия автор:
Между Австрия и България – историята на една емигрантка в 1. л. ед.ч
